Вилие не каза нищо — бе прекалено замаян, за да отговори. Но Джейсън се връщаше на темата отново и отново, повтаряше посланието си толкова настойчиво и с такава сила, че накрая думите заехтяха по жицата на телефона. Хвани Карлос! Не се оставяй на метресата на убиеца! Хвани човека, който уби сина ти! Който сложи пет пръчки динамит в една кола на Рю дю Бак и отне живота на последната издънка на рода Вилие. Той е този, когото търсиш! Хвани го!
Намери Карлос. Хвани Карлос. Каин вместо Чарли и Делта вместо Каин. Беше му толкова ясно. Нямаше друг начин. В края на това беше началото — то му беше припомнено. За да оцелее, трябваше да измъкне убиеца на бял свят, ако не успееше, беше мъртъв. Нямаше да има живот и за Мари Сен-Жак. Щяха да я хвърлят в затвора, да разбият живота й и може би да я убият заради постъпка, породена от признателност и прераснала след това в любов. Тя беше белязана със знака на Каин, с нейното премахване щяха да бъдат избегнати доста неудобни въпроси. Представляваше крехък съд с нитроглицерин, балансиращ върху тънко, опънато високо над неизвестно голям барутен погреб въже. Щяха да я хванат в мрежите си. И да я отстранят. Един куршум в главата й би неутрализирал експлозивите в съзнанието й. Не биваше да й се позволява да говори!
Вилие трябваше да разбере толкова неща, а имаше толкова малко време за обяснения. Освен това самите обяснения бяха ограничени от изгубената памет и настоящето състояние на стария воин. Трябваше да се постигне деликатен баланс в приказките и да се наблегне на времето и това, което генералът да свърши. На Джейсън му беше ясно: искаше от един човек, поставящ честта си над всичко останало, да лъже целия свят. За да го направи, причината наистина трябваше да е много основателна.
Намери Карлос!
Къщата на генерала имаше още един вход — на приземния етаж, вдясно от стълбите, зад оградата. Там доставяха продуктите за кухнята на долния етаж. Вилие се бе съгласил да не го заключва. Борн не си даде труда да каже на стария воин, че това няма никакво значение; би влязъл на всяка цена, като степента на щетите влизаше в стратегията му. Но основният риск се състоеше в това, че къщата на Вилие вероятно бе под наблюдение. Карлос имаше сериозна причина да го прави, но и също толкова сериозно би било основанието за обратното. Всички факти сочеха, че убиецът можеше да реши да стои възможно най-далеч от Анжелик Вилие, като не рискува някой от хората му да бъде заловен, доказвайки по този начин връзката на Парк Монсо. От друга страна, мъртвата Анжелик беше негова братовчедка и любовница… единственият човек на земята, за когото го е грижа. Филип д’Анжу.
Д’Анжу! Естествено, че щеше да е под наблюдение — а може би наблюдателят да не е един, а двама или десет! Д’Анжу беше изчезнал от Франция, Карлос би трябвало да предположи най-лошото; но ако Д’Анжу не беше успял да избяга, Карлос щеше да го знае със сигурност. Щяха да пречупят колониста и да изтръгнат от него всяка разменена с Каин дума. Но къде? Къде можеха да са хората на Карлос? На Джейсън му се видя доста странно, защото, ако точно тази нощ около Парк Монсо нямаше никой, стратегията му губеше смисъл.
Нямаше страшно, те бяха там. В една лимузина — същата кола, минала пред вратите на Лувъра преди дванайсет часа, със същите двама в нея — убийците, които стояха зад гърба на други убийци. Колата бе на двайсет метра по-надолу от другата страна на улицата, а гледката от нея към къщата на Вилие бе съвсем ясна. Дали двамата на предната седалка наблюдаваха внимателно всичко наоколо? Борн не знаеше; от двете страни на улицата имаше наредени коли. Той се промъкна в сянката на сградата на ъгъла, която се намираше по диагонал на паркираната лимузина с двамата мъже. Знаеше какво трябва да направи, но още не беше сигурен как точно ще стане. Трябваше да предизвика произшествие, и то достатъчно тревожно, че да привлече вниманието на хората на Карлос, и достатъчно очевидно, че да се покажат и онези, които може да са скрити в пресечките наоколо, по покривите или зад тъмните врати.
Огън. Внезапен пожар. Далеч от къщата на Вилие, но все пак толкова близо и неочаквано, че да разтърси пустата и тиха улица с три платна. Разтърсване… сирени; експлозивно… експлозии. Можеше да се направи. Беше просто въпрос на подръчни материали.
