Амстердам да узнае къде се намира и колко дълго ще остане там. Както и очакваше, отговорът на Матарайзен бе хладен, повече от красноречив: изкопаемото, известно като син на Пастирчето, вече не бе на почит. Тъй да бъде. Почитта щеше да си възвърне, макар и след време, когато непокорният младок проумееше, че Амстердам не може да действа сам.
В късния следобед сборището на модния свят авеню Монтен гъмжеше от коли, най-вече таксита и лимузини, оставящи товара си от бизнесмени пред изящните им засенчени резиденции. Гуидероне стоеше край прозореца и наблюдаваше улицата долу. Следващите няколко седмици, разсъждаваше той, ще се превърнат в прелюдия към хаоса, прелюдия към почти глобалния контрол. Мнозина от онези, които сега бързат да слязат от автомобилите си и да стъпят на улицата на богатите, скоро ще бъдат изправени пред шокиращата загуба на финансова сигурност. Високи постове ще бъдат отнети, съвети на директори ще откажат обещани щедри обезщетения и крупни суми за пенсии, предпочитайки да се изправят в съда, наместо да въвличат поверените им корпорации в още по-безизходна икономическа катастрофа.
Независимо, а може би въпреки намесата на Ян ван дер Меер Матарайзен, всичко се движеше по план. Ван дер Меер не разбираше дълбокия смисъл, вложен в стиховете на Шекспир: „До изпълнението на един ужасен ход от първия му подтик промеждутъка изпълва видение или зловещ кошмар.“ Това видение, а може би зловещ кошмар, не биваше да се пренебрегва, то трябваше да бъде подложено на анализ и отхвърлено. Защото „ужасният ход“ трябваше да остане като даденост, нито прибързано действие, нито приемливо отлагане. Незабавната повсеместна координация бе от първостепенно значение; тъкмо вълната от шокиращи събития щеше да парализира развитите страни. Парализата, макар и временна, щеше да трае няколко седмици или дори месец; тя бе от най-голямо значение. Достатъчна бе като промеждутък, за да се появят легионите на Матарезе и запълнят вакуума.
Матарайзен трябваше да научи, че емоционалните колебания, колкото и да са възбуждащи, бяха недопустими. Това бяха просто неравности по големия булевард, който водеше към още по-величествената победа на Матарезе. И защо наглият копелдак не бе в състояние да го проумее?
Телефонът издрънча и стресна Джулиан. Единствен Амстердам знаеше този номер в Париж. Е, може би и няколко невероятно красиви жени, предоставящи сексуални удоволствия срещу пари или скъпи бижута, но никоя от тях не знаеше къде се намира той в момента. Джулиан приближи масичката и вдигна слушалката.
— Да?
— Тук е Орел, господин Гуидероне.
— Как успя да се добереш до този номер? Длъжен си да поддържаш връзка единствено с Амстердам!
— Тъкмо от Амстердам го получих, сър.
— И кое е това изключително обстоятелство, принудило Амстердам да ти даде този номер?
— Не съм се разпростирал в обяснения, което е във ваша полза, струва ми се.
— Какво? Не си предложил дори обяснение на Кайзерграхт?
— Изслушайте ме, сър. Казах им… по-точно на него казах, че е наложително да се свържа с вас по въпрос, който не се отнася до начинанието. Аз съм лоялен съмишленик и затова не се усъмни в мен.
— И то с готовност, струва ми се. Очевидно аз вече не присъствам в неговия списък от най-значими приоритети.
— Което би било глупаво от страна на Амстердам, господин Гуидероне — едва не го прекъсна Орела от Вашингтон. — Та вие сте син на Пастирчето…
— О, да, да! — на свой ред не го остави да продължи Джулиан. — И тъй, защо ме потърси? Какво толкова се е случило?
— На всички нива в разузнаването се провежда дискретно проучване относно местонахождението ви.
— Та това е нелепо! Официален Вашингтон ме обяви за мъртъв преди толкова години!
— Някой смята, че все още сте жив.
— Онази воняща гадина! — ревна Гуидероне. — Беоулф Агът!
— Което означава Брандън Скофийлд, прав ли съм?
— Дяволски прав си. Къде е той?
— В Лондон, сър.
— Какво стана с нашия човек в Лондон? Беше получил заповед! Убийте кучия син!
— За нас е непонятно, а също и за Амстердам. Нямаме връзка с човека в Лондон.
— Ти чуваш ли се какво говориш?
— Сякаш е изчезнал.
— Какво?
— Всеки достъп до него е блокиран. Използвах всички възможности за достъп оттук, от Лангли, без никакъв успех.
— Какво става, по дяволите?
— Бих искал да мога да ви отговоря, господин Гуидероне.
— Това е дело на онова смрадливо прасе, Орел — мрачно заяви синът на Пастирчето. — Той е в Лондон, а аз съм в Париж, на половин час път със самолет. Кой ще направи първия ход?
— Ако това ще сте вие, сър, трябва да бъдете изключително предпазлив. Него го охраняват денонощно.
— И това е слабото му място, Орел, защото мен никой не ме пази.
Двайсет и девета глава
Брандън Скофийлд, облякъл хавлията с надписа на хотел „Савой“, ядовито крачеше пред прозореца с изглед към Темза. Антония седеше край масата, сервирана от румсървиса, и опустошаваше подноса със закуската, която, според собственото й твърдение, щеше да я принуди да гладува до края на седмицата. Отвън пред основното помещение на апартамента въоръжена охрана от трима наети от МИ-5 бодигардове патрулираше по коридорите. Те прикриваха оръжието си под бели униформи на камериери. Сменяха ги допълнителни наряди, спазващи работното време на персонала на хотела, като по този начин оставаха незабелязани.
— Господин Свински Задник ни е затворил тук като опасни зверове или по-скоро като прокажените от остров Молокай! — сопна се Беоулф Агът. — Поне да беше запазил някой по-просторен апартамент.
— По-големите апартаменти имат повече възможности за достъп. Джоф ти го обясни. Защо да рискува някой да предизвика суматоха и така да проникне при нас?
— Аз пък му обясних, че повечето входове означават и повече изходи — контрира Скофийлд. — Защо сами да ги елиминираме?
— Тук Джефри движи нещата. Отговорността е негова.
— Пак той измисли тая глупост да ни търси когато му хрумне, а ние да не можем да му звъним.
— Телефонните централи по хотелите записват всички външни номера, на които се звъни, за да има контрол върху разходите, пък и той няма намерение да рискува повече с клетъчните телефони заради възможността да бъдат засечени. Не и когато става въпрос за твоята особа.
— Повтарям ти, тук сме като в клетка. По-добре да ни бяха тикнали в затвора!
— Съмнявам се дали там обслужването по стаите е на същото ниво, да не говорим за другите удобства, Брей.
— Не ми се нрави. По-добър бях от тоя задник преди двайсетина години, а и сега съм по-добър.
— И все пак се надявам да признаеш, че твърде много го бива в онова, което върши…
— По-добре от него умея да се грижа за себе си — упорстваше Скофийлд като сърдит застаряващ пубертет. — Познати са ми примери за прекалено усложняване при подсигуряването на свръхсекретни операции. Да не би да си мисли, че истинските камериери по етажите са слепи, неми, а и слабоумни?
— Сигурна съм, че е обмислил този аспект.
Почукване на вратата накара Брей да прекоси стаята.
— Да, кой е?
— Госпожа Дауни… сър — прозвуча колебливият отговор. — Почистване на стаите.
