— Защо, Джери, защо? Да съм ти отказвала някога пари? Защо ти беше необходимо всичко това?
— Живяла ли си някога като ненужен придатък към богата кучка, която дори не прие моето име? Не, разбира се, че не. И то защото ти си тази богата кучка.
— Обясних ти причината да запазя името си и ти се съгласи — рече лейди Алиша и приближи до стола. — Не е само заради децата, аз получих почетната титла с това име. Пък и никога не съм се държала с теб унизително, това също ти е известно. Ти си болен, Джералд, но съм готова да ти помогна, ако сам потърсиш помощ. Може грешката да бе и моя, защото преди време ти беше толкова мил и забавен, така съпричастен към скръбта ми. Никога няма да го забравя. Помогна ми, когато имах нужда от това, и съм готова да сторя същото за теб сега, ако ми позволиш.
— Господи, как не мога да търпя светици! Какво ли можеш да направиш за мен сега? Ще прекарам дълги години в затвора, а после?
— Няма да отидеш в затвора. Ще възстановя парите и ще напуснеш Англия. Ще заминеш за Канада или Америка, където ще ти помогнат, но не можеш да останеш повече в тази къща. Приеми предложението ми, Джералд, това е последното, което ще чуеш от мен.
Алиша се надвеси над мъжа си с умоляващи очи, а той най-неочаквано сграбчи края на полата й и я запретна над хълбоците. В ръката му се появи спринцовка и докато притискаше с длан устата на жената, Джералд заби иглата в обутото в чорап бедро. Държа грубо ръката си на лицето й, докато тя се отпусна безжизнено. Беше мъртва.
Един съвършено трезвен убиец се отправи към телефона на бюрото в библиотеката. Набра кодиран телефон във Франция, чрез който се свърза с Истанбул, а после с Швейцария и най-накрая, след всичкото това прикритие — с Холандия.
— Да? — вдигна човекът в Амстердам.
— Готово.
— Добре. А сега изиграй ролята на разстроен, измъчван от чувство на вина съпруг и изчезвай час по- скоро. Запомни, не използвай твоя ягуар. Едно съвършено нормално лондонско такси те чака. Ще го познаеш по това, че шофьорът държи жълта кърпа навън от прозореца.
— Ще ми осигурите ли защита? Обещахте ми го!
— Ще живееш в лукс до края на живота си. Далеч от ръката на закона.
— Господ ми е свидетел, че го заслужавам след толкова време, прекарано с тази кучка!
— Така е. Но сега побързай.
Вторият съпруг на лейди Алиша изтича от библиотеката разридан. Спусна се, препъвайки се, надолу по стълбите, почти загуби равновесие на последните стъпала, сълзите очевидно го заслепяваха.
— Съжалявам! Съжалявам наистина! Не биваше да го правя!
Изтича по излъскания под на хола покрай децата на Брустър към външната врата. Отвори я с трясък и излетя навън.
— Мама трябва да му е прочела смъртната присъда — обади се Роджър Брустър.
— Тя поръча да имаш грижата да се качи в ягуара. Виж дали е в състояние да шофира.
— Дяволите да го вземат. Ключовете са у мен. Това копеле се измъкна.
Край тротоара отвън чакаше такси, а през прозореца на шофьора навън се вееше жълта кърпа. Джералд се метна на задната седалка и задъхано извика:
— Карай бързо! Не бива да ме виждат тук! — Джералд усети, че не е сам в колата.
Не бяха разменени никакви думи, чуха се само два приглушени изстрела.
— Карай към металообработващите заводи северно от Хийтроу — промълви човекът, прикрит в сянката на купето. — Там пещите горят денонощно.
Трета глава
В отдалечена от основната сграда конферентна зала на Централното разузнавателно управление в Лангли, Вирджиния, двама мъже седяха един срещу друг на дълга заседателна маса. По-възрастният бе първи заместник-директор на ЦРУ, а по-младият — опитен стратег на име Камерън Прайс, ветеран от негласно обявения Студен мир, чието досие включваше назначения в Москва, Рим и Лондон. Прайс владееше няколко езика — свободно говореше руски, френски, италиански и, естествено, английски. Този трийсет и шест годишен мъж бе дипломиран бакалавър на Джорджтаун Юнивърсити, с магистърска степен от дипломатическата школа Максуел, Сиракюз, и започнат докторат в университета Принстън, останал незавършен през втората година вследствие намесата на Лангли.
Защо ли? Защото Камерън Прайс, в своята предшестваща доктората разработка твърде неразумно, но убедено бе предрекъл събитията в Съветския съюз четири месеца преди разпадането. В определени среди подобни умове се смятаха ценен капитал.
— Прочете ли свръхсекретното досие? — попита заместник-директорът Франк Шийлдс, нисък възпълен бивш аналитик с високо чело и вечно присвити очи.
— Да, Франк, прочетох го, при това не съм си водил никакви бележки, честна дума — бе отговорът.
Прайс бе висок и слаб мъж с остри черти, за когото най-добре прилягаше определението умерено привлекателен.
— Което ти е известно, разбира се — продължи той с лека усмивка. — Човечетата, скрити зад противните репродукции по стените, са ме държали под непрекъснато наблюдение. Да не си помислил, че се готвя да пиша книга?
— Има такива случаи, Кам.
— Снеп, Ейджи, Борстайн и някои други наивници, у които порядките ни не предизвикали желаното възхищение… Подобни занимания са извън интересите ми. Аз подписах моя договор с дявола още когато изплатихте студентските ми дългове.
— Разчитахме на този резултат.
— Не прави капитал от това. След време можех и сам да ги изплатя.
— От доцентската заплата? Нищо не би останало за съпругата, децата и къщичката в студентското градче.
— Вие и за това се погрижихте. Малкото връзки, които съм имал, бяха краткотрайни и необвързващи, а и деца нямам, доколкото ми е известно.
— Я да престанем да се ровим в глупавата ти биография — отсече заместник-директорът. — Какво ще кажеш за материала?
— Поредица от събития без връзка помежду им или нещо много повече. Едната или другата крайност, среден вариант няма.
— Очертай някоя хипотеза.
— Не мога. Четирима души със световна известност и огромно богатство биват убити заедно с други, обикновени, простосмъртни люде. Никаква надеждна следа, убийците също изчезват, пропадат като че вдън земя. Не откривам дори и далечно родство, нито общи интереси, вложения, социални контакти — което впрочем би било твърде необичайно. Говорим за английска аристократка, известна със своята филантропия, испански учен от заможно мадридско семейство, плейбой италианец от Милано и застаряващ френски финансист с безброй резиденции и плаващ палат, който бил склонен да нарича свой дом. Единствената обща черта е неповторимостта на замисъла, липсата на следи и улики и фактът, че четирите убийства обхващат период от четирийсет и осем часа. Двайсет и осми и двайсет и девети август, ако трябва да бъдем точни.
— Ако съществува връзка, тук трябва да я търсим, нали?
— Това имах предвид и аз, но само толкова.
— Има и още нещо.
— И какво е то?
— Информация, която не е включена в документацията от архива.
— Но защо, за Бога? Нали материалът е свръхсекретен, сам го каза преди малко.
— Случва се тия папки да попаднат в лоши ръце, не мислиш ли?
— Не и ако правилно се оперира с тях… всемогъщи Боже, ти говориш напълно сериозно, положението трябва да е близко до критичното.
