— Първо, опитвам се да събера мислите си. А после, като се има предвид, че убийците дойдоха с черна лимузина без регистрационен номер, смятам да разпердушиня всички фирми за коли под наем в Лондон и околностите.
— Разбира се, с това можеш да започнеш, но колата сигурно е крадена.
— Ще проверим и полицейските доклади, естествено. Ти просто си стой на мястото и поддържай връзка единствено с мен и Брандън.
— Как напредва Скофийлд?
— Много добре. По-късно ще научиш подробностите. А дотогава тоя приятел ще натрупа чутовни сметки от румсървиса в „Савой“, съперничат му като че ли само един-двама арабски шейхове с многобройните си съпруги.
— На Брей винаги може да се разчита. Човек с разностранен талант.
Малкият хотел в „ловния район“ на Ню Джърси, макар и отдалечен, бе удобно разположен между игрище за голф на около километър отдясно на пътя и конюшните за ездитни коне на същото разстояние отляво. Всеки от посетителите притежаваше членска карта отпреди не едно и две поколения, а семействата на новите кандидати биваха проучвани най-старателно. Малцина биваха приети, тъй като синовете и дъщерите на някогашните членове попълваха бройката, което се смяташе за напълно естествено. Самият хотел представляваше кокетна постройка, чиято архитектура по-скоро следваше традициите на Нова Англия, отколкото на Ню Джърси. Отвън се виждаха три етажа, обшити с бяло дърво, а входът на първия етаж имаше колони от двете страни, крепящи скосения покрив на веранда с обичайния бронзов орел над вратата. Във вътрешността погледът непрестанно се спираше в мебели от тъмен бор, лъснати до блясък лампи на бронзови поставки и малки полилеи. Заедно със застлания с дебел килим приемен салон и не тъй внушителния ъгъл, отделен за рецепция, малкият хотел създаваше чувството за добре поддържан уют. В по-голямата си част гостите подкрепяха това впечатление. Повечето бяха представители на бялата раса, на средна или по-напреднала възраст, облечени скъпо и привикнали с усещането за власт, както придобита, така и наследена.
Към персонала бе добавен още един човек, въпреки нежеланието на управата. Молбата за тази услуга, придвижена по каналния ред посредством Централното разузнавателно управление, не търпеше възражение. В деня преди да пристигнат четиримата посветени в делата на Матарезе, в телефонната централа се появи нова служителка. Всички външни и вътрешни разговори на четиримата гости предстоеше да бъдат прехвърляни на нейния пост, където бе инсталирано триканално записващо устройство. Жената бе около четирийсетгодишна, любезна и с приятна външност, както го изискваше тукашната атмосфера, и се представи с името госпожа Кордел.
Новоназначената прегледа доставеното оборудване, провери всички монтирани устройства за подслушване, промени местата на някои, за да осигури по-добро приемане, и си легна рано. През следващите два дни почти не се предвиждаше време за сън, тъй като свръхсекретната операция не допускаше госпожа Кордел да ползва заместник. Тя бе единственият агент-оператор на ЦРУ с пряк достъп до заместник-директора Франк Шийлдс.
Утрото настъпи в ловните полета на Ню Джърси, росата по окосеното игрище и пасищата заблестя на слънцето и ето че четиримата съзаклятници започнаха да пристигат, на точни интервали от половин час. Кордел нямаше представа кой как изглежда, тъй като на входа не бяха монтирани телевизионни камери; от друга страна, външността на тези хора изобщо не я интересуваше. Тя просто искаше да чуе гласовете им, които щяха да бъдат записани върху изометрични устройства, за да бъдат идентифицирани по тембър. Обажданията започнаха, първото бе от Джеймисън Фаулър, който позвъни в стаята на адвокат Стюарт Никълс.
— Тук е Фаулър, Стю. Да се срещнем в моя апартамент, да речем, след двайсет минути. Удобно ли ти е?
Гласът записан и идентифициран.
— Разбира се, Джим. Ще се обадя на останалите.
Гласът записан и идентифициран.
— Моля?
— Тук е Стюарт, Бен. Среща в стаята на Джеймисън след двайсет минути, съгласен?
— Може малко да позакъснея — отвърна банкерът Бенджамин Уолбърг. — Объркал се е някакъв трансфер от Лос Анжелис през Лондон за Брюксел. Някой идиот е сбъркал кода за достъп. Скоро ще го пипнем.
— Да, моля? — каза Албърт Уайтхед, главен изпълнителен директор на „Суонсън и Шварц“.
— Тук е Стю, Ал. Фаулър иска да се съберем в неговия апартамент след около двайсет минути. Аз приех.
— Не се съгласявай така прибързано — прекъсна го борсовият посредник от Уол Стрийт. — Кажи му, че на мен ми е нужен един час!
— Но защо, Ал?
— Да речем, че нямам доверие на тия копелдаци.
— Твърде грубо казано, Ал…
— Такава е играта, адвокате! Вместо да ровиш нос в прашните законници, погледни каква е действителността. В няколко пункта вече влиянието ни отслабва и това не ми харесва. Комо не отговаря, а сега пък Амстердам е изолиран. Какво става, по дяволите?
— И ние не знаем, Ал, но това не е причина да страним от Фаулър и Уолбърг.
— Откъде си толкова сигурен, Стюарт? Та ние сме вложили милиони… какво говоря… милиарди в това начинание. Един провал би означавал да останем без пукната пара!
— Фаулър и Уолбърг са на наша страна, Ал. И те са вътре, колкото и ние. Не ги настройвай срещу нас.
— Така да бъде, само че не ги оставяй те да решават кое кога да стане. Определиш ли час, който трябва да се спази, това означава власт, която аз нямам намерение да им предоставя. Кажи им, че ще дойда след около четирийсет и пет минути.
Всеки от гласовете бе записан върху лентите с няколко пътечки, надзиравани от госпожа Кордел. При всеки следващ запис гласовете можеха да бъдат мигновено идентифицирани. Госпожа Кордел се приготви за електронно наблюдение на квартета от Матарезе.
Прелюдията започна точно в 11, 02 ч. сутринта в апартамента на Джеймисън Фаулър. Прелюдия, защото в началото разговорът представляваше размяна на груби, враждебни думи между трима, а не четирима участници.
— Къде, по дяволите, е Уайтхет, Стюарт? — попита Уолбърг.
— Ще дойде, щом се освободи.
— И какво го задържа?
— Възникнал е проблем, подобен на твоя, Бен. Срив в преговорите по окончателните условия на едно сливане. Скоро ще оправи нещата.
— Това, за което сме се събрали, е далеч по-важно от някакво си проклето сливане!
— Той го знае не по-зле от теб, Джеймисън. Но да се горещите заради някакъв си половин час е излишно. Нищо няма да спечелим, само ще се отклоним от необходимата за момента насока.
— Празни думи! Юридически бръщолевеници.
— Ей, Уолбърг, враждебността с нищо няма да помогне.
— Съжалявам, Стю, но ти познаваш Уайтхед по-добре от всички нас. Ал винаги играе игрички. Навсякъде съзира претенденти за властта му.
— Едно обаждане по телефона и ти вече говориш за домогване до власт.
— Я престанете и двамата! Уайтхед е опак човек… винаги е бил такъв и няма да се промени.
— Не отивай твърде далеч, Фаулър — рече Стюарт Никълс. — Ал е не само мой клиент, той ми е приятел.
Размяната на нападки между тримата продължи двайсет и две минути, след което пристигна и Албърт
