имение ги изцеждали… слаба реколта, разкош, деца прахосници, всичките нормални бедствия на богатите. Но изведнъж те отново стават заможни. Не е ли удивително?
— Много добре за тях, но какво общо имам аз с това…
— Чети нататък, Нико — прекъсна го Баярат. — Те имат милиони, отново са уважавани, всички италианци благоговеят пред тях. Отдавнашни инвестиции растат до небесата, лозята изведнъж стават clasico51, имението им се превръща в злато… следиш ли ме, Нико?
— Чета бързо, колкото мога, слушам внимателно, точно колкото…
— Погледни ме, Николо — извика Бая твърдо. — В семейството имало син. Той починал преди осемнадесет месеца в мръсното гето Ваденшвил. Тялото му било кремирано по нареждане на семейството без церемонии, без некролози. Те твърде много се срамували.
— Какво говориш, сеньора Кабрини? — попита тихо момчето от пристанището.
— Ти си почти на неговата възраст, дели ви една година. Много приличаш на него, преди да го погубят наркотиците… Сега ти си той, Николо. Това е толкова просто.
— Това, което казваш, няма смисъл, Каби — промълви момчето от Портичи уплашено и едва чуто.
— Не знаеш колко дни те търсих в крайбрежните покрайнини, скъпи мой. Младеж, който да е скромен, но да внушава на околните чувство за благородство, по-специално у американците. Всичко, което трябва да научиш, е написано на тези листа: твоят живот, твоите родители, твоето обучение, твоето хоби, умения, дори имената на определени приятели на фамилията и предишни наемни работници от имението. Трябва да сме стриктни във всичко. О, не ме гледай толкова ужасено. Просто се запознай. Няма нужда да бъдеш артист. Аз съм твоя леля, както и твоя преводачка и никога няма да се отделям от теб. Запомни обаче, че говориш само italiano.
— Моля,… per piacere52, сеньора! — заекна Николо. — Затруднен съм.
— Тогава, както ти бях казала преди, мисли за парите в твоята банкова сметка и прави каквото ти се казва. Аз ще те запозная с много важни американци. Много богати и много влиятелни. Те ще те харесат много.
— Защо ще бъда този, който не съм?
— Защото твоето семейство в Равело инвестира много в едно американско предприятие. Ще обещаеш да направиш дарения за много каузи… музеи, симфонии, благотворителност… дори на определени политици, които желаят да подслонят твоето семейство.
— Ще го направя.
— Да, но само и винаги чрез мен. Представяш ли си, ти можеш един ден да бъдеш поканен в Белия дом и да се срещнеш с президента на САЩ?
— Il presidente? — извика младежът. Очите му бяха широко отворени, а неговата радостна усмивка — искрена. — Всичко е толкова fantastico, аз сънувам, нали?
— Добре обмислена мечта, мое скъпо дете. Утре ще ти купя гардероб, подходящ за един от най- заможните млади мъже на земята. Утре започваме нашето пътешествие към твоята мечта, а тази мечта е и моя.
— Каква е мечтата, сеньора? Какво означава?
— Защо да не ти кажа? Ти не би разбрал по никакъв начин. Когато определени хора шпионират определени хора, те търсят засекретеното, тайното, обърканото. Не това, което е пред очите им.
— Ти си права, Каби, не разбирам.
— Това е съвсем добре — каза Баярат.
Но Николо я разбра съвсем точно, когато жадно се върна към листа пред него. На пристанището това се наричаше estorsione53. Вместо да се криеш от някой, който те преследва, изправяш се пред него с леко изменена външност. Обикновено никой не се досеща, че търси именно теб. А някой наистина ги преследваше. Моето време ще дойде, мислеше момчето от пристанището на Портичи, но докато настъпи, ще трябва да вляза в играта на сеньората. Вдъхновено, защото тя убива твърде лесно.
В 6,45 ч вечерта непознатият влезе във фоайето на яхт-клуба на Вирджин Горда. Беше нисък, здраво сложен, оплешивяващ човек, облечен с много добре изгладен бял панталон и моряшки син блейзер, с черни и бели знаци на яхт-асоциацията в Сан Диего върху джоба на гърдите. Една впечатляваща емблема, тясно свързана, както си и беше, с американските купи и непресъхващата слава, която ги придружаваше.
Той вписа името си в регистъра. Ралф В. Гримшоу — адвокат и яхтсмен, Коронадо, Калифорния.
— Ние, разбира се, имаме делови обмен със Сан Диего — каза облеченият в смокинг чиновник зад бюрото, който нервно прелистваше записите си. — Аз съм новак в работата, така че ми отнема време да определя отстъпката.
— Не е важно, млади човече — каза Гримшоу, като се усмихна. — Отстъпката не е от жизнено значение и ако вашият клуб, подобно на нашия, има проблеми в тези трудни времена, защо да не забравим любезността? Ще се радвам да платя пълната цена, всъщност настоявам за това.
— Това е много любезно от ваша страна, сър.
— Ти си британец, нали, приятел?
— Да, сър, изпратен съм от Савой-груп на стаж, нали разбирате.
— Разбирам. Не можахте ли да получите по-добро място от това. Аз притежавам няколко хотела в Южна Калифорния и нека ти кажа: пращат вашите най-добри момчета на най-трудните места да научат колко тежко може да бъде.
— Наистина ли мислите така,сър? На мен ми се струва, че е по-различно.
— Тогава не знаеш как работи управата на един хотел. Ние също поставяме най-перспективните кандидати за работа в най-лошите ситуации, за да видим как ще се справят.
— Дори не съм имал предвид, че…
— Не казвай на шефовете си, че съм ти открил тайната, защото познавам Савой-груп и те ме познават. Просто поддържай амбициите си и набелязвай идващите в града важни особи — „тежката артилерия“, това също е тайна, най-важната.
— Да, сър. Благодаря ви, сър. Колко дълъг ще бъде престоят ви, мистър Гримшоу?
— Къс, много къс. Ден, може би два. Ще прегледам една лодка, която купуваме за клуба, после заминавам за Лондон.
— Да, сър. Момчето ще отнесе багажа ви до стаята, сър — каза чиновникът, като се оглеждаше за пиколото.
— О’кей, сине, ще искам само една нощувка. Останалите ми хора са на път за летището в Пуерто Рико, а от там за Лондон. Само ми дай ключа, сам ще намеря стаята. Всъщност аз бързам.
— Бързате ли, сър?
— Да, трябва да се срещна с нашия оценител край морето и съм закъснял цял час. Мъжът се казва Хайторн. Познаваш ли го?
— Капитан Тайръл Хайторн? — попита младият англичанин, леко изненадан.
— Точно така.
— Боя се, че не е тук, сър.
— Какво?
— Чартърът му тръгна рано този следобед.
— Той не може да направи това!
— Обстоятелствата сигурно са били необичайни, сър — каза чиновникът, като се облегна напред, очевидно впечатлен от представителя на „тежката артилерия“, запознат отблизо със Савой-груп. — Имахме няколко позвънявания за капитан Хайторн и всичките бяха прехвърляни до шефа на пристанищната поддръжка Мартин Кайн, който получава неговите съобщения.
— Тогава всичко е наред. Ние платихме и на този човек. Само дето името Кайн остана някъде в скоби.
— Не само това, сър — продължи чиновникът, благосклонен към своя нов познат, заможен адвокат яхтсмен, с такива завидни връзки в Лондон. — Капитан Хайторн има придружител — мистър Кук, Джефри
