си поискат. Ще бъда изцяло под техен контрол. Могат да ми сложат пазач или да ме хвърлят в затвора. А те не желаят да ме докосват, но същевременно и не искат да ме загубят. — Борн придърпа стола си. — Нещо не е наред. Хайде да се махаме оттук.
Александър Конклин, приемникът на „Тредстоун“, беше прекосил океана точно за шест часа и двайсет минути. На сутринта щеше да хване първия Конкорд и да кацне на летище Дълес в 7,30 вашингтонско време, което означаваше, че ще е в Лангли към 9. Ако през това време някой го потърсеше по телефона или се поинтересуваше къде е прекарал нощта, майорът в Пентагона, който отговаряше, щеше да му даде неверен отговор. А на първия секретар щеше да му се каже, че ако някога изобщо спомене, че е разговарял дори веднъж с човека от Лангли, ще бъде разжалван до най-нищожно аташе и изпратен в новата мисия в Терра дел Фуего. Това му бе гарантирано.
Конклин отиде направо до редицата телефонни автомати на стената и набра посолството. Първият секретар беше изпълнен с чувство за добре свършена работа.
— Всичко върви по разписание, Конклин — каза, изпускайки този път обръщението „мистър“, с което подчертаваше, както сам той смяташе, равенството между двама им. Сега служителят от Лангли бе на негов терен. — Борн вече нервничи. По време на последния ни разговор непрекъснато питаше защо не го вкараме тук.
— Така ли? — Конклин най-напред се изненада, но след това съобрази. Делта разиграваше реакция на човек, който не знае нищо за събитията на Седемдесет и първа улица. Ако му кажеха да отиде в посолството, щеше да се отдръпне и да избяга. Знаеше много добре; не трябваше да има никаква официална връзка. „Тредстоун“ беше проклятие, напълно дискредитирана стратегия, огромно и непоправимо объркване. — Казахте ли му пак, че улиците са под наблюдение?
— Естествено. И той ме попита кой ги наблюдава. Представяте ли си?
— Представям си. Вие какво му отговорихте?
— Че го знае толкова добре, колкото и аз, и че всичко съвпада. Помислих си, че не ще да е плюс за мисията ни да разисквам такива неща по телефона.
— Много добре.
— И аз така си помислих.
— Какво ви отговори той? Хвана ли се?
— Може и така да се каже. Отговори ми: „Ясно“, и толкова.
— Опита ли се да поиска закрила?
— Продължава да я отхвърля. Дори когато настоях. — Първият секретар млъкна за малко. — Изглежда, не желае да го наблюдават, а? — каза със заговорнически тон.
— Не. Не иска. Кога очаквате следващото обаждане?
— След около петнайсет минути.
— Кажете му, че офицерът от „Тредстоун“ е пристигнал. — Конклин извади картата от джоба си. Беше прегъната точно на мястото, а маршрутът — отбелязан със синьо мастило. — Кажете му, че срещата е в един и трийсет на шосето между Шеврьоз и Рамбуйе, на десет километра южно от Версай, в Симтиер де Ноблес.
— Един и трийсет, шосето между Шеврьоз и Рамбуйе… гробището. Дали знае как да стигне дотам?
— Бил е там преди. Ако каже, че ще отиде дотам с такси, предупредете го да вземе обичайните предпазни мерки на слизане.
— Няма ли да му се стори странно? Имам предвид на шофьора. Часът е малко необичаен за поклонение на гробища.
— Казах, че трябва да му предадете това. Той по всяка вероятност няма да отиде с такси.
— Сигурно — изрече бързо първият секретар и реши да заглади впечатлението, предлагайки услугите си, които изобщо не бяха необходими. — Досега не съм се обаждал на вашия човек тук. Да му се обадя ли сега и да го предупредя, че сте пристигнали?
— Сам ще се погрижа за това. Вие още ли имате телефона му?
— Разбира се.
— Изгорете го — нареди Конклин. — Преди той да ви е изгорил главата. Ще ви се обадя пак след двайсет минути.
