— Не, разбира се, но всяко подобно имение разполага с една-две лодки, тъй че някому може да се стори необичайно, ако не използвате вашите.
— Необичайно би изглеждало също така, ако корабчето си стои все закотвено — отбеляза Камерън Прайс.
— Това ни е ясно — съгласи се шефът му. — Ето защо може да бъде използвано за кратки плавания при определени условия.
— И какви са те, господин Шийлдс? — попита Антония.
— Патрулите трябва да бъдат уведомени един час предварително, а и да разполагат с точните координати на маршрута ви; ще акостират преди вас. Освен това ще ви придружава охрана от двама души и всички ще носите предпазни жилетки.
— За всичко си помислил, Жмичка.
— Нашето желание е да се чувствате удобно, Брандън, но не и да станете лекомислени — отвърна Шийлдс, като присви очи, видимо смутен от подигравателното прозвище, изречено от Скофийлд.
— При наличието на това блато, пред което и Оукфеноки бледнее, цял взвод обучени от Управлението горили, немалък брой армейски командоси, а и система за сигурност, доставена директно от Форт Нокс, кой, по дяволите, би могъл да припари тук?
— Никой, надяваме се.
— А като говорим за сигурност — продължи Скофийлд, — някакъв напредък с изравянето на къртиците, захранвани от Матарезе?
— За момента никакъв. Тъкмо затова кръгът от хора, на които можем да се доверим, е толкова ограничен.
Местонахождението, графикът на патрулите и връзката с Лангли бяха уредени лично от Шийлдс. При необходимост нещо да бъде напечатано, то носеше номера на подателя и получателя, а хартията с живачно покритие не можеше да бъде фалшифицирана с познатото оборудване. Получените копия излизаха с размазани редове, а при използване на фотоапарат, същите тези редове пожълтяваха, което служеше като доказателство, че е направена снимка.
Всички, които разполагаха с графиците, бяха получили заповед постоянно да ги държат у себе си и да имат готовност да ги покажат на мига. Освен това никой при никакви обстоятелства нямаше право да напуска определения район, което отчасти обясняваше защо всеки човек — с изключение на командващите — действаше самостоятелно, без връзка с останалите. И накрая, беше договорено всички телефонни разговори да се прослушват и записват.
Франк Шийлдс не оставяше нищо на случайността. При спазване на най-високо ниво на сигурност, в Управлението не бе отбелязан какъвто и да било напредък в откриването на окопалите се къртици от Матарезе. От най-високопоставените до най-нисшите служители и работници по поддръжката, всички бяха подложени на щателна проверка. Миналото на всекиго биваше по два и три пъти разчепквано от независими екипи, под наблюдение се държаха банковите им сметки, начин на живот, дори най- незначителните навици от миналото се изучаваха подробно. Случаят Олдрич Еймс нямаше да се повтори.
Шепата избраници, натоварени с издирването, се чувстваха потиснати най-вече от обстоятелството, че нямаха и най-малка представа защо правят всичко това. Понятието Студена война вече не съществуваше, както не съществуваше и Русия — главният враг, нито определено набелязана терористична организация, нямаше и надеждна следа — заповедта гласеше просто да се търси. Но какво, за Бога? Дайте нещо, от което да тръгнем!
Аномалии! Необичайно поведение, особено в средите на добре образованите служители. Занимание или хоби, което надхвърля доходите им; клубове или общества, в които не биха могли да си позволят да членуват; бижута, които носят съпругите или любовниците им; и откъде идват парите за всяко от тези начинания? Ако имаха деца, изпратени в скъпо частно училище, кой плащаше таксата? Търсете обяснение и причина за всичко без изключение.
— Така няма да стане — бе възкликнал един от натоварените с проучването. — Та вие говорите за половината клоуни по върховете на йерархията! Някой мами жена си, какво ново? Други тайничко се договарят за скъпо училище, набелязан имот или нова кола, просто защото развяват служебната си карта от Лангли — тия картончета в целулоид са тайно средство за убеждение. Неколцина прекаляват с пиенето, което, честно казано, може би важи и за мен, но не дотолкова, че да послужи като улика. Какво целим в крайна сметка, или кого? Дайте едно име, една крайна цел, каквото и да е.
