тя също нямаше избор. А той не можеше да облекчи болката й; не бе имал време. Нямаше и сега. Всичко бе задвижено, на долния етаж Вилие звънеше по спешния телефон в Министерството на отбраната. И уреждаше човек с фалшив паспорт да отлети от Париж с дипломатически статут. След по-малко от три часа същият човек щеше да се приближи към годишнината на собствената си екзекуция от другата страна на Атлантика. Това беше ключът; тук беше заложен капанът. Беше последната ирационална постъпка, продиктувана от въпросната дата.
Борн стоеше до бюрото; остави химикалката и се загледа в написаното на гърба на мъртвата. Същите тези думи трябваше да предаде сломеният и объркан стар човек по телефона на непознатия, който щеше да дойде за бележката, за да я предаде на Илич Рамирес Санчес.
Убих скапаната ти курва и ще се върна да убия и теб. В джунглата има седемдесет и една улици. Джунгла, гъста като тази в Там Куан, но има пътека, която си пропуснал, сейф в килията, който никога не ти е бил известен — така както не си знаел нищо за мен преди десет години в деня на моята екзекуция. Други хора знаеха и ти ги уби. Но няма значение. В този сейф са документите, които ще ми дадат свобода. Да не би да си въобразяваш, че съм станал Каин, без да си оставя последна вратичка? Вашингтон няма и да посмее да ме докосне! Изглежда, точно на датата на смъртта на Борн Каин ще вземе документите, които ще му осигурят по-дълъг живот. Ти беляза Каин. Сега аз бележа теб. Ще се върна и тогава ще отидеш при курвата.
Делта.
Джейсън хвърли бележката на бюрото и отиде при мъртвата. Спиртът беше изсъхнал. Подпухналото гърло беше готово. Той се наведе и постави пръстите си там, където бяха преди това други.
Лудост.
34.
Утринната светлина се появи над кубетата на катедралата „Левалоа-Пере“ в северозападната част на Париж, мартенският вятър беше студен, а нощният дъжд премина в мокра мъгла. Няколко старици, завърнали се от нощно чистене из парижките апартаменти, влязоха през бронзовите врати, а други като тях излязоха със същата бавна и уморена походка, държейки се с една ръка за перилата и стискайки молитвеници в другата. Те предвкусваха скъпоценните часове сън, преди отново да подхванат тежкия си и изнурителен дневен труд. Освен тези жени влизаха и излизаха мъже, облечени в износени и изпокъсани дрехи — повечето също възрастни, други учудващо млади, всичките облечени в палта. Те търсеха топлината на катедралата, пъхнали по бутилка в джоба си, която щеше да продължи скъпоценната забрава с още един ден, в който трябваше да се оцелее.
Един старец обаче не се носеше в транс подобно на останалите. Той бързаше. На лицето му беше изписана неохота — дори страх, но това ни най-малко не забави крачките му нагоре по стълбите и през вратите, после покрай трепкащите свещи и надолу към далечната лява част на храма. Часът бе необичаен за вярващ, който търси утеха в изповедта; но независимо от това старият просяк се насочи право към първото сепаре, повдигна завесата и влезе в него.
— Ангелус Домини…
— Донесе ли я? — изрече със заповеднически шепот треперещата от гняв фигура на жреца зад завесата.
— Да. Той я пъхна в ръката ми почти в несвяст, хлипаше и ми каза да се махам. Изгорил е бележката на Каин, писана до него, и каза, че ще отрича всичко, дори да се спомене и дума. — Старецът пъхна листчето зад завесата.
— Използвал е писалката й… — Шепотът на убиеца замря, ръката, от която се виждаха само очертанията, се вдигна към очертанията на главата, иззад завесата се чу измъчен приглушен вопъл.
— Бързам да ти напомня, Карлос — заговори просякът. — Куриерът не носи вина за вестите, които предава. Можех да откажа да чуя това или да ти го предам.
— Как? Защо?…
— Лавие. Проследил я е до Парк Монсо, а след това двете до катедралата. Видях го в Ноли-сюр-Сен, когато охранявах там. Тогава ти го казах.
