— Това научихме впоследствие, малко преди да стане твърде късно.
— Май ще е добре и аз да се запозная с нашия президент… Добре де, ще се опитам да го намеря. Откъде да започна?
— Уединил се е на Карибите, на някой от островите. Пуснали сме го за проучване, но засега нямаме конкретна информация. Ще ти предоставим всичко, с което разполагаме.
— О, много съм ти признателен. Районът никак не е малък, а островчетата са безброй.
— Трябва да знаеш, че ако е жив, вече е около шейсетгодишен и по всяка вероятност приликата с наличните фотографии не ще да е голяма.
— Беоулф Агът, ама че глупаво име.
— Какво да ти кажа, не е по-безсмислено от прозвището на Таленков, Змията. За твое сведение, в превод прозвището, което са ти дали в Ташкент, гласи „Котка хамелеон“.
— О, престани най-сетне, Франк.
Хидропланът кацна в спокойните води на пристанището на Шарлота Амалия, остров Сейнт Томас, Вирджинските острови, американска територия. Придвижи се до станцията на бреговия патрул отляво на бреговата линия, където Камерън Прайс се спусна по клатушкащата се стълба и стъпи на кея. Посрещна го младият командир на охраната в бяла униформа.
— Добре дошли в Шарлот Ах-ма-лий — поздрави морският офицер, като стисна ръката му, — и ако имате желание да бъдете добре приет от местните жители, запомнете, че тъкмо така се произнася.
— Приемам съвета ви, лейтенант. С какво ще започнем?
— Първо, имате резервация за бунгало хиляда осемстотин шейсет и девет, кацнало горе на хълма. Ресторантът си го бива, а собственикът навремето е имал нещо общо с вашата служба, тъй че няма да се раздрънка наляво-надясно.
— „Навремето“ не звучи много убедително.
— Не се тревожете, сър. Човекът е бил служител на Агенцията за международно развитие във Виентян и Управлението му стоварило сума самолети. Как според вас е купил хотела?
— Безценна находка. Имате ли нещо да ми предадете?
— Скофийлд изоставил тукашната си фирма за чартърен превоз и се преместил на Британска Тортола. И оттам се преместил, но все още държи пощенска кутия.
— Което означава, че отскача поне за пощата си.
— Или пък праща някого с ключа. Всеки месец получава чека с пенсията си, а и по всяка вероятност запитвания от евентуални клиенти.
— Да разбирам ли, че все още плава?
— Под ново име. „Карибска Тортола“, хитрува за пред данъчните, ако питате мен, което си е чиста глупост, защото не е плащал никакви данъци вече повече от двайсет и пет години.
— Някои от дълбоко законспирираните агенти никога не се променят. Къде е той сега?
— Кой знае?
— Никой ли не го е виждал?
— Няма информация, а ние доста поразпитахме. Съвсем дискретно, естествено.
— Някой все пак трябва да идва за пощата…
— Вижте, сър, получихме запитването едва преди осем дни, а ние имаме приятели в Тортола. Никаква следа. Площта на остров Тортола е някакви си трийсетина квадратни километра, жителите са около десет хиляди, повечето местни хора и британци. Главната поща е в Роуд Таун, където пратките пристигат твърде нередовно, а чиновниците там са все заспали. Не съм в състояние да променям навиците тук, в този субтропичен регион.
— Не се дразнете, аз просто питам.
— Не се дразня, аз съм отчаян. Ако можех наистина да ви помогна, това би се отразило добре на досието ми и бих получил шанс да се махна от това проклето място. А колкото и да искам, не мога да ви бъда полезен. За зла врага Скофийлд, тоя кучи син, е изчезнал.
— Не и при наличието на пощенска кутия, лейтенант. Просто трябва да я поставим под наблюдение.
— Простете, господин Прайс, но не ми е разрешено да напускам назначението си, затова ще остана тук, в Тортола.
— Говорите като истински офицер и джентълмен, млади човече. Все пак бихте могли да наемете някой друг да свърши тази работа.
— И с какво, ако смея да попитам? Бюджетът ми е толкова ограничен, че съм принуден да разчитам на безвъзмездна помощ, когато скапаните катамарани не могат да приближат брега!
— Съжалявам, забравих. Бюрократите в костюми вземат тези решения. За тях по всяка вероятност Сейнт Томас е католическа територия насред Пасифика. Успокойте се, лейтенант, аз имам връзки с онези, костюмираните. Помогнете ми и ще можете да разчитате и на моята помощ.
— Какво да направя?
— Осигурете ми някакъв самолет, който да не може да бъде разпознат.
— Лесна работа.
— Не съм свършил. Изпратете някой от вашите катери до пристанището в Роуд Таун под мое командване.
— Това вече е много трудно.
— Ще осигуря разрешението. Пък и ще се впише в досието ви.
— Проклет да съм…
— Така и ще стане, ако ми откажете. Да вървим, лейтенант, време е да отворим кантората. Директна връзка и всички останали тъпи екстри.
— Няма да ме избудалкате, нали?
— Имаш думата ми, младежо. А това е нещо много, не го забравяй.
— Какво търсите вие всъщност?
— Един човек, който знае истината за една стара история с много въпросителни и това е всичко, което ти трябва да знаеш.
— То нищо не ми говори.
— Аз също не зная нищо повече, лейтенант. Затова ми е нужно да намеря Скофийлд. Помогни ми.
— Ама разбира се, как иначе. Мога да ви откарам на Тортола с втория ни катер.
— Не, благодаря. Военните зорко ги следят, пък и имиграционните формалности отнемат време… пак заради данъците, както казахте. Без съмнение ще ми намерите писта или местенце за кацане на вода далеч от обичайните маршрути.
— Виж, това мога да направя. Използваме това местенце, за да излавяме контрабандистите на наркотици.
— Този път го предложете на мен, ако обичате.
Към залез-слънце на третия ден, откакто започна следенето, Прайс се излежаваше в хамак, опнат между две стройни палми на брега. С тропическото си облекло — къси панталони и лека гуаябера — той почти не се различаваше от десетината туристи, които се мотаеха по изстиващия пясък. Разликата беше в съдържанието на „плажната“ му чанта. Чантите на другите бяха пълни с лосиони против изгаряне, измачкани списания и евтини романчета, а неговата криеше клетъчен телефон, програмиран да го свърже незабавно със Сейнт Томас, както и с катера на бреговата охрана в пристанището на Тортола, който можеше да изпраща и получава по-малко поверителни съобщения чрез сателитна връзка. В допълнение към това важно средство за връзка имаше и оръжие в кобур — полицейски автоматичен пистолет калибър 45 с пет пълнителя, колан с втъкнат ловджийски нож, фенерче, бинокъл за нощно наблюдение, карти на Тортола и близките острови, индивидуален комплект за първа помощ, шише антисептичен разтвор и две бутилки — едната с прясна вода, а другата — с бърбън „Макена“. Опитът го бе научил, че всяко от тези неща има своето място при непредсказуема ситуация.
Тъкмо се унасяше от изтощителната жега, когато долови тихото жужене на телефона през непромокаемата материя, от която бе изработена чантата. Пусна ръка, дръпна ципа и извади телефона-