Някъде долу мина метрото и вибрациите се почувстваха осезаемо. Борн вдигна слушалката от телефонния автомат на бетонната стена и за миг се втренчи в микрофона. В дълбините на съзнанието му се открехна още една врата, но светлината беше прекалено далеч и прекалено слаба, за да му позволи да надникне вътре. Все пак се мярнаха образи. По пътя за Рамбуйе… минаващ под арката от ковано желязо… леко възвишение и бял мрамор. Кръстове — големи и още по-големи, гробници…. и статуи. Навред. Ла Симтиер де Ноблес. Гробище, но и нещо повече от място за вечен покой. Място за срещи, но и нещо повече. Място, където се провеждаха разговори… по време на погребения и полагане на урни. Двама мъже в тъмни дрехи, както и на останалите наоколо, двама души, движещи се между опечалените, докато не се срещнаха сред тях и не си размениха думите, които трябваше да си предадат взаимно.
Появи се и лице, но то бе неясно, не на фокус. Той видя само очите. Разфокусираното лице и тези очи имаха име. Дейвид… Абът. Монаха. Човека, когото познаваше и в същото време не познаваше. Създателят на „Медуза“ и на Каин. А сега покойник и сам част от някое гробище някъде.
Джейсън примигна няколко пъти и тръсна глава, сякаш да разсее внезапно обгърналата го мъгла. Погледна към Мари, която беше застанала на пет метра вляво от него до стената и наблюдаваше хората на платформата, търсейки някой, който евентуално наблюдаваше него. Не. Тя гледаше него и на лицето й се беше изписало своеобразно убеждение. Той кимна в отговор; това не беше един от лошите му моменти. Напротив, беше видял нещо. Знаеше, че е бил на това гробище. Тръгна към Мари; тя се обърна и пое на крачка пред него. Двамата се отправиха към изхода.
— Той е тук — каза Борн. — „Тредстоун“ пристигна. Ще се срещнем край Рамбуйе. На гробището.
— Много зловещо звучи. Защо точно гробището?
— Вероятно за да ме провери допълнително.
— Боже мили, как?
— Бил съм там преди. Срещал съм се там с разни хора… с един човек. Определяйки ми тази среща — необичайна среща — „Тредстоун“ ми казва, че той е въпросният човек.
Тя го погледна, докато изкачваха стъпалата към улицата.
— Искам да дойда с теб.
— Съжалявам.
— Не трябва да ми отказваш.
— Трябва, защото не знам какво ще намеря там. И ако не е онова, което очаквам, ще ми е необходим някой, който да остане на моя страна.
— Скъпи, не виждам никакъв смисъл! Мен ме търси полицията. Ако ме заловят, ще ме изпратят в Цюрих със следващия самолет, ти го каза. От каква полза бих могла да ти бъда в Цюрих?
— Не ти, а Вилие. Той ни има доверие. Има доверие в теб. Можеш да се свържеш с него, ако не се върна до сутринта или не съм се обадил да кажа защо. Той може да вдигне достатъчно шум и бог е свидетел, че има желание да го стори. Вилие е единственият гръб, който имаме. По-точно жена му — чрез него.
Мари кимна, убедена.
— Той има желание — съгласи се. — Как ще стигнеш до Рамбуйе?
— Имаме кола, ако си спомняш. Ще те изпратя до хотела и след това ще отида в гаража.
Той влезе в асансьора на гаражния комплекс в Монмартр и натисна бутона за третия етаж. Съзнанието му бе заето с гробището някъде между Шеврьоз и Рамбуйе, на пътя, по който беше минавал неизвестно кога и защо.
Поради което искаше сега да отиде там преди часа на срещата. Ако образите в паметта му не го заблуждаваха, гробището беше огромно. Къде ли измежду стотиците акри гробове и барелефи бе точното място на срещата? Щеше да стигне там към един, за да му остане половин час да се разходи нагоре-надолу
