Всемогъщи Исусе Христе! Щеше да отведеш жена му в църквата; можеше да й изразиш съболезнования, това щеше да е голям удар! Говори добро поне за брат си, когото уби!
— Брат ми?… Стига! За бога, стига!
— Откъде-накъде? Самият Каин на живо! Ние го създадохме и той оживя!
— Аз не съм Каин. Него никога не го е имало! Не съм бил аз!
— Значи знаеш! Лъжец! Негодник!
— Махни този пистолет. Казвам ти, махни го.
— Няма начин. Заклех се пред себе си, че ще ти дам две минути, защото исках да видя какво ще кажеш. Чух те и ми смърди. Кой ти даде право? Ние всички губим по нещо; професията ни е такава и ако не ти харесва тази проклета професия, трябвало е да се махнеш! Ако не успееш да се приспособиш, просто изчезваш; мислех, че точно това си направил, и бях склонен да го отмина и да убедя и останалите да те оставят да изчезнеш! Но не, ти се върна и обърна оръжието срещу нас!
— Не съм обърнал оръжието си срещу вас.
— Кажи го на техниците от лабораторията, които имат в себе си осем парчета стъкло с два пръстови отпечатъци на тях. Показалец и среден пръст на дясната ръка. Ти си бил там и си убил петима човека! Ти — един от тях — си извадил пистолетите си — няколко — и си ги изпозастрелял! Съвършено постижение. Дискредитирана стратегия. Различни гилзи, разнообразни куршуми, инфилтрация. „Тредстоун“ престава да съществува и ти си отиваш необезпокоен!
— Не си прав! Бил е Карлос! Не аз, Карлос. Ако това, което казваш, наистина се е случило на Седемдесет и първа улица, бил е той! Номер сто и четирийсет! Те го знаят!
Конклин кимна, очите му се замъглиха, омразата в тях се виждаше и при слабата светлина, и през дъжда.
— Толкова съвършено — каза бавно. — Основният двигател на стратегията я праща по дяволите посредством споразумение с целта. Какво ще получиш над четирите милиона? Да не би Карлос да ти е обещал имунитет против собствената му перфектност? Двамата ще сте чудесна двойка!
— Ти си луд.
— Но това, което говоря, е истина — допълни човекът от „Тредстоун“. — Само осем човека знаеха този адрес преди седем и половина вечерта миналия петък. Трима от тях са убити, а ние сме двама от останалите пет. Ако Карлос е открил този адрес, има само един човек, който може да му го е казал. Ти!
— Как бих могъл да му го кажа? Аз не го знаех! И сега не го знам!
— Преди малко го каза. — Конклин стисна бастуна с лявата си ръка; щеше да стреля всеки момент, затова наместваше сакатия си крак.
— Недей! — изкрещя Борн, макар че знаеше колко е безполезно да моли. Извъртя се наляво и удари с десния си крак ръката, която държеше оръжието. Чи-са! Беше непознатата дума, появила се като беззвучен вик в главата му. Конклин падна, стреляйки диво и ожесточено в небето, размахвайки бастуна си. Джейсън се хвърли настрана и този път удари оръжието с левия си крак; то изхвръкна от ръката на Конклин.
Той се изтъркаля по земята, с поглед, прикован в далечните колони на гробницата, очаквайки оттам избухване, което щеше да вдигне нападателя му във въздуха. Не! Мъжът от „Тредстоун“ отново се изтъркаля! Този път надясно. Чертите му се разкривиха от изненада, дивият му поглед се спря на… Имаше още някой!
Борн се хвърли назад по диагонал. В това време долетяха четири бързи изстрела, три от които рикошираха наблизо. Джейсън се затъркаля отново, и отново, и отново, изваждайки оръжието от колана си. Видя човека през дъждовните струи; силуетът на някаква фигура се надигна иззад надгробен камък. Стреля два пъти. Онзи се свлече на земята.
На три метра встрани Конклин шареше конвулсивно по мократа трева и отчаяно търсеше да напипа стоманата на пистолета. Борн се надигна и се втурна към него; коленичи встрани от човека на „Тредстоун“, хвана мократа му коса с една ръка и пистолета с другата и притисна дулото в черепа му. Откъм другия край на гробницата се дочу проточен измъчен вик. Той се усили и след това спря.
