Инстинктивно Николо се обърна към прозореца, осъзнал, че не е трябвало да види това, което е видял. Потвърждението на това му решение дойде секунди по-късно. Сеньора Кабрини се придвижи бързо, шумно през стаята и обяви:
— Драги мой, ще взема душ, ако това забравено от бога място изпрати вода на третия етаж.
— Разбира се, Каби — каза Николо, а очите му гледаха долу в двора на кафенето.
— И когато свърша, трябва да говорим дълго, защото скоро ти ще преживееш приключението на своя живот.
— Certo, signora.43
— Това е едно от нещата, за които ще говорим, мое красиво момче. Отсега нататък ти ще говориш само на италиански.
— Баща ми ще стане от гроба, Каби. Той научи всичките си деца да говорят английски. Казваше, че това е начинът да се усъвършенстваме. Той ни гонеше от масата на вечеря, ако говорехме на италиански.
— Баща ти е бил реликва от войната, Нико. Той е продавал вино и жени на американските войници. Сега обстоятелствата са съвсем различни. Излизам след няколко минути.
— Когато свършиш, може ли да отидем долу в ресторанта. Много съм гладен.
— Ти винаги си гладен, Нико, но, струва ми се, че не можем. Имаме дълъг разговор. Обаче аз съм уредила нещата с хотела. Ти ще имаш всичко, което избереш от менюто долу. Обичаш обслужването по стаите, нали, драги мой?
— Certo44 — повтори Николо, сега вече обръщайки се към нея, но Баярат също се обърна. Тя не желаеше той да види нейното представление пред далечното огледало.
— Va bene45 — каза Бая, отправяйки се към банята. — Solo italiano. Grazie!46
Отнасяше се с него като с глупак! — мислеше Николо ядосан. Тази заможна кучка, която търсеше радости в неговото тяло… както и той правеше с нейното, трябваше да си признае… Сигурно преследваше някаква цел. Трябваше да има някаква цел, защото всяко момче от пристанището можеше да изкара хиляди лири, като ляга в леглото с амортизирани туристки. Първо като им занесе багажа за бакшиш, което беше нищо в сравнение с това, което му се плащаше по-късно. Benissimo47! Но със сеньора Кабрини не беше същото. Тя беше направила твърде много, като непрекъснато му напомняше за неговите искрени желания да се образова и да остави кейовете на Портичи. Отиде толкова далече, че направи вноска на негово име в Banko di Napoli, така че по-късно да може да подобри живота си. Ако той я придружи в нейното пътуване. Какъв избор имаше? Да се остави на преследвачите убийци от крайбрежните квартали? Тя непрекъснато му казваше, че с него е свършено. Защо?
Бяха ходили в полицията в Рим, специален отдел, с мъже, които можеха да се видят само нощем, в затъмнени стаи. Там му бяха взети отпечатъци от пръстите за документи, които той подписа, но които тя пазеше. После посетиха две посолства, отново през нощта, присъстваха само един или двама чиновници. Имаше още документи, още книжа и фотографии. За какво?… Тя вече щеше да му каже, той го знаеше, той го чувстваше… „Скоро ще преживееш приключението на своя живот.“ Какво можеше да бъде то? Но каквото и да беше, той отново нямаше избор. Можеше само да приеме. Засега. Беше научил уроците на пристанището и не ги забравяше, макар да искаше да го напусне. „Целувай ботуша на туриста, докато можеш да го обереш.“ Защото с една жена, която можеше да убива толкова нехайно, както я видя да го прави, сигурно и той щеше да го прави не по-малко нехайно. Тя го наричаше своя играчка и той щеше да бъде нейна играчка. Докато не избягаше може би.
