след шокиращите срещи с Уилям Клейтън, с прозвище Беоулф Агът, Андрю Джордан или Брандън Алан Скофийлд, ако щете. Да се проникне в защитени от подслушване телефони не представляваше затруднение за техниката, с която разполагаше правителството.
Въпросните лица използваха почти директни изрази. Човек оставаше с чувството, че всеки в някакъв момент бе забравил най-важното: макар че са платени хиляди долари, въпросната телефонна линия винаги можеше да бъде подслушвана.
Независимо от всичко всеки от тях бе останал като гръмнат при заповедта да избягват Амстердам, когото те съвсем аматьорски назоваваха А.М. Долавяше се неподправен ужас, примесен с трескаво любопитство, а и немалка доза страх от насоката, в която бе поело тяхното „предприятие“. Ето как се бе стигнало до решението да се срещнат след два дни в малък луксозен хотел в Бърнардсвил, кварталът на богатите в Ню Джърси. Предвиждаше се резервациите да се запишат на фирма „Дженезис“, а частните им самолети да кацнат на летище Мористаун, на двайсет мили от мястото.
Оперативният отдел на ЦРУ, който разработваше всякакви схеми на проникване, се захвана да работи, без да е наясно с целта, което бе обичайна практика. Дженезис Къмпани щеше да получи четири набелязани апартамента и конферентна зала. Екип на отдела пристигна в хотела и с нужната дискретност постави навсякъде подслушвателни устройства.
Франк Шийлдс вдигна слушалката на своя телефон със скрамблер и набра Лондон, обезопасения номер на Джефри Уотърс в сградата на МИ-5.
— Вътрешна сигурност — произнесе глас от Англия.
— Здравей, Джеф, тук е Франк.
— Нещо ново, старче?
— Бодни още едно перо в короната, украсяваща главата на Скофийлд. Неговите четирима, по-точно вече петима кандидати клъвнаха. За четиримата сме сигурни. Определиха си среща, мястото е подсигурено от Оперативния ни отдел. Повярвай, паниката ги е стиснала за гушите.
— И как го постигна, дявол да го вземе? — възкликна сър Джефри.
— Без никакво затруднение, естествено — отвърна Шийлдс. — Толкова много от нас са привикнали със сложните ходове на секретността и завоалираните действия, че вече пренебрегваме прекия подход. В каквато и роля да се преобразява, Брандън отхвърля сложните ходове, диктувани от необходимостта от прикритие, и с максимална бързина поставя примката, преди още жертвата да е съобразила какво става.
— Това ми се струва най-бързият начин към разкриването на всеки агент — рече Уотърс.
— Съгласен съм, но ние с теб не носим прозвището Беоулф Агът. Пак ще се чуем.
— Дръж ме в течение, Франк.
Сър Джефри си погледна часовника; отново бе закъснял за вечеря, затова се обади на съпругата си Гуинет.
— Съжалявам, момичето ми, позабавиха ме тук.
— Предполагам, по проблем, който нямаш право да обсъждаш, Джеф.
— С една дума, да.
— В такъв случай остани колкото се наложи, скъпи. Готвачката ще запази вечерята ти на топло. Не забравяй да вземеш ръкохватките, преди да я извадиш от фурната.
— Благодаря ти, Гуин, наистина съжалявам.
— Не ти се сърдя, Джеф, просто хвани най-сетне ония негодници. Клайв е направо съсипан, нищо не е в състояние да го извади от депресията. Сега е тук, при мен.
— Може доста да се позабавя…
— Както и да е, аз трябва да се погрижа за Клайв. Ще го настаня в някоя от стаите за гости.
Уотърс остави слушалката и се запита дали да не вечеря някъде навън, за да си спести досадното хленчене на шурея си поне до следващата сутрин. Вдигна слушалката на вътрешната централа и повика охраната, най-опитните патрули, които го пазеха когато се появеше опасност от опит за покушение. Не биваше да допуска смъртната присъда, издадена от дон Карло Паравачини.
