ресторант беше затворен, но присъствието му тук се дължеше на приятел от доброто старо време. Той продължи да се взира в апарата на стената, чудейки се кога ли ще звънне. Беше просто въпрос на време и когато позвънеше, той от своя страна също щеше да се обади и добрите стари времена да се върнат завинаги. Щеше да е единственият човек в Париж, удостоен с честта да е лична свръзка на Карлос. Останалите старци щяха да узнаят и да го обградят с уважение.
Телефонът зазвъня с висок вибриращ звук, който отекна между стените на пустия ресторант. Просякът излезе от сепарето и се втурна към апарата. Сърцето му биеше в радостно предчувствие. Беше сигналът. Каин бе обграден! Дните на търпеливо очакване бяха само прелюдия към хубавия живот. Вдигна телефона.
— Да?
— Жул е на телефона — извика един останал без дъх глас.
Лицето на стареца придоби землист оттенък и сърцето му заби толкова силно, че едва чуваше ужасните неща, които му говореха. Въпреки всичко чу достатъчно.
Беше вече мъртъв.
Горещи бели експлозии се присъединиха към вибрациите, обхванали цялото му тяло. Нямаше въздух, само бяла светлина и оглушителни изригвания, пронизващи гърдите и главата му.
Просякът се свлече на пода, жицата се опъна, слушалката все още бе в ръката му. Той се втренчи в ужасния апарат, донесъл ужасните вести. Какво можеше да стори? Какво можеше да стори, за бога?
Борн тръгна надолу по алеята между гробовете и се насили да освободи съзнанието си, както го беше командвал преди страшно много време Уошбърн в Пор Ноар. Ако някога трябваше да се превърне в сюнгер, то сега беше моментът; човекът от „Тредстоун“ трябваше да разбере. Опитваше се с всички сили да сглоби нещо смислено от изгубените спомени, да разкрие значението на виденията, които го спохождаха без предупреждение. Не беше нарушил споразумението им, каквото и да е било то; не беше ги предал и не беше избягал… Той беше инвалид. Всичко беше съвсем просто.
Трябваше да намери човека от „Тредстоун“. Къде точно в тези преградени декари притихнала земя се намираше той? Къде очакваше от него самия да бъде? Джейсън бе стигнал стената на гробището преди един, шевролетът вървеше далеч по-бързо от потрошеното рено. Беше отминал вратите, продължавайки няколкостотин метра по-нататък, беше се отклонил в едно уширение и беше паркирал доста извън обсега на видимост от портите. Докато се връщаше обратно натам, беше започнало да вали. Беше студен мартенски дъжд, но тихият шум внасяше известно разнообразие в монотонната тишина.
Подмина групичка гробове, оградени с нисък железен парапет. В средата се издигаше двуметров алабастров кръст. Застана за миг пред него. За първи път ли го виждаше? А може би още една врата се затваряше за него в далечината? А може би отчаяно се опитваше да види такава? И тогава го връхлетя. Не беше точно тази групичка гробове, нито високия алабастров кръст, нито ниския парапет. Дъждът! Внезапен дъжд. Тълпи опечалени в черно, събрани около мястото на погребението, щракане на разтварящи се чадъри. И двама мъже, вървящи един срещу друг. Чадърите им се докоснаха за миг, измърмориха някакви извинения и междувременно един дълъг хартиен кафяв плик премина от ръката на единия в ръката на другия, без никой от опечалените да забележи нещо.
Имаше още нещо. Образ, породен от другия образ, подхранващ сам себе си, видян само преди няколко минути. Дъжд, изливащ се върху бял мрамор; но не тих студен дъжд, а истински порой, леещ се върху блестяща бяла повърхност… и колони… редици колони от всички страни, точно миниатюрно копие на древен храм.
От другата страна на хълма! Близо до вратите! Бял мавзолей, нечия умалена версия на Партенона. Беше минал покрай него преди пет минути и го погледна, но не го видя. Точно там се беше излял внезапният дъжд, където се бяха докоснали двата чадъра и беше предаден кафявият плик. Хвърли поглед към часовника си. Беше един и петнайсет; той се затича обратно по алеята. Все още беше рано; имаше време да види фарове на кола или запалване на кибритена клечка, или…
Лъч на фенерче. Видя го на върха на хълма. Движеше се нагоре-надолу и от време на време се насочваше към вратите, като че този, който държеше фенерчето, се безпокоеше от нечия поява. Борн изпита почти непреодолимо желание да изтича надолу между редиците гробове и статуи и да извика с всичка сила. Аз съм тук! Ето ме. Разбирам посланието ви. Върнах се! Има толкова много неща, които трябва да ви кажа… и толкова много, които вие трябва да ми кажете!
