— А вие се явявате в ролята на разумния човек? И поемате вината за престъпление, което не сте извършили? Заради смъртта на една мръсница? Искате да ви издирват за убийство, което не сте извършили?
— Това е част от цялото. Обаче основната част.
— Не ми говорете за лудост, млади човече. Умолявам ви, напуснете. Казаното от вас ми дава смелост да се изправя пред Всевишния с чисто сърце. Ако нечия смърт някога е била богоугодна, то това е нейната смърт от моята ръка. Ще погледна Христос в очите и ще се закълна в това.
— Значи вече сте се отписали — каза Джейсън и чак сега забеляза издутината от оръжието в джоба на сакото му.
— Няма да се явя пред никакъв съд, ако това имате предвид.
— О, та това е много умно, генерале! И самият Карлос не би могъл да нагласи нещата по-добре! В случая той няма да си помръдне и пръста; дори не му е необходимо да използва собствения си пистолет. Но тези, която броят убийствата му, ще знаят, че е бил той; че той го е причинил.
— Тези, които броят, няма да узнаят нищо. Не съм много добре запознат с жаргона на крадците и убийците.
— Ами ако аз разкажа истината? Ще кажа защо сте я убили!
— Кой ще ви чуе? Дори да останете жив, за да го кажете. Не съм глупак, мосю Борн. Вие се криете от нещо много по-голямо от Карлос. Търсят ви доста хора, не само един човек. Вие ми казахте същото. Нямало да ми откриете името си… заради моята собствена сигурност, така твърдяхте. Казахте, че ако и когато всичко това свърши, може аз да съм този, който няма да желае да го виждат редом с вас. Това не са думи на човек, обграден с кой знае колко доверие.
— Вие ми се доверихте.
— Казах ви защо — изрече Вилие, хвърляйки поглед встрани към мъртвата си съпруга. — Видях погледа ви.
— Истината ли?
— Истината.
— Тогава погледнете ме в очите и сега! Истината все още е тук. По пътя от Нант ми казахте, че ще ме изслушате, защото съм ви подарил живота. Пак се опитвам да ви го подаря! Можете да излезете от цялата тази история с чест и недокоснат и да продължите да защитавате нещата, които означават нещо за вас, които са означавали нещо за сина ви. Можете вие да спечелите!… Не ме разбирайте погрешно, това не е проява на излишно благородство. Да останете жив и да направите каквото ви помоля, е единственият начин аз да оцелея и някога да съм свободен.
Старецът вдигна поглед.
— Защо?
— Казах ви, че съм по следите на Карлос, защото нещо ми е било отнето — нещо жизненонеобходимо за мен и за душевния ми мир. И той е причината. Това е истината — вярвам — но не цялата истина. Замесени са и други хора, някои от тях почтени, други не толкова. Моето споразумение с тях е да хвана Карлос — да го открия и да го заловя. Те искат това, което искате и вие. Но се е случило нещо, което не мога да обясня — няма и да се опитвам — и сега тези хора мислят, че аз съм ги предал. Смятат, че съм сключил сделка с Карлос, откраднал съм милиони и съм убил други, които са били свръзката им с тях. Имат хора навсякъде и заповедта е да бъда екзекутиран на място от първия, който ме съзре. Вие сте прав. Аз се спасявам от нещо много повече от Карлос. Търсят ме хора, които не познавам и които не мога да видя. И то по погрешка… Не съм извършил нещата, в които ме обвиняват, но никой не желае да ме изслуша. Не съм сключил никаква сделка с Карлос и вие знаете, че е така.
— Вярвам ви. Няма какво да ми попречи да се обадя и да ви защитя. Дължа ви го.
— И как ще стане това? Какво ще им кажете? „Човекът, известен ми като Джейсън Борн, не е сключвал сделка с Карлос. Знам го, защото той ми отвори очите за метресата на Карлос, а тази жена беше съпругата ми, която аз удуших, за да не петни името ми! Сега тъкмо щях да звънна в Сюрте, за да си призная престъплението — макар че, разбира се, няма да им кажа защо съм я убил. Или пък защо не се самоубия.“ Това ли е, генерале? Това ли имате намерение да им кажете?