— Това не мога да направя — бе заявил заместник-директорът Шийлдс пред шефа на екипа за проучване.
— Едно ще ти кажа, Франк. Ако на твое място бе някой друг, бих отишъл при най-главния, за да му кажа, че шефът ми е откачил.
— Той по всяка вероятност ще се съгласи с теб и в същото време ще ти нареди да изпълниш заповедта ми.
— Даваш ли си сметка, че поставяш под съмнение най-малко триста-четиристотин благопристойни люде, чиято вина ще се окаже неумението им да си връзват обувките по предписаните правила?
— Нищо не мога да направя.
— Мръсна работа е това, Франк.
— Мръсни копелета са и тези, които търсим, а те са тук, сред нас — може да е той, може да е тя, тук са. Някой, който е на ти с компютрите и притежава пряка или косвена информация за най-секретните материали, с които разполагаме…
— В такъв случай свеждаме набелязаните до сто и петдесет — хладно вметна служителят, — ако не приемаш думата „косвена“ прекалено сериозно… За Бога, ние оттам започнахме! Няма жив човек в радиус от трийсет метра от централата, когото да не сме изследвали под микроскоп и рентген.
— В такъв случай преминете едно стъпало по-надолу в йерархията, защото те наистина са сред нас.
Тримата, включени в екипа за издирване, бяха повече от озадачени; помежду си сериозно обсъждаха психическото здраве на заместник-директора. Познато им бе състоянието на параноя, а и спомените бяха достатъчно ярки. Познат им бе класическият пример с Дж. Едгар Хувър от ФБР, по-късно с един от директорите на ЦРУ на име Кейси, който бе започнал създаването на собствена разузнавателна организация, освободена от всякаква отговорност, което означаваше независимост от Лангли, от президента на Щатите и самия Американски конгрес. Официалните архиви също съдържаха белези на параноя, но Франк Шийлдс не страдаше от това състояние. Още през първата нощ, която прекараха в имението на източния бряг на Мериленд, получиха доказателство за това.
Камерън Прайс неспокойно се мяташе в леглото си. И ето че внезапно отвори очи; нямаше представа какво го е събудило така внезапно. В следващия момент съзнанието му започна да се избистря — беше доловил стържене, не по-доловимо от леко подраскване, последвано от мигновен проблясък. Какво бе това, откъде бе дошло?
Френските прозорци, отвеждащи към тесния балкон? Стаята му бе на втория, среден етаж на имението, Скофийлд и Антония заемаха тази точно над неговата. А той действително бе чул нещо; макар и затворени, очите му бяха забелязали светлинен лъч, може би отражение на фенер на борда на някоя лодка в залива… може би. А може би не, макар да съществуваше известна вероятност. Младият мъж отметна ръце нагоре, прозина се. Гледката насреща — огромното водно пространство, отблясъците на луната, затулена от рехави облаци — всичко това му напомняше острова, наречен Означение 26, отпреди някакви си двайсет часа.
Странно, рече си той и се отпусна отново върху възглавницата. За обикновения гражданин животът на тайния оперативен агент бе непрестанна проява на смелост, гмурване в събития, изискващи проявата на умения, които му позволяват да оцелее. Това се приемаше за безспорен факт, отразен неточно във филмите, телевизията и романите, но поне една малка част отговаряше на истината: човек трябваше да бъде обучен да си върши работата, особено да привикне с неприятните моменти, макар тези инциденти да бяха редки и малобройни и следователно, когато възникнеха, представляваха мигове на крайно напрежение и безпокойство. Също и на страх.
Някой беше казал, че смисълът на дълбоководното гмуркане бил да останеш жив. Кам, опитен гмуркач, бе се изсмял на аналогията, докато веднъж той и тогавашната му приятелка не попаднаха под стадо акули
