чук край брега на Коста Брава.
Не, животът на дълбоко законспирирания агент се състоеше в умението да избягва максимален брой подобни инциденти, когато е на служба. А ако тези заповеди идеха от шеф, който бе гледал твърде много филми или прочел твърде много романи, те трябваше да се пренебрегнат. Ако резултатите представляваха жизненоважно постижение и рисковете бяха оправдани, тогава добре. Работата си беше работа като всяка друга. Ала както и при всяка друга професия, страхът от свръхизява бе фактор, в този случай страх за собствения живот. Кам Прайс нямаше намерение да умре, за да подпомогне кариерата на някой аналитик.
Ново подраскване! Стържене… отвън, при френските прозорци. Не беше сънувал, оттам идваше. Но как бе възможно? Охраната патрулираше целия район, включително поляните и терасите на долния етаж; нищо, никой не бе в състояние да се приближи. Прайс грабна фенерчето и пистолета си, оставени върху завивката, бавно се изправи и пристъпи към разтворените две крила на прозореца, които извеждаха на балкона. Тихо отвори лявото крило и надникна навън, най-напред поглеждайки надолу.
Всемогъщи Боже! Не му бе нужно фенерче, за да открои двете проснати безжизнени фигури долу, тъмните локви, разрастващи се около главите, почти отделени от телата. По неизвестна причина пъклен замисъл бе предопределил жертвите да бъдат обезглавени! Прайс включи фенерчето си и го насочи нагоре.
Човек в черен водолазен костюм бе изкатерил гладката каменна стена на имението с помощта на вакуумни наколенници и ръкохватки. Бе достигнал балкона към стаята на Скофийлд, ала забелязал лъча от фенера на Прайс, освободи дясната си ръка и посегна към колана, извади автоматичен пистолет и откри огън. Камерън се дръпна назад под прикритието на стената, успя да избегне първите куршуми, много от които рикошираха о металната решетка, украсяваща балкона, и заседнаха в отсрещната стена, оставяйки дупки в тапета. Прайс застина в очакване; настъпи кратко затишие. Убиецът поставяше нов пълнител в оръжието си. Сега. Кам изскочи на балкона и се прицели в едва забележимите очертания на тялото в черно. За части от секундата то се превърна в противна безжизнена маса, залепнала върху стената на своите вакуумни полусфери, закачени на коленете и лявата ръка.
Завлякоха тялото на нападателя, както и тези на двамата мъже от охраната, на отдалечено от къщата място. У убиеца не намериха нищо, което да насочва към самоличността му.
— Ще вземем отпечатъци от пръстите му — рече човек от патрула, облечен в армейска защитна униформа. — Ще разберем кой е този кучи син.
— Не си прави труда, младежо — спря го Брандън Скофийлд. — Ако прегледаш пръстите му, ще откриеш само гладка, гола кожа. Зараснала, след като е била прогорена, най-вероятно с киселина.
— Шегувате се!
— Ни най-малко. Това е типично за тях. Който плаща достатъчно добре, си осигурява най-добрите в занаята, а също и увереността, че човекът не ще бъде проследен.
— Все пак разполагаме със зъбите…
— Подозирам, че и там са направени достатъчен брой промени, пломби от различни държави, временни мостове, които също не могат да бъдат проследени. Не се съмнявам, че съдебният лекар ще бъде на същото мнение.
— На вашето мнение? Че кой, по дяволите, сте вие? — попита армейският офицер.
— Човекът, чиято закрила ви бе поверена по заповед, полковник. Май не се справихте много добре, а?
— Напълно съм объркан, всичко това изглежда повече от абсурдно! Как е успял да проникне, негодникът?
— Висша подготовка, предполагам. Имахме късмет, че оперативният агент Прайс, който също е получил висша подготовка, има лек сън. В края на краищата, това е част от обучението, ако не се лъжа.
— Успокой се, Брей — рече Камерън, като прекоси светлинния кръг, очертан от фенерите на охраната около трупа. — Имахме късмет, защото тоя хахо не бе толкова добре обучен, както си мислиш. Вдигна шум, достатъчен да събуди и пиян моряк.
— Благодаря ти, друже — вметна с нотка на благодарност полковникът.
— Забрави го — отвърна Прайс също тъй тихо. — А въпросът ти е напълно основателен. Как все пак е преодолял вашия обръч, щом единственият път минава през блатата?
— Патрулите са разположени на всеки пет-шест метра — обади се човек от охраната на Управлението, — с припокриващи се светлинни просеки, всеки източник с мощност от трийсет лумена, плюс бодлива тел, опасваща кея. По мое мнение няма друг маршрут.
— Единствената друга възможност за достъп е откъм пътя — обясни член на военния патрул, жена на трийсетина години, облечена в тъмни джинси и черно кожено яке. Както и останалите, тя бе нахлупила на главата си армейска шапка с извезан надпис над визьора; виждаха се кичури светлоруса коса, опъната на слепоочията. — В добавка към включената в електрическа верига главна метална порта — продължи жената, — издигнахме допълнителна порта на трийсетина метра пред главния вход, където има стоманена бариера, пазена от двама от въоръжената охрана.
— Какво има от двете страни? — попита Камерън.
— Най-непроходимия участък от блатото — отвърна жената. — Първоначално пътят е строен върху нива бетон и метална мрежа на дълбочина два метра. Конструкцията в много отношения наподобява писта за излитане.
— Слоеве?
— Пластове, ако предпочитате. Блокове цимент от висока плътност, поставени така, че да следват естествения релеф на пътя.
— Зная какво означава слой… а и пласт, госпожице… госпожице…
— Подполковник Монтроуз, господин Прайс.
— О, нима знаете името ми?
— Единствено заради наложителността да сме запознати с най-необходимото, сър. Нашата задача е да осигурим безопасността на терена и защита на… — Жената внезапно млъкна.
— Разбирам — побърза да каже Камерън, за да разсее неловкостта.
— Подполковник Монтроуз е следващата по ранг след мен — някак смутено обясни полковникът.
— Вие сте отряд командоси, така ли да разбирам? — с известно недоверие попита Прайс.
— Това обучение е част от нашата подготовка, но ние не сме командоси — обясни жената, като махна шапката си и разтърси русата си коса. — Ние сме КБР.
— Моля?
— Корпус за бързо реагиране — обясни Скофийлд. — Дори на мен това съкращение е известно, младежо.
— Приятно ми е да науча колко добре си информиран, стари приятелю, старче, ако предпочиташ… Къде е Антония?
— Взе един от Управлението и тръгна на лов.
— За какво? — сепна се Монтроуз.
— Не зная. Моята любима има твърде независим характер.
— Аз също, господин Скофийлд! Никой от вас поотделно не може да провежда издирване, ако не го придружава някой от нашите хора!
— Очевидно може, госпожице… подполковник. Моята съпруга проучва терена доста подробно. Не й е за пръв път.
— Осведомена съм и оценявам вашата подготовка, сър, но аз отговарям за всички случаи, които налагат определянето на придружител.
— Хайде, подполковник — намеси се Кам, — хората от нашето Управление може и да не носят униформи, но са доста умели. Съдя по себе си.
— Снизходителното ви отношение към нашия пол не може да ме засегне, господин Прайс. Военният ескорт е приоритет, за който отговаряме ние.
— Госпожицата е доста сприхава, не мислиш ли? — промърмори Брей.
— Кучка, ако предпочитате, господин Скофийлд. Готова съм и с това да се примиря.
