отвори го и издърпа големия автоматичен Магнум 357. Капитанът закрещя от болка и падна на палубата.
— Хайде, господин Викинг, не те ударих чак толкова силно. Само леко натъртване на прешлена. Според твоя австралийски новобранец Хари, ти си доста по-добре платен от тях. Убеден е, че той, лондончанинът Джак, и префърцуненият Михаил ще бъдат принесени в жертва на гладните диваци… Ставай, кучи сине! Ти взриви катера на бреговата охрана, уби всички онези млади момчета! Ако не смятах, че може да има полза от теб, с радост щях да пусна един куршум в гърлото ти. Ставай, негоднико такъв!
— Кой си ти? — предпазливо попита капитанът и с мъка се изправи. — Как се качи на борда?
— Има да се чудиш. Може би съм ангелът на отмъщението, дошъл, за да те накара да платиш, задето отне живота на всички онези младежи. Едно нещо е сигурно, връщаш се в Стокхолм.
— Не!
— О, да. Имам твърде много приятели там, за да предложа друго решение… Дай радиотелефона, ако обичаш.
— Никога! — Капитанът се хвърли напред, протегнал ръце като хищни куки. Камерън отскочи и стовари десния си крак в слабибите на терориста. Шведът отново се стовари на палубата, притисна удареното място и застена.
— Вие, изглежда, обичате да причинявате болка, но не умеете да търпите, а? Защо ли това не ме изненадва? — Прайс коленичи и измъкна радиотелефона от джоба на якето на капитана. Изправи се, огледа на лунната светлина различните бутони, натисна един от тях и каза: — Скофийлд, чуваш ли ме, или трябва да крещя?
— Чувам те, храбрецо, и чух една много хубава сценка. Твоят плужек беше оставил радиотелефона на „Предаване“. Предполагам, бил е притеснен или просто объркан.
— Разбрах, сър. Предлагам да дойдете тук и заедно да огледаме.
— Ще повярваш ли, че същото си мислех и аз?
— Мога да допусна, че е възможно.
Заедно с двамата живи, добре завързани пленници, Антония и Скофийлд спряха до траулера.
— Какво направихте с онова конте на име Михаил? — викна Прайс.
— Изчезна без следа, младежо — отвърна Беоулф Агът. — Затова се позабавихме малко.
— Какво говориш? Щом тук има радиотелефон, значи знаят координатите ни. Ще намерят тялото му!
— Не ми се вярва, Кам — рече Скофийлд. — Натъпкахме го със стръв, и в джобовете, и в гърлото, и го хвърлихме в Залива — забавачка за малките акули, където държим нашата лодка. Както споменах, именно затова се позабавихме.
— Какво?
— Всеки, който има поне капка мозък в главата, не смее да се гмурне там. Повярвай ми, няма да остане и следа от него, Господ да благослови тези ненаситни риби.
Кабината под палубата беше оборудвана с компютри, наредени по протежение на десния и левия борд.
— Да пукна, ако разбирам нещо от тия машинарии — подхвърли Скофийлд.
— И за мен са пълна загадка — добави Антония. — Трябва доста да си учил, за да ги накараш да работят.
— Не е толкова сложно — рече Прайс и седна пред един от компютрите. — Има основни команди, които стъпка по стъпка те отвеждат до функцията, която ти е нужна.
— Би ли го превел на обикновен език? — попита по-възрастният мъж.
— Ще отнеме прекалено много време и ще ви отегчи до смърт — отвърна действащият агент от ЦРУ. — Този терминал все още е в програма за предаване на информация, което означава, че е бил използван преди минути и е щял отново да бъде използван съвсем скоро.
— Това добре ли е?
— Повече от добре, направо подарък на съдбата. Можем да се свържем пак, да видим какво е било предадено. — Прайс започна да натиска клавиатурата; на черния екран мигновено се появиха ярки зелени букви.
Въведи нужния код за връзка.
— По дяволите! — промърмори Камерън, стана от стола и бързо се насочи към стълбите, водещи навън от кабината. — Веднага се връщам — добави. — Ще доведа капитана, който или ще ни даде паролата, или ще иде да прави компания на фукльото Михаил в рая на акулите!
Прайс изкачи тичешком стъпалата и огледа палубата на променливата лунна светлина. Това, което видя, го вцепени… Не повярва на очите си. Капитанът на тъй наречения траулер го нямаше; бяха го завързали за кнехта на планшира, но там го нямаше! Наместо това двамата му спътници представляваха кървава пихтия, лондончанинът очевидно бе мъртъв, австралиецът едва дишаше, черепът му бе смазан, погледът му губеше фокус.
— Какво се случи? — изрева Прайс към австралиеца и го сграбчи за просмуканото с кръв яке.
— Гадно копеле, проклет да е! — прошепна смъртнораненият. — Успя да се измъкне от въжетата и обеща да ни освободи. Наместо това грабна дръжката на лебедката и ни преби и двамата, един след друг, толкова бързо, че дори не разбрахме какво става. Ще го чакам в ада! — с последни сили добави австралиецът. В следващия миг беше мъртъв.
Камерън погледна през борда; моторизираната надуваема лодка беше изчезнала. Възможно бе новият й кормчия да се бе насочил към всяко едно от пет-шестината малки островчета. Предприемането на незабавно преследване бе немислимо. Кам се върна тичешком в кабината.
— Кучият му син се е освободил, убил е другите двама и е взел надуваемата лодка! — извика той. — Не мога да вляза в компютъра.
— Тук все още има телефон, младежо — рече Скофийлд. — Съзнавам, че не е високотехнологично постижение, но се обадих вкъщи и се свързах с телефонния секретар.
— Вие сте най-неизкушеният гений в този скапан високотехнологичен свят — с облекчение рече Прайс и се спусна към телефона до компютъра. Набра кодовете, за които бе сигурен, че ще му дадат предимство в сателитния трафик и ще го свържат с Лангли, Вирджиния, с Оперативната дирекция, най-неприкосновения отдел за секретни проекти.
— Моля? — рече безизразен глас.
— Тук е Камшафт, Карибите, трябва да говоря със заместник-директор Франк Шийлдс. Приоритет четири-нула.
— Директор Шийлдс напусна района преди часове, сър.
— Тогава ме свържете с дома му.
— За да направя това, се нуждая от допълнителна информация…
— Опитайте с името Беоулф Агът! — отсече Камерън.
— Кой, сър?
— Мислех, че това съм аз — намеси се Скофийлд.
— Вземам го назаем, да имаш нещо против?
— Не, струва ми се.
— Беоулф Агът — нетърпеливо повтори Прайс в слушалката.
Точно след дванайсет секунди в ухото му прозвуча гласът на Франк Шийлдс.
— Много време мина, Брандън, повече от двайсет години, струва ми се.
— Не е Брандън, аз съм. С Камшафт и Карибите не успях да омилостивя вашия робот, затова взех назаем името. Собственикът не възрази.
— Открил си го?
— Постигнах много повече, Франк, но моментът не е подходящ да навлизам в подробности. Спешно се нуждая от информация. Голямото всевиждащо око работи ли още?