— Знам! Но защо? Можеше да я използва по сто други начини! Срещу мен! Защо?
— Бележката му го казва. Побъркал се е. Напрежението се е оказало прекалено за него, Карлос. Случва се; виждал съм го и преди. Двоен агент с прекъснати връзки; няма кой да потвърди основното му споразумение. И двете страни искат само трупа му. Той е стигнал до състояние, в което е напълно възможно вече сам да не знае кой е.
— Знае. — Шепотът бе породен от тиха ярост. — Като се подписва с името Делта, той ми казва, че знае. И двамата знаем откъде е това име и откъде е той самият!
Просякът замълча.
— Ако е истина, тогава той все още е опасен за теб. Прав е. Вашингтон няма да посмее да го докосне. Може да не го разтръбят, но поне ще отзоват палачите си. Може дори да се принудят да му отпуснат една- две привилегии в замяна на мълчанието му.
— Документите, за които пише ли? — попита убиецът.
— Да. Едно време — в Берлин, Прага, Виена — това се наричаше „окончателно разплащане“. Борн използва „последна вратичка“, а това е просто вариант. Документи се приготвят между първия източник на контрол и инфилтратора, за да влязат в действие в случай, че стратегията се провали, първичните контакти са убити и за агента няма никакъв друг изход. Предполагам, не си изучавал такава неща в Новгород; руснаците не вземат чак такива предпазни мерки. Но бегълците от Съюза обаче настояват за тях.
— Значи документите са дискредитиращи?
— Трябва да са такива в известна степен. Поне за този, който е бил обект на манипулация. Конфузните положения винаги се избягват; иначе могат да съсипят доста кариери. Но точно това не е нужно аз да ти го обяснявам. Използвал си прекрасно този похват.
— „Седемдесет и една улици в джунглата“… — каза Карлос, четейки от бележката в ръката си, вече със съвършено спокоен и хладнокръвен шепот. — „Джунгла, гъста като тази в Там Куан“… Този път екзекуцията ще се състои по разписание. Този път Джейсън Борн няма да напусне вътрешния Там Куан жив. Под едно или друго име, но Каин ще е мъртъв, а Делта ще умре заради това, което стори. Анжелик! Обещавам ти! — Клетвите секнаха, умът на убиеца се насочи към земните неща. — Вилие има ли някакво понятие кога Борн е излязъл от къщата му?
— Не знае. Казах ти, той изобщо не беше на себе си.
— Няма значение. Първите полети за Щатите са започнали преди не повече от час. Той е в един от тях. Ще пристигна в Ню Йорк почти заедно с него и този път няма да го изпусна… Ножът ми ще чака, а острието му ще е като бръснач. Ще одера кожата на лицето му; американците ще си получат техния Каин без лице. Могат да дадат на този Каин или Делта каквото си искат име.
Нашареният със сини черти телефон на бюрото на Александър Конклин иззвъня. Звукът му бе тих и ненатраплив, но оставяше тягостно усещане. Този телефон свързваше Конклин директно с компютърните зали и хранилищата за информация. В кабинета нямаше кой да вдигне телефона.
Служителят на Централното разузнавателно управление внезапно нахлу през вратата, накуцвайки и с бастун, с който още не беше свикнал, даден му от военното разузнаване към Командването на Обединените европейски сили в Брюксел миналата нощ, когато беше придружил военния транспорт до Ендрю Филд, Вирджиния. Захвърли ядосано бастуна в другия край на стаята и се метна към телефона. Очите му бяха зачервени и бе останал без дъх от усилията. Мъжът, отговарящ за ликвидирането на „Тредстоун“, беше изтощен. Беше се свързал по тайните канали с поне дузина отдели на тайните служби — във Вашингтон и отвъд океана, опитвайки се да намери обяснение на мистерията през последните двайсет и четири часа. Беше изпратил до всяко кътче що-годе значителна информация, която намери в досиетата. До всеки пост в Европа и до всеки дееспособен агент по оста Париж-Лондон-Амстердам. Борн беше жив и опасен; беше се опитал да убие началника си от правителството; имаше възможност да е на всяко място, във всяка точка на