Тримата от охраната се явиха в защитно облекло, на което сякаш прилягаше смъртоносното автоматично оръжие.
— На вашите услуги, сър — рече водачът на групата, огромен мъжага, чиито широки мускулести рамене опъваха докрай униформата. — Всички околни покриви са проверени. Готови сме да тръгнем.
— Благодаря ти. Според мен повечето от тия мерки са ненужни, но другите не споделят това мнение.
— Ние сме другите, сър — рече водачът. — Застрашен е човешки живот, а ние сме тук да предотвратим изпълнението на заплахата.
— Много съм ви признателен. Дали ще нарушим правилата, ако поспрем някъде за вечеря, да речем в „Симпсънс“. Аз черпя, естествено.
— Съжалявам, сър. Заповедта гласи да ви придружим директно до дома ви и да изчакаме там, докато ни сменят.
— Май ще ми се прииска да ме гръмнат — промърмори сър Джефри.
— Моля, сър?
— Няма значение — въздъхна Уотърс, като си облече сакото. — Хайде, да вървим.
Охраната отвори дясното крило на входната врата на първия етаж. Двама от групата се втурнаха навън и заеха позиция отляво и отдясно, с готово за стрелба оръжие. Водачът кимна на Уотърс — знак да побърза към бронираната кола, паркирана до тротоара. Сър Джефри се затича.
Внезапно от мрака се появи черна лимузина, зави иззад ъгъла със спуснато задно ляво стъкло на прозореца. В тъмното открито пространство се насочиха дулата на автоматично оръжие, отривисти гърмежи изпълниха нощта. Първите двама от охраната паднаха възнак, на гърдите им зейнаха кървави петна. Водачът на групата блъсна с тяло Джефри Уотърс, претърколи го надолу по стъпалата, додето стигнат бордюра зад бронираната кола. Макар да реагира със светкавична бързина, мъжът почувства как лявото му рамо се раздробява от куршумите, заседнали в мускули и кости. Той вдигна дясната си ръка и стреля в отдалечаващата се лимузина. Усилието се оказа безплодно; раната в рамото му попречи да използва лявата си ръка за опора. Мъжът се свлече, закривайки с тялото си сър Джефри.
От вътрешността на сградата се спуснаха хора, привлечени от шума на стрелбата, всички въоръжени. Оглеждайки кървавата сцена, служител на средна възраст започна да дава нареждания с тих, но нетърпящ възражение глас.
— Повикайте полиция, обадете са за линейка, спешност първа степен… Вдигнете по тревога Скотланд Ярд.
Бавно, подпомогнат от новодошлите, Джефри Уотърс се надигна задъхан, с все още разтърсвано от тръпки тяло, но напълно овладян.
— Какви са жертвите? — попита той.
— Двама от охраната са мъртви, водачът е лошо ранен, но ще сложим турникет на лявата му ръка — отвърна някакъв служител, който като че ли бе най-близо до възрастта на Уотърс.
— Негодници! — тихо и гневно произнесе сър Джефри, извади клетъчния си телефон и набра номера на хотела, в който бяха запазени стаи за Прайс и Монтроуз.
— Стая шестстотин.
— Ало — обади се Камерън Прайс.
— Вашите познайници от Матарезе преди няколко минути направиха опит да изпълнят смъртната ми присъда, издадена от Паравачини. Това ни струва двама загинали и един тежко ранен.
— Исусе Христе! — ревна Кам. — Ти добре ли си?
— Понатъртих тук-там застаряващото си тяло, ожулих си и лицето в паважа, иначе мога да се движа и беснея от гняв.
— Напълно те разбирам. Какво можем да направим ние? Да дойдем ли при теб?
— За нищо на света! — рязко го пресече Уотърс. — Онези от Матарезе сигурно са пуснали копои да огледат жертвите, пък и никой не знае, че сте в Лондон. Не смейте да припарвате тук!
— Ясно. Ти какво ще предприемеш?
