— Те мислят, че и ти си замесена в цялата работа — каза Борн, вдигна слушалката и започна да набира. — Кражбата, предателството, Пор Ноар, цялата проклета история. Те са те приковали към мен. Карлос е изпипал всичко, включително и парчетата стъкло с отпечатъците от пръсти. Исусе! Дали той го е направил!
— Какво правиш? На кого звъниш?
— На единствения гръб, ако си спомняш. Вилие. Жената на Вилие. Тя е, която ни трябва. Ще я отвлечем, ще я пречупим, ако трябва ще я разфасоваме на парчета. Но няма да е необходимо; тя няма да се съпротивлява, защото няма шансове да победи… По дяволите, защо не вдига?
— Личният телефон е в кабинета му. Три часа сутринта е. Може да…
— Ето го! Генерале? Вие ли сте? — Джейсън зададе въпроса, защото гласът от другата страна бе някак необичайно тих, но не защото са го събудили току-що.
— Да, аз съм, млади приятелю. Извинете, че се забавих. Бях на горния етаж при жена си.
— Точно заради нея ви се обаждам. Трябва да се раздвижим. И то незабавно. Уведомете френското разузнаване, Интерпол и американското посолство, но им кажете да не се намесват, докато аз не се видя с нея. Искам да говоря с нея. Трябва да говоря с нея.
— Не мисля, мистър Борн… Да, аз знам името ви, приятелю. Доколкото става въпрос за жена ми, боя се, че това е невъзможно. Разбирате ли, аз я убих.
33.
Джейсън се втренчи в стената на хотелската стая, в тапетите с изтрити орнаменти, преливащи се един в друг в нищо незначещи фигурки, които само подчертаваха колко са износени.
— Защо? — попита тихо в слушалката. — Мислех, че сте ме разбрали.
— Опитах се, приятелю — каза Вилие. Гласът му беше далеч от всякаква ярост или съжаление. — Бог ми е свидетел, че се опитах, но не издържах. Продължавах да я гледам… и виждах сина си. Знаех, че това изобщо не я интересува. Този син бе убит от звяра, неин покровител. Моята курва е била курва и на още някого… на същия този звяр. Не можеше да е другояче и както разбрах, точно така е било. Струва ми се, че тя видя в погледа ми какво става с мен. Господ е свидетел, че не можах да го скрия. — Генералът замълча, припомняйки си с болка. — Тя видя не само гнева ми, а и това, че знам истината. Видя, че знам. Каква е и каква е била през всичките тези години, докато сме били заедно. В края на краищата й дадох възможност, както ви казах, че ще постъпя.
— Да ви убие?
— Да. Не беше никак трудно. Между леглата ни има нощно шкафче, а в чекмеджето му — револвер. Тя се изтегна в леглото си като „Голата маха“ на Гоя, прекрасна в арогантността си, пренебрегвайки ме, затваряйки се в собствените си мисли, така както аз бях зает с моите. Отворих чекмеджето, за да си взема кибрит и се върнах при своя стол и при лулата си. Оставих чекмеджето отворено, дръжката на пистолета се виждаше почти цялата.
Предполагам, мълчанието ми и това, че не свалих поглед от нея, я накараха да ми говори, да ми обърне внимание. Напрежението помежду ни беше достигнало такава степен, че трябваше само една дума, за да премахне пречките пред здравия разум и — господ да ми е на помощ — аз я изрекох. Чух се да питам: „Защо го направи?“ Тогава обвинението стана пълно. Нарекох я курва, която е убила сина ми.
Тя ме погледа известно време, очите й се отклониха от мен само за миг, колкото да хвърли поглед на чекмеджето и пистолета… и телефона. Аз се изправих, въглените в лулата ми светеха и … chaufe au rouge. Тя свали краката си от леглото, пъхна и двете си ръце в чекмеджето и извади пистолета. Не я спрях, напротив, исках да чуя думите от нейната уста, да чуя обвинението към мен, както аз го бях изрекъл към нея… Това, което чух, ще си отиде в гроба заедно с мен, защото трябва да ми остане малко чест, на мен и на сина ми. Няма да позволя да ни сочат с пръст хора, дали по-малко от мен и него. Никога.
