— Мога да кажа само, че съм чувал за това.
— Но тези организации не могат да признаят унижението от това, че някой е успял да проникне в тях; затова тези случаи усърдно се пазят в тайна дори вътре в самите организации.
— И за това съм чувал.
— Така се случи и в ЩАЗИ. След като убиха Фредерик и Стената падна, редица важни клечки от тези, с които той контактуваше в Източна Германия, още продължаваха да оставят съобщения на телефонния секретар и да молят за среща с него. Аз приех някои от тях в качеството на негова съпруга. Двама души — единият бе четвъртият по ранг офицер в ЩАЗИ, а другият, който разшифроваше кодове, бе съден за изнасилване и изоставен от покровителите си — бяха привлечени в Братството. Те бяха дошли при Фредерик, за да обърнат диамантите си във валута. Поднесох им вечеря както и на другите, и ги упоих с алкохол — в чашите винаги пусках прахчета, които Фреди настояваше да държа в захарницата — та тези двамата пожелаха да се любят с мен, като всеки ми обясняваше колко важен пост заемал, и на пияна глава ми разкриха защо постовете им са толкова важни.
— И за брат ми Хари — монотонно се обади Дру.
— Да. Аз ги попитах; и двамата говореха за американския агент на име Ласитър. Братството го е познавало и се е готвело да го посрещне.
— Как разбрахте, че става дума за Хари?
— Много лесно. Първите ми въпроси бяха безобидни, но после ставаха все по-целенасочени. Фреди винаги твърдеше, че това е най-добрият начин, особено в комбинация с алкохол и прахчета. И двамата казаха едно и също с почти едни и същи думи. А то беше следното: „Истинското му име е Хари Латъм, таен агент от ЦРУ, времетраене на проекта — две години плюс, кодово име Жилото, цялата информация е свалена от компютри ниво АА-Нула…“
— Господи! Та това е от върха, от самия връх! АА-Нула не слизат по-долу от помощник на директорската канцелария… Това е направо скандално, госпожа Де Врийс.
— Тъй като нямах, а и сега нямам представа какво означава АА-Нула, аз приех, че това е истина. Точно това ми казаха и то стана причината да помоля да ме прехвърлят в Париж… Ще работя ли още при вас, мосю?
— Твърдо. Без съмнение. Но се появи нова гънка.
— Гънка ли? Разбирам думата, но за какво я използвате?
— Вие ще останете в „Документи и разследване“, но засега сте част от Консулски Операции.
— Защо?
— Наред с останалото ще трябва да подпишете клетвена декларация, че няма да разпространявате информацията, която току-що ми дадохте. В случай че го направите, ще бъдете осъдена на трийсет години в американски затвор.
— А ако откажа да подпиша такъв документ?
— Ще станете наш враг.
— Добре! Харесва ми. Правилно е.
— Нека постъпим още по-правилно.
Очите на Латъм се впиха в тези на Карин де Врийс.
— Ако се отметнете или ако ви принудят да го направите, няма обжалване. Разбирате ли ме?
— Изцяло и напълно, мосю.
— Сега е мой ред да питам. Защо?
— Наистина, много е просто. Години наред живях в щастлив брак с мъжа, когото обожавах; той ме обичаше и аз го обичах. По-късно видях този човек осакатен от омраза — не сляпа, а такава, която се ражда, когато отвориш широко очи и видиш пред себе си възкръсналия враг, който е унищожил семейството ти, родителите ти, а преди това и техните родители. Този прекрасен, темпераментен млад човек, за когото се омъжих, заслужаваше много повече от това, което му бе отредено. Сега идва моят ред да се боря срещу неговия враг, срещу общия враг на всички ни.
— Това е достатъчно, госпожа Де Врийс. Добре дошла на наша страна.
— В такъв случай ще ви направя компания за питието, мосю. Оказа се, че има и „по-късно“.
Американският реактивен самолет F-16 кацна на летището в Алтхайн. Пилотът — полковник от въздушните сили, работещ за ЦРУ — след като взе „товара“ си на борда, помоли за незабавно излитане. Закараха Хари Латъм до самолета, помогнаха му да се качи във втората кабина, затвориха капака и след минути самолетът се понесе във въздуха обратно към Англия. Три часа след пристигането си в Англия изтощеният таен агент бе откаран под охрана в американското посолство на Гросвенър Скуеър. Комитетът по посрещането му се състоеше от трима високопоставени членове на Централното разузнавателно управление, британската МИ-5 и френския й еквивалент Сервис Д’Етранже.
— Хей, чудесно е, че си отново при нас, Хари! — обади се американецът.
— Чудесно е, по дяволите — каза англичанинът.
— Magnifique51! — добави французинът.
— Благодаря ви, господа, но не можем ли да отложим въпросите и първо да поспя?
— А долината? — попита американецът. — Къде се намира, по дяволите? Това не може да чака, Хари.
— Долината вече няма значение. Свършено е с нея — пожарът започна преди два дни. Всичко е унищожено, там вече няма никой.
— За какво говориш, по дяволите? — настоятелно попита човекът от ЦРУ. — Това е нашият ключ към тях.
— Американският ми колега е напълно прав, стари приятелю — подкрепи го служителят на МИ-5.
— Absolument52 — обади се човекът от „Дьозием“ — Трябва да ги унищожим!
— Почакайте, почакайте малко! — възрази Хари и умоляващо погледна трибунала. — Това може и да е ключът, но ключалката не е вече там. Както и да е, няма значение.
За учудване на останалите на масата, Латъм започна да разпаря подгъва на сакото си, после стана и си свали панталона, обърна го наопаки и направи същото с долния подгъв на джобовете. Останал по сако и гащета, той бавно, внимателно извади множество хартийки, изписани на ръка, и ги струпа в средата на масата за конференции.
— Донесох всичко, което ни е нужно. Имена, места, служби и отдели — всичко накуп, както би казал брат ми. Между другото, ще ви бъда много, много благодарен, ако…
— Вече го направихме — прекъсна го шефът от ЦРУ, изпреварвайки молбата. — Сорънсън от Консулски Операции му съобщи, че си се измъкнал. Той е в Париж.
— Благодаря… Ако при вас има някоя съвсем сигурна секретарска служба, нека всичко това се напечата. Сменяйте хората — нито един не бива да знае какво правят другите. По-късно ще ги подредя според кодираните данни.
— Какво означава всичко това? — попита англичанинът, втренчен в пръснатите хартийки, много от които бяха накъсани.
— Влиятелната армия на Братството — мъже и жени, които притежават власт във всяка от страните ни, които — дали поради алчност, дали поради извратени убеждения — поддържат неонацистите. Предупреждавам ви — има доста изненади и в правителствения, и в частния сектор… Сега, ако някой ми намери приличен хотел и ми купи някакви дрехи, бих искал да поспя ден-два.
— Хари — обади се човекът от ЦРУ, — обуй си панталона, преди да излезеш навън.
— Добре, че ми напомни, Джак. Винаги си бил наблюдателен.
Хари лежеше в леглото обиден и угрижен. Току-що бе приключил телефонния разговор с брат си Дру. Щяха да се срещнат в Париж в края на седмицата — веднага щом приключеха с доклада на Хари,
