губернаторите на щата Ню Йорк или Калифорния бъдат убити от съветски агенти — разбирате ли какво искам да кажа?
— Това не би могло изобщо да се случи. Москва никога не би го позволила.
— Но тук се случи, а Москва го прикри. Трябва да добавя, че беше доста умело.
— Искате да кажете, че моят брат му е заповядвал да убива подобни хора? Това е нелепо! Фиаското с U-2 бледнее в сравнение с това! Не ви вярвам, госпожо. Хари е твърде умен и знае твърде много, за да прави подобни неща. Това би ни доближило до ядрена война.
— Не съм казала, че брат ви е заповядвал на мъжа ми да върши тези неща.
— А какво казахте тогава?
— Те бяха свързани, Хари контролираше Фредерик.
— Искате да кажете, че съпругът ви…
— Да — прекъсна го меко Карин де Врийс. — Фреди служеше добре на брат ви и бе проникнал в ЩАЗИ толкова дълбоко, че те му устройваха приеми в качеството му на търговец на диаманти от Амстердам, който увеличава богатствата на апаратчиците. Така се създаде един определен модел на работа; започнаха да съвпадат времето и мястото на убийствата на източногерманските властници, покровителствани от Кремъл. И Хари, и аз се противопоставяхме на Фредерик — заедно и поотделно. Разбира се, той отричаше всичко, а невинният му чар и убедителният език — същите качества, които го правеха изключително способен като таен агент — убеждаваха и двама ни, че всичко е съвпадение.
— В този бизнес не съществуват съвпадения.
— Разбрахме го, когато заловиха Фредерик — седмица преди падането на Берлинската стена. След редица мъчения, придружени с инжектиране на серуми, съпругът ми признал за убийствата. Хари беше един от първите специалисти, открили и унищожили главната квартира на ЩАЗИ; разгневен от смъртта на Фреди, той знаеше точно какво да търси и можеше да разбере кога се е случило това. Хари откри копие от протокола и го задържа у себе си. После ми го донесе.
— Значи съпругът ви е бил гърмящо оръдие и нито вие, нито брат ми сте могли да прозрете това?
— Трябваше да познавате Фреди. Неговата неуравновесеност си имаше обяснение. Той мразеше германските военни — изпитваше към тях дълбока погнуса, която не включваше толерантните, дори разкайващи се жители на Западна Германия. Разбирате ли, баба му и дядо му са били екзекутирани на централния площад от наказателен отряд на Вафен СС пред цялото село. Престъплението им се състояло в това, че занесли храна на гладуващи евреи, които живеели на открито, на едно място в полето край железницата, оградено с бодлива тел. Но което е най-болезненото — наред с баба му и дядо му още седем невинни мъже — всичките бащи — били застреляни като пример за неподчинение. Фредерик бил отгледан от роднини в Брюксел; те рядко му позволявали да вижда родителите си, които по-късно се самоубили заедно. Убедена съм, че ужасният спомен за онези години е придружавал Фреди до мига на смъртта му.
Тя млъкна. След малко се върна пияният келнер с две чаши вино и разля част от него върху панталона на Дру. Когато той се отдалечи, Дру каза:
— Да се махаме оттук. Зад ъгъла има приличен ресторант, brasserie43.
— И аз го знам, но предпочитам да довършим разговора си тук.
— Защо? Това място е отвратително.
— Мисля, че не бива да ни виждат заедно.
— За Бога, работим на едно и също място. Защо пък да не сме се срещали инцидентно на събранията в посолството? Сигурен съм, че бих ви запомнил.
— Тези събрания не са ми единствената грижа, мосю Латъм. Аз водя доста самотен живот и се чувствам напълно щастлива така.
— Съвсем сама?
— Това е мой личен избор.
Дру сви рамене.
— Е, добре. Видели сте името ми в списъка, който изпратихме в Хага, и заради това, че съм брат на Хари, сте помолила да ви прехвърлят. Защо?
— Казах ви, НАТО ме държеше настрана от строго секретните материали. Преди шест месеца попаднах на един меморандум по секретен радиоканал и тъй като бях много любопитна — а и сега съм — го погледнах. Там пишеше, че прехвърлят някой си Дру Латъм в Париж с пълен комплект акредитивни писма до „Ке д’Орсе“, за да разследва „германския проблем“. Не ми беше необходимо много въображение, за да отгатна за какво става въпрос, мосю. Точно този „германски проблем“ уби съпруга ми, а аз съвсем ясно си спомнях с каква любов говореше брат ви за вас. Той искаше да не бяхте се опитвал да вървите по стъпките му, защото сте твърде избухлив и не ви се отдават езиците.
— Хари ревнува, защото майка ни винаги е обичала повече мен.
— Шегувате се.
— Разбира се. Всъщност, струва ми се, че тя смяташе и двама ни — и все още ни смята — за малко странни.
— Заради професиите ви?
— Не, по дяволите, тя изобщо не знае какво работим, а баща ни е достатъчно умен, за да не й казва. Тя е убедена, че работим някъде по етажите на Държавния департамент и обикаляме света месеци наред и съжалява, че и двамата не сме женени, за да може да глези внуците си.
— Нормално отношение, бих казала.
— Не и когато имаш двама сина с ненормални професии.
— Както и да е, Хари признаваше, че сте много силен и доста интелигентен.
— Доста интелигентен? Ех, тази ревност! Получавах допълнителни пари към стипендията си в колежа заради хокея в подготвителните класове, а той, щом се качеше на кънки, падаше по задник.
— Вие пак се шегувате.
— Не, последното е абсолютна истина.
— Получавал сте стипендия?
— Налагаше се. Баща ни беше доктор на науките по археология и това му донесе единствено участие в разкопки от Аризона до древния Ирак. Националното географско дружество и Клубът на изследователите плащаха за пътуванията, но не и за жена му и децата му. Когато излезе онзи филм, Хари и аз се смеехме и казвахме: „Да върви по дяволите «изчезналият кивот», къде са децата на Индиана Джоунс?“
— Не мога да доловя връзката, но разпознавам академичния аспект.
— Баща ни имаше някакви средства, така че не бяхме бедни, но със сигурност не бяхме и богати, едва се задържахме в средната класа. Налагаше се да получаваме стипендии… Е, чухте историята на живота ми, а аз научих за вашия съпруг повече, отколкото бих желал да знам… А вие? Откъде идвате, от шкафа ли излязохте, госпожо Де Врийс?
— Това няма нищо общо с…
— Да, и преди го казахте, но аз не го приемам. Преди да се изкачите още по-нагоре в посолството, особено във вашия отдел, по-добре е да изясните това.
— Не вярвате на нито дума от това, което ви казах…
— Вярвам на повърхностните факти, които и Витковски потвърди, но не съм сигурен в това какво има по-нататък.
— Тогава вървете по дяволите, мосю — Карин де Врийс се плъзна край масата и се опита да стане, но в този момент се приближи пияният келнер.
— Тука да има някой на име Лат-т-тъм?
— Латъм? Да, аз съм.
— Търсят ви по телефона. Това ще ви увеличи сметката с трийсет франка — каза келнерът и се отдалечи.
— Стойте тук — каза Дру. — Съобщих в центъра за свръзка къде ще бъда.
— Защо да оставам?
— Защото аз искам да останете, наистина искам — Латъм стана и бързо се отправи към античния телефон в края на разнебитения бар. Вдигна слушалката, която лежеше сред локва вкиснало вино.
— Латъм на телефона.
