хотелската стая на Сейнт Мартин, където Хайторн и Катерин Нелсън изучаваха разпечатките на лейтенанта, — но съм абсолютно сигурен, че надвишаваш властта си.
— Искаш да кажеш, че той е уредил да ни заповядат още днес да бъдем на разположение? — попита Кати.
— По дяволите, майоре, този пират-янки просто ни осинови, със или без наше съгласие.
— Аз също съм наемник — каза Тайръл меко, като се обърна към компютърните схеми. Използваше изчислителна линийка на светлината на настолната лампа.
— Изясни се, моля, лейтенант.
— Ние ставаме негова собственост, Кати.
— Мога да те уверя: не изцяло — каза майор Нелсън.
— Добре, ние станахме доброволци. Заповядано е да не се използва никакъв тукашен пилот, защото някой тук взриви Голямата лейди и още не са разбрали кой. А тъй като си специалист по морските полети, наредено е да останеш с него, Кати. Аз също оставам с вас, сигурно защото съм по-слаб от него, въпреки че съм по-млад.
— Има ли още нещо да добавиш? — каза Хайторн, като се наведе над масата. — Като например как си ме разхождал и си ме накарал да си вземам лекарството?
— Хей, хайде де — избухна Катерин Нелсън. — Знаем, че искаш да ни използваш, но и да искаш, не можеш да ни наредиш да ти помагаме. Казахме ти, че го правим по свое желание. Заради Чарли.
— Вие явно сте решили да оспорвате моята власт?
— Стига глупости, Тай — заповяда Кати. — Къде отиваме сега?
— Познавам тези острови. Те са къс вулканичен атол, там няма нищо. Само скали и плажове, които могат да нацепят страните на лодката.
— Един от тях е — намеси се Пул. — Вярвай на думата ми на специалист.
— Вярвам ти — съгласи се Хайторн. — Така че трябва да се приближим. Французите ни дават една двумоторна амфибия. Довечера ще стигнем на пет мили от най-южния остров с двуместна миниподводница, която ще ни докарат от Горда с британски кораб на въздушна възглавница.
— Двуместна? — извика Нелсън. — Ами аз?
— Ти оставаш на самолета.
— По дяволите. Казваш на британците да изпратят пилот без никакви други обяснения! Чарли ми беше като по-голям брат. Отивам там, където отивате с Джаксън. Все пак вие имате нужда от мен.
— Може ли да попитам защо?
— Разбира се. Докато вие, двамата мъже, правите вашето разузнаване на островите, какво ще стане с подводницата? Ще я оставите да потъне в калта ли?
— Не, ще я изтеглим на плажа и ще я прикрием. Случайно знам как се прави това.
— Вземете ме, ако искате да оживеете. Случайно знам как се прави това. В случай че намерите острова, който според вас е там…
— Той е там — каза Пул, като я прекъсна. — Моите уреди не лъжат.
— Тогава да кажем, че го намерите — Кати отстъпи. — Допускам, че такова място ще бъде изключително добре защитено и със сила, и с техника, особено с техника. Съгласен ли си, Джаксън?
— По дяволите, да, Кати.
— По-нататък приемам, че би било много по-умно амфибията да се приземи на повърхността далеч от брега, да ви разтовари и вие да плувате до точката на влизане, която може да се определи на място.
— Ще се опитаме да се изплъзнем на една страна, никакви разтоварвания, никакви летящи тела във въздуха. Ти преувеличаваш техническите възможности на един гол, едва населен малък остров.
— Ти не знаеш нищо за техниката, Тай — противопостави се лейтенантът. — Бих могъл да инсталирам компютърна сканираща система, подобна на описаната от Кати, с един персонален компютър, един тристадоларов генератор, една двойка сензорни дискове. Аз не преувеличавам.
— Сериозно ли говориш? — Тайръл погледна изпитателно Пул.
