— Защо?
— Защото иска да убие примамката. Ще убива всичко, което му се изпречи на пътя, но главната му цел ще е примамката. Той самият.
Александър Конклин върна слушалката на мястото й, липсващият крак го болеше, а в мислите му цареше такъв хаос, че трябваше да затвори очи, за да се съсредоточи и да се върне към обичайното си състояние. Беше сбъркал в Париж… на гробището извън Париж. Беше поискал да убие погрешка човек, а истинските причини, поради които трябваше да го направи, се криеха в неговите опити да му обясни. Имаше си работа с луд. Човек, чиито страдания не биха могли да се обяснят в светлината на двайсетгодишен опит, но бяха напълно разбираеми, ако същият човек мисли непрестанно за болката и загубите си, понесен върху безкрайната вълна на насилието и жестокостта…. и всичкото това се израждаше в една безполезност. Всъщност никой не можеше да твърди нищо със сигурност. Нещата не се връзваха със здравия разум. Днес щеше да бъде заловен и убит един Карлос, друг щеше да заеме мястото. Защо направихме всичко това… Дейвид?
Дейвид. Най-сетне произнесох името ти. Едно време бяхме приятели, Дейвид… Делта. Познавах жена ти и децата ти. Понякога пиехме заедно питиетата си и вечеряхме заедно в далечните азиатски станции. Ти беше най-добрият служител на Външно министерство в Далечния изток и всички го знаеха. Ти щеше да бъдеш ключа за новата политика, крайъгълния камък. И тогава стана това. Смърт, дошла от небето в Меконг… Ти се промени, Дейвид. Всички ние понесохме загуби, но само ти единствен се превърна в Делта. В „Медуза“. Не те познавах чак толкова отблизо — една или две съвместни вечери не правят хората първи приятели — но малко от нас се превърнаха в зверове. Но ти се превърна, Делта.
А сега трябва да умреш. Никой повече не може да си позволи да те остави жив. Никой от нас.
— Остави ни насаме, ако обичаш — каза генерал Вилие на секретаря си, като седна срещу Мари Сен- Жак в кафенето в Монмартр. Той кимна и се настани на маса на три метра от тяхната; би си тръгнал, но все още беше на пост. Изтощеният старец погледна към Мари.
— Защо настояхте да дойда тук? Той поиска да се махнете от Париж и аз му обещах.
— Да се махна от Париж и въобще да изляза от играта — каза Мари, развълнувана от гледката на изтормозеното лице на стария човек. — Съжалявам. Не исках да бъда за вас поредната неприятност. Чух съобщенията по радиото.
— Пълна измишльотина — отсече Вилие и надигна брендито, което секретарят му бе поръчал. — Три часа в полицията, едва издържах да лъжа така ужасно и да обвинявам друг човек за престъпление, което извърших със собствените си ръце.
— Да, но описанието му бе много точно, учудващо точно. Никой не би могъл да го сбърка с друг.
— Той сам ми го даде. Седна пред огледалото на жена ми, гледаше лицето си и ми казваше какво да говоря. Каза, че това е единственият начин Карлос да повярва, че съм отишъл в полицията с цел да ги накарам да го преследват. Беше прав, естествено.
— Прав е бил — съгласи се Мари. — Но той не е нито в Париж, нито в Брюксел или Амстердам.
— Моля?
— Искам да ми кажете къде е.
— Нали ви е казал.
— Излъга ме.
— Откъде сте толкова сигурна?
— Защото знам кога ми казва истината. Вижте, и двамата го чухме.
— И двамата? … Боя се, че не разбирам.
— И аз така мисля; сигурна бях, че не ви е казал. Когато ми се обади по телефона и говори толкова неохотно, и знаеше, че знам, че ме лъже, не можах да го разбера. Не можах да свържа нещата в едно, докато не чух съобщенията по радиото. Вашите и на още някой. Това описание… толкова пълно и подробно, чак до белега на лявото му слепоочие. Едва тогава разбрах. Не е имал никакво намерение да остане в Париж, дори не и на петстотин мили от Париж. Възнамерявал е да отиде по-далеч — там, където това описание не би имало особено значение — където би могъл да бъде отведен Карлос, за да бъде предаден на хората, с които Джейсън е имал споразумение. Права ли съм?
