даде отговор поне на някои въпроси, си беше отишъл. Къде да търси друг такъв човек и колко време ще му трябва, за да го открие?
3.
Нощта си бе отишла; ранната светлина озаряваше небето от изток, когато Латъм изтощен влезе в малкия месингов асансьор и се заизкачва към апартамента си на петия етаж на „Рю дю Бак“. Обикновено използваше стълбището, защото по една или друга причина смяташе, че това е полезно, но сега очите му се затваряха. В часовете между два и нещо и пет и половина Дру беше претрупан от дипломатически задължения, сред които бе и срещата с шефа на „Дьозием“, някой си Клод Моро. Латъм отново се обади на Сорънсън във Вашингтон с молбата той да се свърже със служителя на френското разузнаване в уречения час и да го убеди веднага да дойде в американското посолство. Моро беше оплешивяващ мъж на средна възраст, среден на ръст, който добре изпълваше костюма си и въпреки това продължаваше да качва килограми с всеки изминат ден. Имаше неизчерпаемо галско чувство за хумор, което му помагаше в някои опасни моменти, когато нещата започваха да му се изплъзват. А те започнаха да се изплъзват, когато най- неочаквано се появи Анри Бресар, първият секретар в Министерството на външните работи на Република Франция — ядосан и уплашен.
— Какво става, по дяволите? — попита Бресар още с влизането си в канцеларията на посолството, като внезапно се изненада от присъствието на Моро. — Здравей, Клод — каза той и премина на френски: — Не съм много изненадан, че те виждам тук.
— En anglais, Henri32… Мосю Латъм ни разбира, но посланикът все още е на ниво Берлиц33.
— Ах, този американски дипломатически такт!
— Разбрах ви, Бресар — каза посланикът Даниъл Кортлънд, който седеше зад бюрото си по халат и чехли, — аз напредвам с езика ви. Откровено казано, исках поста в Стокхолм — аз свободно говоря шведски — но останалите мислеха по друг начин. И ето че се срещнахме.
— Извинете, господин посланик. Прекарах една тежка нощ… Опитах да се свържа с вас, Дру, но след като чух телефонния ви секретар, предположих, че сте още тук.
— Трябваше да си бъда вкъщи преди час. За какво дойдохте тук? Защо е трябвало да ме видите?
— Всичко е в доклада на Сюрте. Настоях полицията да им се обади…
— Какво се е случило? — прекъсна го Моро и вдигна вежди. — Бившата ви съпруга не би трябвало да е настроена враждебно към вас. Разделихте се съвсем като приятели.
— Не съм сигурен, че е замесена. Лусил може да е голяма кучка, но не е глупава. А тези хора са били глупаци.
— Кои хора?
— След като оставих Дру тук, продължих към апартамента си на „Монтен“. Както знаете, едно от малкото предимства на моята служба е дипломатическото място за паркиране пред сградата. За мое учудване то бе заето; още повече се ядосах, като видях, че наблизо има достатъчно други свободни места. Тогава видях, че на предната седалка на колата седят двама души; шофьорът говореше по телефона в не съвсем удобното време два часа през нощта, а не бива да забравяме, че би трябвало да плати глоба от петстотин франка за това, че е паркирал там, без да има правителствена значка или емблема на „Ке д’Орсе“ на предния прозорец.
— Както винаги — намеси се Моро с почтително кимване, — склонността на моя приятел към подобни и увлекателни въведения в събитието е очевидна, но, моля ви, Анри, оставете настрана личното си възмущение и ни кажете какво се случи.
— Копелетата започнаха да стрелят по мен!
— Какво? — Латъм скочи от стола си.
— Нали чухте! Естествено, автомобилът ми е защитен от подобни изстрели, така че бързо дадох заден ход, после се блъснах в тях и залепих колата им за бордюра.
— А после? — извика посланикът Кортлънд, който беше станал.
— Двамата излязоха от другата страна и побягнаха. С разтуптяно сърце се обадих на полицията по телефона в колата и им казах да уведомят Сюрте.
— Ама вие сте страшен! — стъписан, тихо каза Дру. — Тръгнал сте срещу тях, когато са стреляли по вас?
— Куршумите не биха могли да проникнат дори през стъклото.
