— Защо си тръгнахте? — попита Дру. Беше взел телефонния номер на Карин де Врийс от охраната.

— Нямаше какво повече да си кажем — отвърна следователката от „Документи и разследване“.

— Имаше ужасно много неща за казване и вие го знаете.

— Моля ви, проверете ми досието и ако нещо там ви смущава, докладвайте за него.

— Престанете с тези глупости! Хари е жив! След три години работа в нелегалност той е избягал и се завръща!

— Mon Dieu! Не мога да ви опиша колко съм щастлива, колко ми олекна!

— През цялото време сте знаела с какво се занимава брат ми, нали?

— Да не говорим по телефона, Дру Латъм. Елате в дома ми на „Рю Мадлен“, номер двайсет и шест, апартамент пет.

Дру продиктува номера на Дърбейн от центъра за свръзка, грабна якето си и се втурна към колата на „Дьозием“, превърнала се напоследък в негов постоянен придружител.

— „Рю Мадлен“ — каза той. — Номер двайсет и шест.

— Приятен квартал — каза шофьорът и запали колата, която приличаше на всяка друга.

* * *

Апартаментът на „Рю Мадлен“ прибави ново измерение към загадката, която представляваше Карин де Врийс. Освен че беше огромен, той бе обзаведен скъпо и с вкус: мебелите, завесите и картините в него съвсем не бяха по джоба на служител от посолството.

— Съпругът ми не беше от бедните — обади се вдовицата, щом забеляза реакцията на Дру спрямо обстановката. — Той не само се преструваше на търговец на диаманти, но и вземаше активно участие в сделката — с обичайното си въодушевление.

— Трябва да е бил много свестен човек.

— Нещо повече — добави Де Врийс с равен тон. — Моля ви, седнете, мосю Латъм. Мога ли да ви предложа питие?

— Като си спомня за киселото вино в кафенето50, което избрахте, приемам с благодарност.

— Имам шотландско уиски.

— Тогава не просто приемам — моля смирено.

— Няма нужда — добродушно се засмя Де Врийс и се запъти към огледалния бар. — Фреди ме научи винаги да държа четири вида питиета подръка — продължи тя, отвори кофичка с лед, после бутилка и му сипа питието. — Червено вино със стайна температура, охладено бяло вино — едното десертно, другото — сухо, и двете с добро качество, а също така шотландско уиски за англичаните и бърбън за американците.

— А за германците?

— Бира. Марката няма значение; той казваше, че те пият каквото и да е. Но тогава, както ви казах, беше много предубеден.

— Трябва да е познавал и други германци.

— Naturlich. Той смяташе, че те издигат в култ стремежа си да се правят на британци. Уиски — шотландско, без лед, макар че предпочитат да е с лед — тя донесе на Дру чашата и му посочи един стол. — Седнете, мосю Латъм, трябва да обсъдим някои неща.

— Всъщност, точно затова дойдох.

Дру седна в мекото кресло срещу тапицираната в меко кадифе кушетка, която бе предпочела Карин де Врийс.

— Няма ли да ми направите компания? — той леко повдигна чашата си.

— Може би по-късно — ако изобщо има „по-късно“.

— Вие сте смес от загадки, госпожа.

— Оттам, където сте седнал, със сигурност ви се струвам точно такава. Както и да е, но в сравнение с вас аз съм самата простота. Загадката сте вие. Вие и американското разузнаване.

— Струва ми се, че тази забележка изисква обяснение, госпожа Де Врийс.

— Разбира се, и ще го получите. Изпращате в долината човек в дълбока нелегалност, един извънредно талантлив агент, който говори гладко пет-шест езика, и пазите съществуването му в пълна тайна от Европа, в такава дълбока тайна, че той не е защитен отникъде, няма никой, с когото да може периодично да се свързва, защото никой не е упълномощен, нито пък отговорен да го съветва.

— Хари винаги е имал възможност да се измъкне — запротестира Латъм. — Той е пътувал из цяла Европа и в Средния Изток. Би могъл да спре някъде, да вдигне някой телефон, да се обади във Вашингтон и да каже: „Това е, дотук бях“. Нямаше да е първият таен агент, постъпил по този начин.

— Тогава вие не познавате собствения си брат.

— Какво искате да кажете? За Бога, израснали сме заедно.

— И професионално ли?

— Не, нямах предвид това. Работим в различни области.

— Тогава наистина нямате представа колко ревностно си върши работата.

— Ревностно?!

— Той е фанатик — точно като хората, които преследва.

— Не обичаше нацистите. Но кой ги обича?

— Не това исках да кажа, мосю. Като ръководител Хари имаше достъп до Източна Германия, който американците му осигуряваха; те му даваха информация и от тази информация зависеха заповедите, които даваше на подчинените си, сред които беше и моят съпруг. Брат ви не се ползваше с това предимство. Той действаше сам.

— Така се налагаше. Операцията изискваше пълна изолация. Не биваше да се оставя и най-малката следа. Дори аз не знаех кодовото име, под което той работеше. Вие не мислите ли така?

— Хари нямаше достъп до нас, но врагът му е имал достъп до Вашингтон.

— Какво, по дяволите, искате да кажете?

— Вие правилно отгатнахте: аз знаех за мисията на брат ви. Всъщност, той действаше под името Ласитър, Александър Ласитър.

— Какво? — изумен, Латъм рязко се наведе напред. — Откъде сте се сдобила с тази информация?

— След като и вие не сте знаел какво име използва, откъде бих могла да разбера? От врага, естествено, от член на Братството, както те го наричат.

— Нещата станаха твърде заплетени, госпожа. Моля ви за още едно обяснение.

— Ще ви обясня само донякъде. Трябва да приемете някои неща на доверие. За моя лична сигурност.

— Нямам ви особено голямо доверие — а сега още по-малко. Така че да започнем с частичното обяснение. По-късно ще ви кажа дали ще работите още при нас, или не.

— Като се има предвид моят принос, това едва ли е справедливо…

— Ще видим — рязко я прекъсна Дру.

— Фреди и аз наемахме апартамент в Амстердам — на негово име естествено — апартамент, който да съответства на богатството на един млад предприемач в търговията с диаманти. Когато програмата ни позволяваше, ние прекарвахме там известно време заедно, но аз винаги изглеждах, така да се каже, далеч по-различно от жените, които познавам в НАТО… и от тези, които виждате тук в посолството. Обличах се модно, дори екстравагантно, носех руса перука и много бижута…

— Живели сте двоен живот — още по-нетърпеливо кимна Латъм.

— Беше необходимо.

— Съгласен съм. И?

— Давахме приеми — не много често, само при най-важните за Фреди контакти — но аз присъствах там като негова жена… Тук трябва да спра и да ви обясня нещо, което вие без съмнение знаете. Когато външни елементи проникнат в мощни правителствени и политически агентури, те, разбира се, се спасяват от преследване чрез екзекуция, като карат собствените си хора да ги убият като двойни агенти, нали така?

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату