— Дърбейн — обади се глас. — Свързвам те по скрамблера с директора Сорънсън във Вашингтон. И от двете страни е чисто. Давай.
— Дру?
— Да, сър…
— Най-после! Току-що получихме вест от Хари. Той е жив!
— Къде е?
— Доколкото можем да определим, някъде в Хаусрук, в Алпите. Обадиха ни се антинеонацисти от Обернберг и ни съобщиха, че организират бягството му; помолиха ни да държим секретните линии отворени от Пасау до Баргхаузен. Не пожелаха да ни се представят, но би трябвало да е истина.
— Слава Богу! — извика Латъм с облекчение.
— Не се предоверявай. Казаха, че ще трябва да извърви близо дванайсет гадни мили сняг в планината, преди да го открият.
— Не познавате Хари. Той ще успее. Аз може и да съм по-силен, но той винаги е бил по- издръжлив.
— За какво говориш?
— Няма значение. Връщам се в посолството, там ще чакам — Латъм затвори телефона и се върна на масата.
Карин де Врийс я нямаше.
5.
Колоната от силуети си проправяше път през снега, а дългите вечерни сенки пълзяха по планинския склон. Единствената светлина идваше от фаровете на двата големи камиона и от фенерчетата на пазачите. Хари Латъм скочи от камиона; болката в главата му утихваше, колкото повече се приближаваха към моста над клисурата на притока Залцах. Щеше да успее! След като веднъж преминеше тесния мост, щеше да намери пътя; помнеше обратния маршрут и белезите, които бе оставил. Беше си го припомнял хиляди пъти по време на така наречената хоспитализация, позната и под името „задържане на заложник“. Но не можеше да остане в алпийския камион, където се беше скрил, защото претърсваха колите, а всяка част от оборудването се сверяваше с описа. Вместо това трябваше да се присъедини към колоната на „Зоненкиндер“44, сляпо маршируващи към несигурното си бъдеще през Германия и цяла Европа, пеещи песните си за чиста кръв, арийски гняв и смърт за недъгавите. Хари пееше най-силно от всички и в отговор на своята възторженост получаваше признателни усмивки и светнали погледи, докато прекосяваха моста. Още само няколко мига…
Мигът дойде! Колоната зави надясно в снеговитата нощ; Хари се отби встрани, залитна и забърза наляво, точно когато снеговалежът внезапно се засили. Надзирателят го забеляза и вдигна пистолета си.
— Найн! — каза райхсфюрерът на отряда, стисна рамото на войника и го накара да свали ръката си. — Verboten. Ist schon gut45!
Човекът, познат от тайните операции като Жилото, се запромъква през снега, който му стигаше до коляното, неутъпкан от никого досега. Той отчаяно се взираше, за да види първите белези, които бе оставил преди седмица — струваше му се, че е било преди години — когато го отведоха за пръв път в тайната долина. Там бяха! Два счупени клона на фиданка, която нямаше да се съживи през пролетта. Дръвчето беше отляво, следващият белег — отдясно, следващият — вдясно по диагонал… Откри ги триста ярда по- надолу — вървеше със сгорещено и зачервено лице, с премръзнали крака. Клонката на алпийския смърч, която бе прекършил, сочеше още по-надолу — прекършеното клонче бе изсъхнало, иглите му бяха опадали. Планинският път между двете алпийски села бе на по-малко от пет мили. Щеше да се справи. Трябваше!
Най-накрая — краката му бяха ледени, тялото му — превито от болка — той стигна. Седна и замасажира краката си. Замръзналият панталон драскаше ръцете му. Отляво се появи камион. Той се надигна, залитна по шосето и енергично размаха ръце в светлината на фаровете. Камионът спря.
— Hilfe46! — изкрещя той на немски. — Колата ми се преобърна и излезе от пътя.
— Моля ви, няма нужда от обяснения — каза брадатият шофьор на английски, с акцент. — Чаках ви. Последните три дни час по час кръстосвах този път.
— Кой сте вие? — попита Хари, докато се качваше на седалката.
— Вашето избавление, както казват британците — изкикоти се шофьорът.
— Знаели сте, че ще се измъкна?
— Имаме една шпионка в тайната долина, макар че нямаме представа къде се намира. Тя, както и всички останали, е била отведена там с превръзка на очите.
— Как е разбрала?
— Тя е сестра в тамошната болница — медицинска сестра, когато не я задължават да се сношава с някой арийски Брудер47, за да произведат ново „дете на слънцето“. Тя ви е наблюдавала, видяла е как сгъвате хартийки и ги зашивате в дрехите си…
— Но как? — прекъсна го Латъм-Ласитър.
— В стаите ви има скрити камери.
— Как се е свързала с вас?
— На всички „деца на слънцето“ се разрешава, дори им е заповядано, да държат връзка с родителите и роднините си, за да обяснят отсъствието си с някоя приятна измислена история. Без излишни обяснения ще ви кажа, че оберфюрерът е заплашен от разкриване — също както при вашите американски секти, които се барикадират в далечни планини и долини. Тя се свърза с „родителите си“ и с прецизни кодове ни съобщи, че американецът се готви да си тръгва — не е могла да научи точния ден и час, но вие определено сте се готвил да избягате в най-скоро време.
— Евакуацията — точно това провеждат сега — ми даваше възможност да избягам.
— Както и да е, вие сте тук и пътувате за Бургхаузен. От нашата скромна главна квартира там можете да се свържете с когото пожелаете. Виждате ли, ние сме антинеоси48.
— Какви?
— Обратното на хора като този, който под псевдонима Каракала е изклал двайсет хиляди римляни, противопоставили се на деспотичното му управление, както твърди историкът Дио Касий.
— Чувал съм и за Каракала, и за Дио Касий, но се боя, че не ви разбирам.
— Тогава не сте изучавал сериозно римската история.
— Не, не съм.
— Та нека сега го пренесем в съвременността, в друг контекст, под друг ъгъл, ja49?
— Както кажете.
— На английски това звучи „антиниос“, ja?
— О’кей.
— Заместваш „неос“ с „ниос“, о’кей?
— Ясно.
— И така, какво получаваме? Антинеос, nicht war? Антинеонацисти! Точно това сме ние!
— Защо трябва да се криете под това неясно име?
— А защо те се крият под тайното име „Братството“?
— Какво общо има едното с другото?
— На секретността се отговаря със секретност!
— Защо? Вие сте законна организация.
— Борим се с врага си и на земята, и под нея.
— Бил съм там — каза Хари Латъм и се отпусна тежко на седалката. — И все пак не ви разбирам.