Николо хвърли още един поглед в оживения двор долу. Чувстваше се така, както през последните седмици в Италия — затворник. През онези задушаващи дни той не можеше да напуска затворените помещения, където и да бяха. Независимо от това дали беше в хотелска стая или на борда на лодка, притежавана от познати на Кабрини, или дори в камионетка под наем. С нея сеньората можеше да се придвижва бързо от място на място. Всичко това е необходимо, беше обяснила тя, защото трябвало да бъдат на неаполитанска територия. Там тя чакала един товарен кораб и трябвало да бъде налице призори, за да получи пакет, изпратен за нея. И наистина във вторник вечерта, докато преглеждаше новините за корабите във вестника, откри въпросния товарен кораб в списъка на пристигащите непосредствено след полунощ. Дълго преди да изгрее слънцето сеньората беше изляза от хотелската стая. Когато се върна без пакета, тя беше обявила: „Летим за Марсилия този следобед, мой красиви, млади любовнико. Нашето пътешествие започна.“
— Къде, Каби?
Тя му беше предложила съкратеното си име, уважавайки дълбоко религиозните чувства на Николо, въпреки че ако гледаме истината, Кабрини беше само името на заможно имение извън Портофино.
— Имай ми доверие, Нико — беше отговорила тя. — Мисли за сумата, която съм депозирала за твоето бъдеще, драги мой.
— Защо чакахме този товарен кораб?
— О, Нико, някои неща трябва да се предават на ръка… Сега никакви въпроси повече, трябва да стягаме багажа, по възможност по-малко, само каквото можем да носим.
Момчето от пристанището се дръпна от прозореца, като мислеше, че този разговор беше станал преди по-малко от седмица. А каква седмица само! От дебнещата смърт в бурите, в морето, до убийството на чуждия, невероятен остров, притежаван от най-странния стар човек, на когото някога беше попадал. Тази сутрин, когато самолетът закъсня заради лошото време, античният болен padrone се разгневи. Той непрекъснато викаше, че трябва да тръгват. На този цивилизован остров, където Каби ходеше от магазин на магазин и купуваше толкова много неща, те напълниха две торби. Купиха и един евтин костюм, който не му беше по мярка.
— По-късно ще го захвърлим — беше казала тя.
Николо тръгна безцелно към тоалетката на сеньората, озадачен от многобройните кремове, пудри и малки шишенца, които му напомняха за трите му сестри в Портичи. Това бяха trucco48, за които баща му се караше толкова често, дори когато умираше и момичетата се прощаваха с него, като минаваха покрай смъртното му легло.
— Какво правиш, Нико? — Баярат излезе от банята, увита в хавлиени кърпи. Нейното появяване сепна пристанищното момче.
— Нищо, Каби, само мисля за сестрите си… всичките тези неща на масата ти ми напомнят за тях.
— Със сигурност знаеш, че жените са суетни.
— Ти нямаш нужда от никое от тези…
— Любов моя — прекъсна го Бая, увличайки го настрани да седне. — Има бутилка свястно вино в една от торбите на масата, пред кушетката. Отвори я и налей малко, по-малко на теб, защото имаш дълга нощ за обучение пред себе си.
— О!
— Донеси виното, драги мой! — Виното беше налято, чашите — в ръцете им. Баярат даде на младия човек белия плик, който беше получила от товарния кораб в Неапол. Каза му да седне на кушетката и да го отвори. — Ти четеш много добре, нали Нико?
— Знаеш, че чета — отговори той. — Бях почти завършил моето scuola media49.
— Тогава започвай да четеш тези листа, а докато ти четеш, аз ще ти обяснявам.
— Signora? — Очите на Николо бяха забодени в първата страница. — Какво е това?
— Твоето приключение, сладък Аполоне. Ще те превърна в млад barone.
— Che pazzia!50 Не съм се научил да се държа като барон.
— Само бъди такъв, какъвто си, плах и благовъзпитан. Американците обичат скромното благородство. Те мислят, че е толкова демократично, толкова предизвикателно.
— Каби, тези хора…
— Твоето родословие, мой безценен. Те са едно благородно семейство от хълмовете на Равело, което преди години е преживяло трудни времена. Едва можели да си плащат данъците, земите и грамадното