— Вашият наемен убиец — каза Джейсън, обръщайки главата на Конклин към себе си. — Виждам, че „Тредстоун“ е започнала да взема на работа разни доста странни екземпляри. Кой беше другият? От коя мръсна част на града го измъкнахте?
— Беше много по-свестен от тебе — отвърна Конклин с напрегнат глас, дъждовните капки лъщяха по лицето му, осветено от фенерчето на земята. — Всичките са по-свестни. Те също са загубили колкото и ти, но не са станали предатели. На тях може да се разчита.
— Няма да ми повярваш, каквото и да ти говоря. Не искаш да ми повярваш!
— Защото знам кой си и какво си направил! Току-що потвърди всичко! Можеш да ме убиеш, но знай, че ще те хванат. Ти си от най-противния тип. Мислиш се за нещо особено! Видях те след Пном Пен — всички загубиха някой близък човек там, но ти беше различен от останалите! Интересуваше се само от себе си, ти единствено! След това в „Медуза“! Няма правила за Делта! Звярът искаше само да убива! Точно такива хора стават предатели! Е, аз също загубих, но не станах предател. Хайде! Убий ме! След това можеш да се върнеш при Карлос. Но те ще разберат, като не се върна! Ще те последват и накрай света, докато не те убият. Хайде! Стреляй!
Конклин крещеше, но Борн едва го чуваше. До слуха му бяха достигнали само две думи, които предизвикаха страхотна болка в слепоочията му. Пном Пен! Пном Пен… Смърт в небето, от небето. Смърт на млади и много млади хора. Писък на птици и свистящи машини и шум в джунглата, вещаещ смърт… река. Той отново гореше, отново беше заслепен.
Мъжът под него се бе изплъзнал. Сакатата фигура се отдалечаваше с паническо пълзене и ръцете му продължаваха да опипват мократа трева. Джейсън премигна, опитвайки се да си наложи контрол над съзнанието. В следващия момент проумя, че трябва да вдигне пистолета и да стреля. Конклин беше открил пистолета си и го вдигаше! Но Борн не можа да натисне спусъка.
Хвърли се вдясно, изтъркаля се по земята, насочвайки се към мраморните колони на мавзолея. Конклин стреляше ожесточено, сакатият не беше в състояние да успокои крайниците си. След това изстрелите секнаха и Джейсън се изправи на крака, долепил лице към гладкия и мокър камък. Погледна и вдигна оръжието си; трябваше да убие този човек, защото иначе той щеше да го убие, щеше да убие Мари и щеше да ги обяви за съучастници на Карлос.
Конклин патетично закуцука към портата, обръщайки се от време на време с пистолет в ръка. Беше се запътил към кола отвъд шосето. Борн вдигна оръжието и сакатата фигура застана на мерника му. След половин секунда всичко щеше да приключи, врагът му от „Тредстоун“ щеше да бъде мъртъв, с неговата смърт щеше да се появи известна надежда, защото във Вашингтон не беше възможно да няма и разумни хора.
Не можеше да го направи; не можеше да дръпне спусъка. Отпусна оръжието и се загледа безпомощно в Конклин, който се качваше в колата си.
Колата. Трябваше да се върне в Париж. Имаше начин. И той е бил налице през цялото време. Тя беше там.
Удари с юмрук по вратата, мисълта му работеше усилено, анализираше фактите, възприемаше и отхвърляше решенията със същата бързина, с която идваха в главата му, оформяше се стратегия. Мари разпозна чукането му, отвори вратата.
— Мили боже, погледни се на какво приличаш! Какво се е случило?
— Няма време — каза, отивайки направо към телефона в другия край на стаята. — Беше клопка. Те са убедени, че аз съм предател и че съм ги продал на Карлос.
— Какво?
— Казват, че съм летял до Ню Йорк миналата седмица, в петък. И съм убил петима души… между които и моят брат. — Джейсън затвори за миг очите си. — Имал съм брат — имам брат. Не знам. Не мога да мисля за това сега.
— Но ти изобщо не си напускал Париж! Можеш да го докажеш!
— По какъв начин? Осем, десет часа, не ми трябват повече. На тях също им трябват осем, десет часа. Кой ще излезе да свидетелства за тези осем, десет часа?
— Аз. Ти си бил с мен.