Борн се върна покрай сградата на ъгъла и навлезе в пресечката. Затича се безшумно към най-близкия вход, където спря и съблече палтото и сакото си. След това махна ризата си и я съдра от горе до долу; облече пак сакото, вдигна реверите и закопча палтото догоре. Ризата пъхна под мишница. Огледа се наоколо в нощния дъжд и опипа с поглед колите по улицата. Трябваше му бензин, но това беше Париж и вероятно повечето от резервоарите бяха заключени. Повечето, но не всички; все някоя от тези коли трябваше да предлага свободен достъп до резервоара си.
Тогава видя точно това, което му трябваше. Право пред него на тротоара. Прикрепен с верига за металната ограда. Един мотопед. Не му се вярваше да е със заключен резервоар. Осем литра гориво не бяха четирийсет; двата галона гориво едва ли струваха колкото петстотинте франка за осигуряване против кражба.
Джейсън се доближи до мотопеда. Огледа улицата; нямаше жива душа, не се чуваше друг звук, освен тихия ромон на дъжда. Постави ръка на капачката и я завъртя; тя се отви лесно. При това отворът беше относително широк, а резервоарът — пълен почти догоре. Махна капачката; все още не беше готов да накисне ризата си. Трябваше му още едно подръчно средство.
Откри го на следващия ъгъл, до решетката на канала. Едно почти извадено от настилката паве, доведено до това състояние от невнимателните шофьори. Той го доизкърти. Взе него и още един по-малък камък и се запъти обратно към мотопеда, малкия камък пъхна в джоба си, а павето взе в ръка. Претегли го на око… провери и ръката си. Щеше да свърши работа; и двете щяха да свършат работа.
Три минути по-късно извади бавно напоената риза от резервоара, изпаренията се смесиха с дъжда, ръцете му бяха покрити с масло. Уви павето в ризата и го овърза с ръкавите, направи от тях стегнат възел и намести снаряда. Беше готов.
Промъкна се отново до сградата на ъгъла на улицата на Вилие. Онези двамата в лимузината все така седяха отпуснати на седалките, съсредоточили вниманието си върху къщата на Вилие. Зад тяхната кола имаше три други — малък мерцедес, някаква кафява лимузина и едно бентли. Право срещу Джейсън, зад бентлито, се издигаше бяла каменна къща с очертани в черно рамки на прозорците. От двата прозореца встрани от входната врата проникваше слаба светлина, идваща от вътрешността на къщата; от лявата явно бе трапезарията; в огледало стил рококо отстрани се виждаха столове и дълга маса. Прозорците на столовата с техния чудесен изглед към приятната и богата парижка улица щяха да свършат работа.
Борн бръкна в джоба си и извади по-малкия камък; размерът му беше около четвърт от този на натопеното в бензин паве, но щеше да послужи за целта. Той се подаде иззад ъгъла на сградата, изпъна ръката си и хвърли камъка високо над лимузината. Ударът отекна силно в тихата улица, последван от трополенето на камъка, който се изтърколи по капака на колата и накрая падна на паважа. Двамата мъже в колата подскочиха. Този до шофьора отвори вратата си, стъпи с единия крак на паважа, с пистолет в ръка. Шофьорът смъкна прозореца си и включи фаровете. Светлината се отрази в бронята на предната кола. Постъпката им бе извънредно глупава и само издаде страха на тези пред Парк Монсо.
Сега. Джейсън претича през улицата, без да изпуска от погледа си двамата мъже, които бяха вдигнали ръце пред очите си, опитвайки се да видят нещо през блясъка на отразената светлина. Той стигна до бентлито, павето беше под мишницата му, в лявата му ръка имаше кибрит, а в дясната няколко клечки. Клекна, запали клечките, снижи павето до земята и го вдигна за единия от ръкавите. Поднесе горящите клечки към напоената с бензин дреха и тя моментално пламна.
Надигна се бързо, завъртя снаряда за ръкава и го хвърли с всичка сила в рамката на прозореца, след което бързо се отдалечи.
Звънът на счупено стъкло наруши внезапно дъждовната тишина на улицата. Борн се отправи наляво по тесния булевард и след това отново се върна на пресечката на Вилие, където пак се скри в сянката. Огънят се разрасна, подхванат от вятъра, навлизащ през счупения прозорец, и подпали завесите. Половин минута по-късно стаята се превърна в пещ, а огромното стенно огледало само засилваше впечатлението. Дочуха се викове, близките прозорци светнаха, а след тях и по-далечните; след минута вече цареше хаос. Вратата на горящата къща се разтвори и се появиха фигури — на възрастен мъж в пижама и жена по нощница и леко наметало — и двамата паникьосани.
Отвориха се и други врати, появиха се още хора, опитващи се да осъзнаят хаоса в съненото си състояние. Някои се затичаха към обхванатата от пламъци къща — един съсед беше в опасност. Джейсън хукна диагонално на пресечката, още една фигура в бързо насъбиращата се тълпа, и спря там, откъдето
