Беше ранна вечер в покрайнините на Лондон; уличните лампи в тази част на града бяха наскоро запалени. Редицата спретнати къщи, собственост предимно на представители на по-заможната част на средната класа, се осветяваше и от лампите вътре. Мракът бързо се спуска на подобни места, отдалечени от центъра на града, слънцето се скрива отведнъж, защото гъсто строените къщи пречат на отслабващите лъчи да залеят улиците.
На въпросната улица, на отсрещния тротоар пред дома на Ленард Фредерик бе паркирана ненатрапчива сива кола. Зад волана, запалил цигара, седеше Джулиан Гуидероне; беше преметнал лявата си ръка на съседната седалка, вперил очи в огледалото за обратно виждане. Ето че се появи онова, което очакваше. Фаровете на бавно приближаваща се кола завиха надясно и спряха до отсрещния тротоар. Ленард Фредерикс.
Воден от често оправдаващото се предположение, че стреснатият човек не внимава какво говори, Джулиан завъртя ключа на запалването и с премерена прецизност изви кормилото, като изнесе сивата кола точно пред приближаващата. Удряйки спирачки на сантиметри от бронята, Гуидероне застина неподвижно, изчаквайки реакцията, която последва мигновено. Фредерикс изскочи от шофьорското място.
— Какво правите, по дяволите? — викна той.
— Струва ми се, мога да задам същия въпрос, Ленард — отвърна Джулиан спокойно, като излезе от своята кола и се вторачи в лондонския наемник на Матарезе. — Какво, по дяволите, правиш ти?
— Господин Гуидероне?… Джулиан?… Какво търсите тук, за Бога?
— Повтарям, какво правите вие изобщо, Ленард? Никой не е в състояние да ви открие. Не отговаряте на обажданията по тайните линии, нито на кодираните съобщения. Както казва Орел, все едно сте пропаднали вдън земя. Всичко това е крайно притеснително.
— Всемогъщи Боже, не е било необходимо да ви казват!
— Да ми казват какво?
— Затова и си позволих малък отдих… докато нещата се изяснят.
— Какво да ми кажат, Ленард? — остро попита Гуидероне.
— Амстердам е изолиран! Джордан ми предаде… и съобщението идва от вас.
— От мен?
— Разбира се. Каза, че ще останете особено доволен от предвидливата ми реакция. Само дето не призна, че съобщението идва пряко от вас.
— Така ли?
— Разбира се. Той знаеше всичко. За К-Грахт, Атлантик Краун, Суонсън и Шварц, дори за онзи приказлив адвокат Стюарт Никълс, както и за Уолбърг и Джеймисън Фаулър. Знаеше абсолютно всичко!
— Успокой се, Ленард… Този Джордан…
— Американският банкер, Джулиан — прекъсна го Фредерикс, вече на прага на истерията. — Андрю Джордан. Естествено, проверих дали не е фалшиво име. Оказа се повече от истинско, макар че не може да се каже същото за оплакването му, подадено в нашата служба. Постъпих както поискахте от мен… посредством Джордан. Освен това разясних на американците, че трябва да стоят настрана от Амстердам.
— Твоите източници?
— Анонимни, точно според инструкциите ви.
— Този Андрю Джордан, Ленард, опишете ми го, ако обичате.
— Да ви го опиша? — Фредерикс зяпна изумен.
— Няма причини да се тревожиш — увери го Гуидероне. — Просто искам да зная дали е изпълнил всичко, за което го помолих, за да промени външния си вид. В края на краищата аз го изпратих във вражеския лагер.
— Ами по-възрастен е от мен, по-скоро ваша възраст, така ми се стори. Да, забелязах нещо странно. Дрехите му бяха твърде обикновени за преуспяващ банкер, ако разбирате какво искам да кажа. Но пък и вие го казахте, щом е бил изпратен във вражеския лагер…
— Най-гадното вонящо прасе, което светът познава! — изплю думите синът на Пастирчето. Подозрението му се потвърждаваше, а гневът без малко да го заслепи.
— Моля?
— Няма значение… Да поговорим сега за онова, което Амстердам е поискал от теб, преди да бъде „изолиран“, по-точно убийството на американеца, Брандън Скофийлд. Има ли някакъв напредък?
— Оскъден — отвърна Ленард Фредерикс. — Човек не може да припари до него. Говори се, че заедно с жена си се намира под охрана в някой от луксозните хотели, от онези, които са склонни да сътрудничат на МИ-пет. Недосегаеми са, бих казал.
— Недосегаеми? — повтори Джулиан с леден глас. — Глупак такъв, бил си с него цял час! Според теб кой е бил Андрю Джордан?
— Това е невъзможно, господин Гуидероне! Този знаеше за пожарите, за фойерверките по Средиземноморието.
— Той ли знаеше, или ти му каза?
— Е, изхождахме от общо разбиране…
— Качвай се в моята кола, Ленард, имаме да обсъдим и други въпроси.
— Наистина не мога, Джулиан. Днес с Марша очакваме гости. Тя е приготвила печено…
— Вечерята може да почака. А нашата работа не може.
Ленард Фредерикс не се прибра за вечеря. Когато госпожа Фредерикс реши, че повече не може да се чака, тя и гостите се заеха с превъзходното печено. И което още повече допадна на Марша, обадиха й се по телефона. Тя вдигна слушалката в салона и чу следните думи:
— Боя се, че забавянето на съпруга ти е неизбежно, мила. Тъй като поставената му задача е поверителна, няма начин да се определи къде или колко дълго ще остане. Междувременно уреден ти е достъп до неговите сметки. Ще получиш конкретни инструкции… Ти си свободна, Марша.
— Никога няма да ви забравя.
— Грешиш, мила. Трябва да ме забравиш. Напълно.
Камерън Прайс скочи от леглото при първия пронизителен звън на телефона в хотел „Блейкс“. Посегна към нощната масичка, но не успя да изпревари Лезли Монтроуз.
— Два часа след полунощ е — рече тя и се прозина. — Дано не ни будят напразно.
— Сега ще разберем… Моля?
— Съжалявам, че те безпокоя, Кам, но искам да си в течение на нещата — каза в слушалката Джефри Уотърс.
— Давай. Какво са последните новини? — тревожно попита Прайс.
— Знаеш, че организирахме двайсет и четири часово наблюдение над онзи Фредерикс…
— Ленард Фредерикс — прекъсна го Камерън, — човекът на Матарезе.
— Именно. Нашите момчета го последвали до Париж, където подвизите му могат да се определят като упражнения по Кама-сутра, но иначе нищо важно.
— И затова ли ми се обади?
— Не бих казал. Парижкият екип се обадил на нашия човек на Хийтроу, за да съобщи номера на полета, с който се прибирал тази вечер. Момчето го забелязало да се насочва към колата си, но изгубило следите му сред множеството коли от летището към града. След като проверило всички други възможни изходи от летището, отишло до дома на Фредерикс. Колата била там, но не и той.
— Това сигурно ли е?
— Абсолютно. Госпожа Фредерикс била искрено учудена, като видяла колата на съпруга си, след което поканила нашия човек да влезе в къщата. Там заварил негов колега от Външното министерство със съпругата си, които му казали, че все още очакват Фредерикс, а пък и недокоснатите прибори пред свободното място на масата го потвърдили.
