— Какво?
— Чу ме добре. Незабавен арест и пълна изолация, докато ви се обади Стивънс от морското разузнаване. Той ще те инструктира какво да правиш.
— Не го вярвам.
— Вярвай го или ще бъдеш не само освободена от работа, Алис, но може да се окажеш в затвора — Хайторн отстрани микрофона.
— Знаеш точно какво направих, майоре. Един човек, на постоянно повикване, който може да бъде повикан по всяко време от базата, защото тя държи връзка дори с телефона на превозното му средство, което правителството му осигурява, не получава никакво съобщение. Обаче изведнъж се връща на базата, и то в центъра за връзка?… Откъде накъде? Предполага се, че той не е получил повикването, а дори да го е получил, това е последното място, където би искал да бъде видян.
— Не искам да повярвам в това, което си мислиш.
— Тогава ми дай логичен отговор.
— Не мога.
— Тогава позволи ми да ти дам един и нека ти цитирам дословно мъжа, с когото ти говори и който е на върха на тази операция… „Те са навсякъде, те знаят всичко, което ние правим.“ Това говори ли ти поне малко?
— Сал няма да го направи!
— Той е тръгнал преди десет минути за в къщи. Извикай базата пак и им кажи да те прехвърлят в колата му.
Пилотът направи, както й беше казано. Чуха непрекъснатото звънене на телефона в колата на капитан Манчини. Нямаше отговор.
— О, боже!
— Колко далеч е домът му от Патрик?
— Около четиридесет минути — каза тихо Нелсън. — Той живее някъде далече от базата. Казах ти, че има сериозни проблеми с жена си.
— Била ли си някога там? В неговата къща?
— Не. Всеки от нас знае кога да не се натрапва.
— Тогава откъде знаеш, че въобще е женен.
— Написано е в досието му! Освен това често ни е разказвал.
— Това е шега, лейди. Колко често пресичате Карибско море?
— Три или четири пъти на седмица.
— Кой координираше вашите маршрути?
— Моят втори офицер, естествено Сал.
— Моята заповед до Патрик остава в сила. Сега ни закарай до Сейнт Мартин, майоре.
Капитан Салватор Манчини, облечен в цивилни дрехи, бяла риза, тъмни панталони и кожени сандали, влезе в ресторант „Уелингтон“ на авеню Колинс, което започва от плажа в Маями.
Той приближи многолюдния шумен бар и размени поглед с бармана, който кимна два пъти с глава, толкова леко, че никой от посетителите не забеляза.
Капитанът продължи по един широк коридор, водещ към останалите стаи, с телефонен автомат в далечния край. Мушна монета и набра един номер във Вашингтон, Държавния департамент. Каза името „Уелингтон“ на оператора.
— Скорпион девет — каза Манчини в телефонната слушалка, когато получи връзка. — Имате съобщение.
— Ти си свършен, омитай се оттам — отговори гласът от другия край.
— Сигурно се шегуваш!
— Твоите приятели са по-опечалени от теб, вярвай ми — каза гласът. — Трябва да наемеш кола с фалшивата си шофьорска книжка и да отидеш до летището на Уест Палм, където има резервация за теб на това име до Бахамските острови. Полетът е в четири следобед, за Фрипорт. Ще те посрещнат там и ще ти кажат какво да правиш.
— Кой ще наблюдава острова на стария човек?
— Не ти. Аз самият получих заповедта от нашата секретна линия от Патрик, Скорпион девет. Издадена е заповед за твоето арестуване. Откриха те.
— Кой… кой?
— Един мъж на име Хайторн. Той е бил в разузнаването преди пет години.
— Той трябва да умре.
— И други искат това.
7.
Николо Монтави от Портичи се облегна на стената до прозореца, който гледаше към кафенето в двора на хотела на Сейнт Бартелеми. До него долитаха приглушени гласове, смесени с мек звън на чаши и тих смях. Беше късен следобед. На местните жители и туристите им предстоеше да навлязат във вечерните часове. Не беше по-различно от крайбрежните кафенета в Портичи. Щеше ли да види дома си отново?
Разбира се, сега не можеше да се върне на крайбрежието. Беше in traditore ai compagni40, един изменник. Щеше да е мъртъв, ако не беше непознатата богата сеньора, която го беше спасила. Иначе щяха да го хвърлят от дока с въже около врата. Помнеше седмиците, когато тя го криеше, местейки се от градче в градче, от един голям град в друг голям град, постоянно съзнавайки, че го преследват. Страхуваше се да излезе навън дори през нощта, особено през нощта, когато преследвачите обикаляха улиците. Носеха кошове, които нахлупваха през главата, ножове и пушки — оръжията на отмъщението. Отмъщение за престъпление, което той не беше извършил!
— Дори аз не мога да те спася — беше казал по-големият му брат в един от тайните им телефонни разговори. — Ако те видя, ще трябва да те убия аз самият, или ще бъда убит заедно с майка и сестрите ни. Нашата къща е под постоянно наблюдение, мъжете чакат да се върнеш. Ако баща ни, лека му пръст, не беше толкова силен и толкова много обичан, ние сигурно всички щяхме да сме мъртви.
— Но аз не съм убил capogruppo41!
— Тогава кой го е направил, глупако? Ти си бил последният, който го е видял. Ти го заплаши да му изтръгнеш сърцето от гърдите.
— Това беше само на думи. Той ми се изплъзна!
— Той се изплъзна на всички, главно от задълженията към товарните кораби. Неговата смърт струва на всички ни един милион лири, защото той се нуждаеше от нашето съдействие и нашето мълчание.
— Какво да правя?
— Твоята сеньора говори с мама. Тя й каза, че ти ще бъдеш в по-голяма безопасност извън страната и тя ще се грижи за тебе като за син.
— Не съвсем като за син, както знаеш…
— Върви с нея! След две или три години нещата ще се изменят може би.
Нищо няма да се промени, мислеше Николо, като се извърна леко от прозореца. Главата му беше все още наведена, като че ли продължаваше да наблюдава сцената долу. С ъгълчето на очите си той видя своята bella signora42 да седи отсреща през голямата стая, пред огледалото на тоалетката си. Ръцете и пръстите й се местеха бързо и правеха странни неща с косата й. Той я наблюдаваше озадачен, защото тя обгърна един широк, натъпкан с пълнеж корсет около кръста си. Надяна доста голям по размер комбинезон върху него и се изправи. Оглеждаше се внимателно в огледалото. Беше толкова задълбочена, че го беше забравила. Не съзнаваше, че я гледат. Тя се завъртя в кръг. Очите й бяха вперени в огледалото. Изведнъж, Николо беше удивен, тя се беше превърнала в друга жена. Дългата й, тъмна коса не беше вече привлекателна. Беше вързана на тила й, право назад, отблъскващо. А лицето й беше почти бледо, някак сиво, и нямаше нищо общо с това, което е било… Беше направо грозно, с тъмни сенки под очите, чертите някак си изострени и изморени, една остаряла маска на предишната й същност… Тялото беше безформено, отпусната дебелана, без бюст. Никакви следи от възбуждащата жена.