Но не се разкрещя и не се затича. А освен всичко останало, трябваше и да демонстрира хладнокръвие, защото това, което му причиняваше страдание, не подлежеше на контрол. Трябваше да изглежда напълно нормален — поне доколкото беше ограничен от паметта си. Тръгна надолу по хълма под студения дъжд, но му се щеше чувството, което го караше да бърза, да му позволи да си спомни някакво фенерче.
Фенерчето. Имаше нещо странно в лъча светлина на двеста метра по-надолу. Движеше се с къси вертикални потрепвания, като че ли точки и тирета… като че ли човекът, който го държеше, разговаряше с някого посредством шифър.
Така беше. Джейсън се понаведе и се взря под дъжда. Очите му уловиха ярко движещо се отражение, просветващо всеки път, когато лъчът попадаше върху предмета пред него. Той запълзя напред, придържайки тялото си близо до земята, и за няколко секунди измина към трийсет метра, като не сваляше погледа си от странния отблясък. Сега виждаше по-ясно; спря и се съсредоточи. Там имаше двама мъже, единият държеше фенерчето, другият пушка с отрязана цев, чиято дебела стомана беше твърде добре позната на Борн. Такава пушка можеше да хвърли човек на два метра във въздуха от разстояние сто метра. Оръжието съвсем не прилягаше на един редови офицер, намиращ се под разпореждане на Вашингтон.
Лъчът на фенерчето се стрелна по посока на бялата гробница; фигурата с пушката с рязана цев бързо се върна и се шмугна зад колоната на не повече от пет-шест метра от човека с фенерчето.
Джейсън нямаше нужда от размишления — знаеше какво да прави. За смъртоносното оръжие съществуваше обяснение и в такъв случай то нямаше да бъде използвано срещу него. Коленичил така, той прецени разстоянието и потърси с поглед места, където би могъл да се скрие от погледите и от оръжието. Започна да се придвижва, изтривайки дъждовните капки от лицето си. Напипа пистолета в колана си, но знаеше, че не може да го употреби.
Промъкваше се от един надгробен камък до друг, от една статуя до друга, като отначало се насочи надясно, а след това постепенно наляво, докато описа почти полукръг. Сега се намираше на по-малко от пет метра от гробницата; мъжът със смъртоносното оръжие стоеше до колоната в левия ъгъл, скрит под свод, за да се предпази от дъжда. Той галеше пушката си, като че бе женско тяло и прокарваше пръсти по очертанията й, като от време на време надникваше в дулото.
Сега. Борн се измъкна иззад надгробната плоча, отблъсквайки се с длани и колене от мократа трева и се оказа на метър и половина от мъжа. Скочи тихо като пантера-убиец, разхвърляйки кал около себе си, и хвана с ръка цевта на пушката, а с другата посегна към главата. Успя да докопа и двете, хвана ги здраво, вкопчвайки пръстите на лявата си ръка в цевта, а тези на дясната в косата на мъжа. Главата му се отметна и гърлото му се изпъна, издавайки приглушен звук. Джейсън удари главата в белия мрамор с такава сила, че последвалото издихание свидетелстваше за доста сериозно нараняване. Краката на мъжа омекнаха. Джейсън го подхвана до стената и остави безчувственото му тяло да се свлече между колоните. Претърси го и извади от кожена торбичка, пришита към сакото му, автоматичен магнум 357, стилет от колана му и малък 22-калибров револвер от ластика на глезена му. Нито едно от тези оръжие не бе на въоръжение в правителствените отряди; човекът бе наемен убиец, самоходен арсенал.
Счупи му пръстите. Борн си спомни тези думи; беше ги казал мъж с очила с позлатени рамки в голяма кола, изскочила от Щепдекщрасе. В тази жестокост имаше известен здрав разум. Джейсън хвана дясната ръка на мъжа и огъна пръстите й, докато не се чу характерен пукот; направи същото и с лявата. През това време запуши устата му, слагайки лакът между зъбите му. Сред шума на дъжда не се прокрадна нито звук, никоя от ръцете вече не можеше да бъде използвана за оръжие или като оръжие, а самите оръжия се намираха извън обсега му.
Джейсън се изправи и подаде лице иззад колоната. Офицерът от „Тредстоун“ този път насочи лъча на фенерчето право в земята пред себе си. Беше стационарен сигнал, лъчът приличаше на птица, прибираща се в гнездото си; можеше също така да означава много други неща, следващите няколко минути щяха да покажат. Мъжът се обърна към портите и ускори крачка, все едно беше чул нещо, и тогава Борн за първи