Вилие остави чашата си.
— Дал съм дума. Вие трябва да бъдете отведена на сигурно място в провинцията. Не разбирам какво говорите.
— Ще се опитам да се доизясня — каза Мари и се наведе напред. — Чух по радиото и друго съобщение, което явно вие сте пропуснали, защото сте бил в полицията или сте си почивали. На гробището в района на Рамбуйе тази сутрин са намерени двама мъже. Застреляни. Единият е бил известен убиец от Сен Жермен. Разпознали са другия като бивш американски разузнавач, живеещ в Париж — доста праволинеен човек, на когото навремето са дали възможност да избира между скоропостижно пенсиониране или военен съд.
— Да не би да искате да кажете, че между двата случая има някаква връзка?
— Миналата нощ Джейсън получи инструкции от американското посолство да отиде там, за да се срещне с някакъв човек, прелетял от Вашингтон.
— Вашингтон ли?
— Да. Имал е споразумение с група хора от американското разузнаване. Те са се опитали да го убият миналата нощ; мислят, че трябва да го убият.
— Мили боже, защо?
— Защото му нямат доверие. Те не знаят къде е бил и какво е правил доста дълго време, а и той не може да им каже. — Мари млъкна за миг и притвори за малко очи. — Не знае кой е. Не знае кои са те; а онзи от Вашингтон е наел и други, за да го убият миналата нощ. Изобщо не е пожелал да го изслуша; те си мислят, че той ги е предал, откраднал им е няколко милиона и е убил хора, за които той дори не е чувал. Няма такова нещо. Но не може и да им даде убедителен отговор. Този човек притежава само откъслеци от памет, всеки от които го обрича на страдание. Той страда от почти пълна амнезия.
По лицето на Вилие се изписа безкрайно удивление, в погледа му се появи мъчително осъзнаване.
— „По погрешка… — Така ми каза. — Те имат хора навсякъде… със заповед да бъда убит на място от първия, който ме види. Преследват ме хора, които не познавам и които не виждам. По погрешка.“
— По погрешка — натърти Мари, протегна ръката си през масата и докосна ръката на стария човек. — А те наистина имат хора, които трябва да го застрелят на място, щом се появи пред очите им. Ще го причакат, където и да отиде.
— Откъде ще разберат къде е?
— Той ще им каже. Това е част от стратегията му. И тогава те ще го убият. Той ще влезе в собствената си клопка.
В следващите няколко секунди Вилие не каза нищо, осъзнаването на собствената му вина се стовари върху него със страшна сила. Когато накрая заговори, почти шепнеше:
— Всемогъщи боже, какво сторих?
— Това, което сте сметнали за правилно. Което той ви е убедил, че е правилно. Не трябва да обвинявате себе си. Нито пък него, естествено.
— Той каза, че ще опише всичко, което се е случило с него, всичко, което си спомня… Колко ли е било болезнено това изказване за него. Не мога да чакам писмото, мадмоазел. Не можем да чакаме. Кажете ми всичко. Сега.
— Какво можете да направите?
— Ще отида в американското посолство. При посланика. Веднага. Всичко.
Мари Сен-Жак бавно отдръпна ръката си, облегна се и отметна с ръка тъмночервената си коса. Погледът й беше някъде далеч, очите й се замъглиха от сълзи.
— Каза ми, че за него животът започва на малък остров в Средиземно море, наречен Ил дю Пор Ноар…
Държавният секретар влезе ядосан в кабинета на директора по консулските операции в отдела на Държавния департамент, който се занимаваше със секретните операции. Прекоси бързо стаята и застана
