— Оставил е.
— Не би могъл — каза мъжът от Държавния департамент.
— Какво?
— Бихте ли ми казали как стигнахте до заключението за душевно разстройство? Мултиплицирана шизофрения или там както я нарекохте.
— Конклин е говорил с психиатър — от най-добрите — авторитет по въпросите на пораженията от стреса. Алекс е описал случая, а той е брутален. Лекарят е потвърдил подозренията ни, подозренията на Конклин, ако трябва да сме точни.
— Потвърдил ли ги е? — попита шокирано директорът.
— Да.
— Въз основа на това, което е казал Конклин? Или това, което си въобразява, че знае.
— Няма друго обяснение. Оставете го на нас. Той е наш проблем.
— Вие сте пълен глупак, генерале. Защо не се занимавате с банките за информация или с къде по- елементарната артилерия?
— Обиждате ме.
— Обиждайте се колкото си щете. Ако сте направили това, което предполагам, може да не ви остане друго освен да съжалявате.
— Бихте ли обяснили — каза Крофорд рязко.
— Имате работа не с душевно болен човек или с луд, или някакъв страдащ от каквато и да е скапана мултиплицирана шизофрения, за която се съмнявам, че знаете нещо повече от мен самия. Имате работа с човек, страдащ от амнезия, човек, който цели шест месеца се опитва да разбере кой е и откъде е дошъл. А от лентата, която имаме тук, разбрахме, че се е опитал да ви каже — поне на Конклин, но Конклин изобщо не е пожелал да го изслуша. Никой от вас не е пожелал да го изслуша… Изпратили сте човек в най-дълбока нелегалност за три години — три години — за да издърпа Карлос, и когато стратегията ви се е провалила, сте предположили най-лошото.
— Амнезия ли?… Бъркате нещо. Аз разговарях с Конклин, той го е изслушал. Вие не разбирате; ние и двамата познавахме…
— Не искам да чувам името му! — прекъсна го директорът.
Генералът млъкна.
— И двамата познавахме… Борн… от години насам. Мисля, че знаете откъде. Вие ми прочетохте името. Той беше най-особеният човек, когото съм срещал, беше толкова близо до параноята, както никой друг в тази общност. Поемаше мисии — и рискове — които не би поел никой нормален човек. И въпреки всичко никога не потърси награда. Толкова беше изпълнен с омраза.
— И това го прави във вашите очи кандидат за лудницата. След десет години, така ли?
— Седем години — поправи го Крофорд. — Опитах се да попреча на избора му в „Тредстоун“. Но Монаха каза, че бил най-добрият. Не бих спорил относно това, поне що се отнася до опита. Но изразих мнението си. Беше почти психически случай; знаехме какви са причините. Оказа се, че съм бил прав. Продължавам да стоя на същото мнение.
— Няма на какво повече да стоите, генерале. Ще се изтърсите право върху железния си задник. Защото Монаха е бил прав. Вашият човек наистина е най-добрият, със или без памет. Той ви води Карлос и ви го доставя право до скапаната ви врата. Така е, и той ще ви го доведе, освен ако вие не убиете първи Борн. — Директорът чу това, което се опасяваше, че ще чуе — краткото изсумтяване на Крофорд. Продължи: — Не можете да се свържете с Конклин, така ли? — попита.
— Не.
— Да не би да е минал в нелегалност? Сигурно сам се е заел с тази работа и в момента прехвърля пари през трети и четвърти хора, които не се познават. Източниците не могат да се проследят и всички улики към „Тредстоун“ ще потънат в небитието. А сигурно вече снимките са в ръцете на хора, които Конклин не познава, а и не би познал дори те да го посочат. Не ми говорете за наказателни взводове. Вашият вече е на позиция, но вие не го виждате и не знаете къде се намира. Но е подготвен; половин дузина пушки са готови да открият огън, щом съзрат обречения. Покривам ли горе-долу сценария?
— Не очаквате от мен отговор, нали? — каза Крофорд.
— Не е необходимо. Тук е отдел „Консулски операции“. И преди съм се занимавал с подобни неща. Но вие бяхте прав само по отношение на едно. Това наистина си е ваш проблем; намира се във вашия двор. Ние няма да се оставим да ни докоснете. Такива ще са препоръките ми към секретаря. Държавният департамент не може да си позволи да ви познава лично. Считайте, че това обаждане не се записва.
— Ясно.
— Съжалявам — каза директорът и беше искрен, долавяйки безразличието в гласа на генерала. — Понякога всичко отива по дяволите.
— Да. В „Медуза“ ни стана ясно. Какво ще правите с момичето?
— Още не сме решили с вас какво да правим.
— Това е лесно. Като Айзенхауер на срещите на най-високо равнище. Какви Ю-Ту? За какво говорите? Ще се оправим; без предварителна подготовка. Няма значение… можем да премахнем момичето от книжата в Цюрих.
— Ще й кажа. Може да помогне. Ще ръсим извинения навред. А за нея ще трябва да измислим нещо много специално.
— Сигурен ли сте? — прекъсна го Крофорд.
— За кое? За по-специалното ли?
— Не. За амнезията. Абсолютно ли сте сигурен?
— Изслушах записа поне двайсет пъти, чух гласа й. През целия си живот не съм бил по-сигурен в нещо. Между другото тя пристигна преди няколко часа. Намира се под охрана в хотел „Пиер“. Ще я закараме във Вашингтон сутринта, след като решим какво да правим.
— Чакайте малко — генералът повиши глас, — не утре! Тя тук ли е?… Можете ли да ми устроите среща с нея?
— Само си копаете по-дълбок гроб, генерале. Колкото по-малко имена научи, толкова по-добре. Била е с Борн, когато той се е обаждал в посолството; знае за първия секретар, а вероятно вече и за Конклин. Може да се наложи той сам да отговаря за това. Стойте настрана.
— Нали току-що ми казахте сам да се оправям.
— Но не по този начин. Вие сте разумен мъж, аз също. Професионалисти сме.
— Не ме разбрахте! Имаме снимки, вярно, но те могат да се окажат безполезни. Защото са отпреди три години, а Борн се е променил, и то драстично. Затова Конклин отиде лично — не знам къде — но там. Той е единственият, който го е виждал. Но е било нощем. И е валяло. Тя може да се окаже единственият ни шанс. Била е с него — живяла е с него седмици наред, тя го познава. Възможно е да го разпознае преди всички.
— Не ви разбирам.
— Ще ви обясня. Един от многобройните таланти на Борн е способността му да променя външния си вид и да се слива с тълпата или с полето, или с гората — и да бъде там, където не го виждате. Ако това, което казвате, е истина, той вероятно не си спомня, но си имаше прякор в „Медуза“. Хората го наричаха… хамелеон.
— Това е вашият Каин, генерале.
— Той беше нашият Делта. Нямаше втори като него… И точно затова момичето може да помогне. Веднага. Свържете ме! Нека я видя, трябва да говоря с нея.
— Ако ви свържа, ще ви разкрием. Не мисля, че можем да си го позволим.
— За бога, нали преди секунди ми казахте, че сме разумни хора! Така ли е? Можем да спасим живота му! Възможно е. Ако тя дойде с мен и го открием, можем да го измъкнем оттам!
— Откъде оттам! Да не би да искате да ми кажете, че знаете точно къде ще бъде той?
— Да!
— Откъде?
— Защото той не би отишъл никъде другаде.
— А точното време? — попита недоверчиво директорът. — И него ли знаете?