— Някои могат, повярвайте ми — бронебойните, например.
— Ужасно — лицето на Бресар побледня.
— Напълно сте прав, Анри — каза Моро и пак кимна, — бившата ви жена би постигнала много по-добър резултат. Хайде сега малко да се успокоим и да видим какво е открил нашият храбър герой. Имаме кола, регистрационен номер и поне дузина отпечатъци, които веднага ще предадем на Интерпол. Моите поздравления, Анри Бресар!
— Нима има патрони, които могат да пробият бронирани автомобили?…
Връзката със самоубийството на Жодел и последвалата среща в дома на Вилие на „Парк Монсо“ беше съвсем очевидна. Като се прибавеше и нападението срещу Латъм, положението изискваше да се вземат някои решения: и Бресар, и Дру да се охраняват денонощно от служители на „Дьозием“ — французинът — явно, Латъм — тайно, според неговите собствени инструкции. Поради това колата на „Дьозием“ ще стои незабелязана на отсрещната страна на улицата пред дома на Дру, докато не дойде сутринта подкрепление да я смени, ако преди това американецът не е излязъл от сградата. Накрая, тъй като няма възможност да се охранява Жан-Пиер Вилие, а това също е необходимо, трябва да се претърсят всички околни парижки квартали и да се проверява всеки.
— Самият аз лично ще се заема с него — каза Клод Моро, шефът на бюро „Дьозием“. — Вилие е гордост за Франция!… Освен това, жена ми е способна да ме убие или да започне да ми изневерява в семейното ни легло, ако допусна да му се случи нещо.
Съмненията относно транспортния отдел на посолството бързо се изясниха. Диспечерът е бил заменен от напълно непознат човек, когото са допуснали до нощно дежурство заради документите, които е представил. Изчезнал е минути, след като колата на Латъм се е отдалечила по булевард „Габриел“. Американец, владеещ френски, вербуван в Париж от нацисткото движение.
Часове преди изгрев слънце те продължаваха до безкрайност да анализират положението; на първо място стоеше въпросът кого да включат в операцията. Водеха се продължителни разговори по скрамблера между Моро и Уесли Сорънсън във Вашингтон. Двамата специалисти в секретните служби приличаха на хора, практикуващи черна магия, които кроят планове за тайни преследвания. Дру одобри това, което чу. Беше добър агент, не притежаваше студения разум на брат си Хари, но със сигурност го превъзхождаше що се отнася до физика и способност да се вземат бързи решения. Моро и Сорънсън обаче бяха майстори в измамата и внедряването; бяха оцелели при тайното клане на шпиони в кървавия разцвет на Студената война. Дру се учеше от такива хора дори когато само му даваха задачи.
Латъм излезе сънен от асансьора и закрачи по коридора към апартамента си. Когато бръкна за ключа, погледът му изведнъж се спря на ключалката. Нямаше я! Вместо нея имаше кръгла дупка. Цялата ключалка бе премахната с хирургическа точност — или с лазер, или с изключително мощен миниатюрен ръчен трион. Той докосна вратата; тя се отвори и разкри бъркотията вътре. Дру измъкна автоматичния си пистолет от кобура и предпазливо пристъпи. Апартаментът му бе опустошен; цялата тапицерия бе нарязана, възглавниците — разкъсани, а пълнежът им — разхвърлян. Чекмеджетата бяха извадени, съдържанието им — разсипано по пода. В двете спални, килерите, кухнята, баните беше същото, особено в кабинета му — там бяха накълцали дори килима. Голямото му бюро бе буквално на трески — очевидно щурмовият отряд бе търсил тайни чекмеджета, в които биха могли да се съхранят секретни документи. Разрухата беше тотална; нищо не бе както преди. Латъм бе толкова изтощен, че просто не искаше да мисли за това; имаше нужда от почивка, от сън. Той бързо прецени щетите и си помисли колко нелогично е всичко това. Поверителните материали се пазеха в сейфа в офиса му на втория етаж в посолството. Враговете на стария Жодел — сега негови врагове — би трябвало да се досетят за това.
Той разрови един от шкафовете си и злобно се усмихна, когато откри предмет, който натрапниците биха