— Не знам как бих могъл да ти го обясня — продължи Пул, — но преди десет или дванайсет години, когато бях тинейджър, баща ми купи домашен компютър. Това беше най-лошото нещо, което можеше да направи за нас. Той никога не се справи с него, особено когато се опитваше да запише в паметта му електронна игра или някоя програма. Така се ядосваше, крещеше, ругаеше и накрая изхвърли компютъра, за да не го вижда повече. Баща ми е умен, много добър адвокат, но кодовете, символите и всички тези бутони, които трябва да натискаш, за да получиш нужното, възприемаше като свои лични врагове.
— Каква е връзката? — попита Хайторн.
— Има връзка — отговори Пул. — Той мразеше това, защото не беше израснал с него, не можеше да свикне с терминологията…
— Какво…?
— Той беше хуманист. Радваше се, когато черните се бореха за място в правителството. Мислеше, че това е демократично и наистина беше прав. Но не успя да се пригоди към съвременните технически новости, защото те дойдоха твърде бързо и не бяха хуманни. Той се страхуваше от тях.
— Лейтенант, по дяволите, какво искаш да ми кажеш?
— Че всичко е наистина просто, веднъж да свикнеш с него. Моята малка сестра и аз бяхме отгледани с компютрите. Компютрите бяха в училище, компютърни бяха игрите ни… Татко никога не се противопоставяше, само отказваше да ни гледа. И ние свикнахме с всички тези бутони и символи.
— Каква ти е целта?
— Моята малка сестра е програмист в една компания и вече изкарва повече пари от мен. Но аз използвам апаратура, за която тя би умряла.
— И така?
— Така. Кати е права и аз съм прав. Тя ти казва, че съществуват огромни технически възможности. Аз мога да го направя съвсем лесно. Тя теоретизира какво би могло да има на този остров. Аз казвам, че би могло да се постигне с един обикновен компютър, тристадоларов генератор и двойка сензорни дискове. Технически не е голяма работа, но би ни създало страхотни проблеми, ако са го използвали на острова.
— Това, което казваш след цялата тази тирада, е, че трябва да тръгна с нея, така ли?
— Слушай, Тай, тази лейди е много важна за мен. И аз като тебе често не приемам нещата, които прави. Но аз я познавам. Когато е права, тя е невероятно права, особено що се отнася до стратегия и тактика. Тя е съвършен военен.
— Как ще бъде като капитан на миниподводницата?
— Мога да управлявам всяко нещо, което върви напред или назад по небето, земята или във водата — каза майорът, отговаряйки за себе си. — Дай ми един час да науча правилата и устройството и ще мога да се явя на изпит за най-високата категория…
— Харесва ми твоята скромност. Освен това не й се доверявам.
— Знам също, че морските „барети“ могат да бъдат обучени да ги управляват за двайсет минути.
— На мен ми отне половин час — каза Хайторн лекомислено.
— Бавен си, както и очаквах. Виж, Тай, аз не съм идиотка. Ако някой ми беше предложил да отида на разузнаване с теб, бих отказала. Не защото съм страхлива, а защото не съм нито физически, нито психически обучена за такава работа. Няма да съм ти от полза. Но в машина, която мога да управлявам, аз мога да съм в плюс. Ще държим връзка по радиото и ще мога да дойда където пожелаеш, по всяко време. Ще ви бъда полезна, ако попаднете в беда.
— Винаги ли е толкова логична, Джаксън?
Преди хилещият се Пул да може да отговори, телефонът иззвъня и тъй като беше най-близо, той отиде до шкафчето и го вдигна.
— Да? — отговори внимателно, после, след като изслуша отсрещната страна, се обърна към Хайторн, а ръката му легна върху микрофончето. — Някакъв Кук те търси.
— Време му беше! — Тайръл взе слушалката от лейтенанта. — Къде ходиш, по дяволите? — извика той.
— Аз бих попитал теб за същото — каза гласът от Вирджин Горда. — Ние току-що се върнахме, не намерихме абсолютно никакво съобщение от теб, но открихме, че сме ограбени!
— За какво говориш?