— Генерале… — Борн поклати глава, мислите му бяха объркани, знаеше, че са му необходими секунди, за да ги подреди. — Генерале, какво е станало? Тя ви е казала как се казвам? Защо? Трябва да ми кажете. Моля ви.
— Каза го, и то с удоволствие. Каза, че вие сте един нищожен убиец, който иска да се намъкне в обувките на гигант. И че сте някакъв крадец от Цюрих, отритнат от собствените си хора.
— Каза ли ви кои са тези хора?
— И да е казала, не съм я чул. Бях заслепен, глух, гневът ми ме бе изкарал извън кожата. Но няма защо да се боите от мен. Тази страница ще се затвори и животът ми ще свърши, когато се обадя по телефона.
— Не! — изкрещя Джейсън. — Недейте да го правите! Не сега. Намерете него! Хванете Карлос!
— И да опетня името си, защото съм спал с тази курва? И съм бил воден за носа от мръсницата на този звяр?
— Да ви вземат дяволите, а синът ви? А петте пръчки динамит на Рю дю Бак!
— Оставете ги на мира. Оставете и мен на мира. Всичко свърши.
— Не е свършило! Чуйте ме! Дайте ми само няколко секунди, това е всичко, което искам от вас. — Виденията в съзнанието на Джейсън запрепускаха с бясна скорост пред погледа му, блъскаха се, изместваха се едно подир друго. Но тези видения имаха съдържание. Цел. Почувства ръката на Мари върху своята, тя го хвана здраво, вля в тялото му някакво усещане за сигурност и го върна към действителността. — Някой чу ли изстрела?
— Нямаше изстрел. В наши дни вече не разбират coup de gros. Аз я предпочитам в първоначалния й вид. За да спестиш страданието на ранен другар или уважаван враг. Но тя не се употребява спрямо една курва.
— Какво имате предвид? Нали казахте, че сте я убили?
— Удуших я и накарах очите й да погледнат моите, когато дъхът излизаше от тялото й.
— Но вашият пистолет е бил у нея…
— Той е безпомощен, когато очите ти горят като въглени. Това вече е без значение. Тя може и да е победила.
— Но тя наистина печели, ако спрете дотук! Не виждате ли? Карлос печели! Тя ви е пречупила! И на вас не ви е стигнал мозъкът за нищо друго, освен да я удушите! Говорите за опетнена чест. Ето ви я. Нищо друго не ви остава!
— Защо продължавате да настоявате, мосю Борн? — попита уморено Вилие. — Не очаквам милосърдие нито от вас, нито от някой друг. Просто ме оставете на мира. Приемам нещата такива, каквито са. Нищо няма да постигнете.
— Ще постигна, ако ме изслушате! Намерете Карлос, хванете него! Колко пъти трябва да ви го кажа? Той е този, който ви трябва! Той е причината за всичко това! Той е човекът, необходим и на мен! Без него съм мъртъв. Ние сме мъртви. За бога, послушайте ме!
— Бих искал да ви помогна, но не виждам как. Или няма да ви помогна, ако предпочитате.
— Има начин. — Виденията се избистриха и застанаха на фокус! Той знаеше къде е и какво прави! Целта и смисълът се сляха в едно. — Обърнете посоката на капана! Излезте от него незасегнат, с всичко ваше на мястото си!
— Не ви разбирам. Как е възможно?
— Не вие сте убили жена си, аз съм го направил!
— Джейсън! — Мари извика и хвана ръката му.
— Знам какво правя — каза Борн. — За пръв път наистина знам какво правя. Звучи смешно, но съм го знаел от самото начало.
В Парк Монсо беше тихо, улицата бе пуста, само няколко самотни лампи светеха в студения ситен дъжд. Всички прозорци в редицата спретнати и скъпи къщи бяха тъмни, с изключение на този на Андре Франсоа Вилие, легенда на Сен Сир и Нормандия, член на Френския парламент… Убиец на съпругата си. Прозорецът вляво и нагоре от входната врата светеше слабо. Беше спалнята, където стопанинът на къщата бе убил стопанката й. Спалнята, където разкъсваният от спомени стар воин бе изтръгнал живота от гърдите на една любовница на терорист.