Старият човек се вгледа мълчаливо в Борн, противоречието му стана съвсем ясно.
— Значи няма да мога да ви помогна.
— Хубаво, чудесно! Карлос печели всичко! Тя печели! Вие губите! Вашият син губи. Хайде! Обадете се в полицията, след това сложете дулото на пистолета в проклетата си уста и си пръснете проклетата глава! За какво друго ви бива вече! Вие сте един обладан от чувство за самосъжаление стар, стар човек! Господ е свидетел, че не сте достоен противник за Карлос! Не сте достоен противник за човека, който постави пет пръчки динамит в колата на сина ви на Рю дю Бак и го уби.
Ръцете на Вилие се разтрепераха, треперенето се предаде на главата му.
— Не говорете така. Казвам ви, не говорете така.
— „Казвате“ ми? Искате да кажете, че ми давате заповед? Дребният старец с големите месингови копчета на униформата издава заповед? Добре, забравете го! Аз не приемам заповеди от хора като вас! Като вас измамници! Вие сте по-лош от хората, срещу които се борите; те поне вършат това, което говорят, за собственото си благо! Вие не го правите. Всичките ви работи са вятър и мъгла. Думи, вятър и хапчета за успокояване на нервите. Лягай и си умирай, старче! Но не ми давай заповеди!
Вилие пусна ръцете си и се надигна от стола, тялото му трепереше.
— Казах ви. Стига!
— Не ме интересува какво ми казвате. Бил съм прав първия път, когато ви видях. Вие принадлежите на Карлос. Служили сте му приживе, ще му служите и след смъртта си.
Лицето на стария воин се изкриви от болка. Той извади с патетичен жест пистолета си, но заплахата, все пак, беше съвсем истинска.
— Немалко хора съм убил през живота си. Това е неизбежно при професия като моята и нерядко гложди съвестта ми. Не искам да ви убивам, но ще го направя, ако продължите да пренебрегвате желанията ми. Оставете ме на мира. Напуснете къщата ми.
— Това е ужасно. Вие сигурно принадлежите към най-приближените на Карлос. Като ме убиете, той ще си разчисти напълно терена! — Джейсън пристъпи крачка напред, осъзнавайки, че това е първото му движение, откакто е влязъл в стаята. Видя как очите на Вилие се разширяват; пистолетът потрепери, сянката на стената също помръдна в синхрон. Още грам натиск и чукът щеше да се стовари върху наковалнята, куршумът щеше да намери целта си. Защото дори в този ненормален момент ръката, държаща оръжието, си оставаше ръка, свикнала цял живот да държи стомана; тя щеше да остане непоклатима, когато настъпи моментът. Ако настъпеше. Това беше рискът, който Борн трябваше да поеме. Без Вилие не му оставаше абсолютно нищо; възрастният мъж трябваше да разбере. Джейсън внезапно изкрещя: — Хайде! Стреляй. Убий ме. Иди да получиш заповедите на Карлос! Ти си воин! Имаш заповед! Изпълнявай!
Треперенето на ръцете на Вилие се усили, пръстите му побеляха, докато повдигаше оръжието; сега дулото сочеше главата на Борн. Тогава Джейсън чу шепота, изтръгнал се от гърлото му.
— Vous etes soldat… arretez… Arretez!81
— Какво?
— Аз съм войник. Един човек скоро ми го каза, човек, който ви е много скъп. — Вилие говореше тихо. — Тя засрами един стар войник, като му припомни кой е… и какъв е бил: „On dit que vous etez un geant. Le crois“82 Беше толкова тактична и мила да ми каже това. Казвали са й, че съм бил великан, и тя е повярвала. Но не е била права — всемогъщи боже, не е била права — но аз поне ще се опитам да бъда такъв. — Андре Вилие свали пистолета. В капитулацията му имаше достойнство. Воинско достойнство. На великан. — Какво ще поискате да направя?
Джейсън задиша свободно.
— Трябва да принудите Карлос да ме последва. Но не тук, не в Париж. Дори не във Франция.
— Къде тогава?
Джейсън се върна на мястото си.
— Можете ли да ме изведете от страната? Трябва да ви кажа, че съм обявен за издирване. Името и описанието ми са на всеки граничен пункт и имиграционно бюро в Европа.
