Дърбейн държеше лондонския „Таймс“, отгърнат на страницата с отвратителната кръстословица-мозайка и проклетата двойна кръстословица.
— Бих казал, че това е мазохизъм — подметна Латъм и се запъти към стола вдясно от оператора.
— Ти си като останалите младоци. Няма да коментирам, господин агент.
— Подозирам, че ми се подиграваш.
— Дрън-дрън… Какво мога да направя за теб?
— Искам да се свържа със Сорънсън по скрамблера27.
— Той не те ли търси преди известно време?
— Нямаше ме вкъщи.
— Оставил ти е съобщение… странно все пак, той говори така, сякаш се е свързал с теб.
— Така е, но това беше преди сто години.
— Използвай телефона в кафеза.
Дърбейн се обърна и посочи стъклената кабина. „Кафезът“, както го наричаха, представляваше звукоизолирано обезопасено помещение, където се водеха поверителни разговори.
— Ще ти кажа, като се свържа със скрамблера — добави специалистът.
— Добре — каза Дру и се заслуша в нестройните звуци, след които трябваше да се чуе силен шум — сигнал, че скрамблерът е включен. Стана от стола, запъти се към стъклената врата на кабината и влезе. В средата на кабината имаше широка маса с червен телефонен апарат, бележници, моливи и пепелник. В ъгъла на това уникално помещение имаше машина за унищожаване на хартия, чието съдържание се изгаряше на всеки осем часа — по-често от необходимото. Латъм седна на стола с гръб към оператора на терминала; за максимална сигурност трябваше да се предвиди и опасността от разчитане по устните — това бе въведено след откриването на съветски таен агент в посолската служба за свръзка в разгара на Студената война. Дру вдигна слушалката и зачака; двайсет и две секунди след поредицата от звуци и шум той дочу гласа на Уесли Т. Сорънсън, шеф на Консулски Операции.
— Къде беше, по дяволите? — попита Сорънсън.
— След като ми разрешихте да се разкрия и да вляза в контакт с Анри Бресар, аз отидох в театъра и после се обадих на Бресар. Той ме заведе в дома на Вилие на „Парк Монсо“. Току-що се върнах.
— Предположенията ти верни ли се оказаха?
— Да — като две и две — четири.
— Господи Боже!… Старецът наистина ли е баща на Вилие?
— Вилие лично го потвърди, а той го е научил от осиновителите си.
— Като се имат предвид обстоятелствата, трябва да е било страшен шок!
— Тъкмо за това искам да поговорим, Уес. Този шок е предизвикал огромно чувство за вина у нашия знаменит актьор. Той е решил да използва дарбата си и да проникне в света на Жодел, за да се опита да установи контакт с приятелите му, да разбере дали старецът е разказал на някого за това къде е ходил през последните няколко дни, кого е искал да открие и какво е възнамерявал да прави.
— Твоят сценарий — прекъсна го Сорънсън. — Това беше твоят сценарий, в случай че предположенията ти се окажеха верни.
— Да, в случай че се окажех прав. Но този сценарий предвиждаше участието на наши хора, а не на самия Вилие.
— Но ти се оказа прав. Моите поздравления!
— Помогнаха ми, Уес — лично съпругата на бившия посланик.
— Но ти я потърси; никой друг не ти е помагал.
— Другите нямат братя, изпаднали в подобна заплетена, нерешима ситуация.
— Разбирам. Та какъв ти е проблемът?
— Решението на Вилие. Опитах се да го убедя да се откаже, но не можах, не бих могъл, и мисля, че никой не би могъл.
— Защо трябва да го разубеждаваш? Може пък да научи нещо. Защо да се намесваме?
— Защото все някой е тласнал Жодел към самоубийство, някой го е прекършил. Убедили са го по някакъв начин, че е загубен, че е свършен. Нищо не му е оставало на стареца.
— От психологическа гледна точка изглежда разумно. Е, и?
— Които и да са те, скоро ще се заинтересуват от самоубийството му. Както казах и на Бресар, те няма да оставят нещата така. Ако някой, който и да е, се появи и започне да разпитва за Жодел… Е, ако враговете му са тези, за които си мисля, този някой не го очаква добро бъдеще.
— Каза ли това на Вилие?
— Не с толкова много думи, но му обясних, че това, което е решил да прави, е извънредно опасно. Накратко, той ме прати по дяволите. Каза ми, че е задължен на Жодел точно толкова, колкото и аз на Хари, ако не и повече. Предполагам, че ще се появи тук утре по обяд. Каза, че ще бъде готов.
— Обясни му тогава — заповяда Сорънсън. — Ако продължава да настоява, остави го да прави каквото иска.
— Готови ли сме да поемем вината за евентуална злополука?
— Трудните решения се наричат трудни, защото не са лесни. Ти искаш да откриеш Хари, аз пък искам да открия гнилото раково образувание, което се разраства в Германия.
— Искам да открия и Хари, и тази гадост.
— Разбира се. И аз искам. Така че, ако този твой актьор е решил да изнася представление, не му пречи.
— Искам охрана за него.
— Правилно! Един мъртъв актьор не би могъл да ни разкаже какво е научил. Измисли плана съвместно с „Дьозием“28, много ги бива за такива работи. След час, час и нещо, аз ще се обадя на Клод Моро. Той е началник на Бюрото и по това време вече ще си е в канцеларията. Работили сме заедно в Истанбул. Той е най-добрият таен агент, работил някога за френското разузнаване — на световно ниво е, ако трябва да бъда точен. Ще ти даде всичко, от което имаш нужда.
— Да казвам ли на Вилие?
— Аз съм от старите, Латъм — за добро или за лошо — но смятам, че щом си решил да планираш операция, трябва да я обмислиш от край до край. Вилие също трябва да бъде подготвен — това, разбира се, е допълнителен риск и ти трябва да му обясниш всичко. Накарай го да вземе ясно решение.
— Радвам се, че мислим еднакво. Благодаря ти за това.
— Досега все ме пренебрегваха, Дру, но някога и аз правех същото като теб. Това е отвратителна шахматна партия, особено когато пионките могат да бъдат убити. Техните хрътки ще те следват навсякъде, помни ми думата. Ще превърнат живота ти в ад.
— Всичко, което разправят за теб, е истина, нали? Включително и това, че искаш да те наричаме с малкото ти име.
— Повече от нещата, които разправят за мен, са абсолютно преувеличени — каза директорът на Консулски Операции, — но ако не се занимавах с това, щях да бъда много по-искрен, по дяволите, ако виках на шефа си Бил или Джордж, или Станфърд, или просто Кейси, ако искаш. Това искам от вас бе, хора! Обръщението „господин директор“ затруднява нещата.
— Много си прав.
— Знам. Затова прави каквото трябва.
Латъм излезе от посолството на авеню „Габриел“ и се качи в бронираната дипломатическа кола, която го чакаше, за да го откара в апартамента му на „Рю дю Бак“. Беше „Ситроен“ — комби и задните седалки бяха твърде тесни, затова той избра да седне отпред до шофьора — бивш морски пехотинец.
— Знаете ли адреса? — попита той.
— О, да, сър. Разбира се, че го знам.
Уморен, Дру му хвърли бърз поглед. Акцентът беше американски — не можеше да се сбърка с друг, но словоредът беше странен. Или просто Латъм беше толкова уморен, че слухът му правеше номера. Той затвори очи — не знаеше колко дълго е стоял така, чувстваше се добре в празнотата, в черната дупка,
