неудобни за Вашингтон. Така или иначе, обстоятелствата бяха наложили да се отстранят от официалната сцена и да им се даде нова самоличност — а на владеещите отлично чужди езици — гражданство в приятелски държави. Те просто бяха изчезнали.
Бяха аутсайдери, хора, престъпили закона в служба на родината си, които често убиваха в интерес пак на родината си. Но родината им не одобряваше официалното им съществуване; имената им бяха разкрити, а делата им бяха станали публично достояние. Но все пак те можеха да бъдат повикани. Редовно се прехвърляха пари на сметки, труднопроследими при евентуално разследване, а разплащането се осъществяваше по взаимно съгласие.
Конклин отнесе плика на бюрото си и скъса лентата, с която беше запечатан; след това щеше да го запечата отново. В Париж имаше човек, верен човек, служил някога в офицерския корпус на военното разузнаване, достигнал до чин подполковник на трийсет и пет годишна възраст. На него можеше да се разчита; той знаеше кое е важно за държавата. Преди дванайсет години близо до Хю беше убил депутат от лявото крило на долната камара.
Три минути по-късно вече се беше свързал с човека. Разговорът не се записваше, нито се отбелязваше някъде. Бившият офицер получи име и кратко описание на ситуацията, тоест следното: по време на тайно пътуване до Щатите, отстъпникът, предмет на специални приготовления, е ликвидирал онези, които ръководят стратегията.
— Двоен агент ли? — попита мъжът в Париж. — Москва?
— Не, не на Съветите — отвърна Конклин, имайки предвид, че ако Делта поиска закрила, двамата мъже ще проведат разговор.
— Отдавна е дълбоко законспириран агент-примамка за Карлос.
— Наемният убиец?
— Да.
— Ти може да твърдиш, че това не е Москва, но мен няма да ме убедиш. Карлос е обучен в Новгород и аз все така вярвам, че върши мръсната работа на КГБ.
— Възможно е. Не мога да ти изложа накратко подробностите, но е достатъчно да знаеш, че според нас нашият човек е бил купен; сега си има няколко милиона и му е необходим паспорт, който да не му създава неприятности.
— Значи е ликвидирал координаторите и насочените към Карлос пръсти, което не означава друго, а още едно убийство.
— Точно така. Искаме да го заблудим. Нека си мисли, че си е като у дома. А още по-добре би било да получим признание или каквато и да било информация. Ето защо ще дойда и аз. Но това е на втори план. Най-важното е да го обезвредим. Говорих с прекалено много хора от прекалено много места, за да се озове той там, където е в момента. Можеш ли да ми помогнеш. Ще има награда.
— Удоволствие ще е за мен. Задръж си наградата, мразя копелдаци като него. Такива провалят цели организации.
— Всичко трябва да се изпипа много добре; той е един от най-добрите. Предлагам ти да си осигуриш подкрепление, поне още един човек.
— Имам един тук от Сен Жерве, но е за петима. Мога да го наема.
— Наеми го. Ето и останалото. Контактът в Париж се осъществява от човек — сляпа връзка в посолството; той нищо не знае, но Борн държи връзка с него и може да му поиска закрила.
— Ще го оправя — отвърна бившият разузнавач. — Давай нататък.
— Засега толкова. Ще взема изтребител от Ендрюс. В Париж ще пристигна някъде между десет и един ваше време. Ще искам да се видя с Борн час, час и нещо след това и да се върна във Вашингтон до сутринта. Програмата е доста сгъстена, но се налага.
— Щом се налага.
— Слепият в посолството е първият секретар. Името му е…
Конклин издиктува останалите сведения и двамата мъже изработиха основните си шифри за контакт в Париж. Кодови думи, които щяха да съобщят на човека от ЦРУ дали има пречки, докато разговарят. Конклин затвори телефона. Всичко се раздвижи точно така, както Делта бе очаквал. Наследниците на „Тредстоун“ щяха да действат като по учебник, и то според урока, засягащ провалите на стратегиите и създателите им. Информацията за тях в никакъв случай не трябваше да излиза на бял свят. Провалилите се стратегии и техните създатели бяха неудобни за Вашингтон. А специално „Тредстоун Седемдесет и едно“ още от самото си създаване беше започнала да използва, да мами и разиграва всяка значителна единица от разузнавателната общност на Съединените щати, както и немалко чуждестранни правителства. Доста сътресения щяха да се получат, ако дори един от оцелелите се разприказваше.
Делта знаеше всичко това и понеже беше разрушил „Тредстоун“ със собствените си ръце, би одобрил мерките, би взел контрамерки и би застанал нащрек, ако ги нямаше. В случай че го предизвикаше директно, той ще реагира с фалшива ярост и ще страда престорено за жестокото клане на Седемдесет и първа улица. Александър Конклин щеше да го изслуша много внимателно и да се опита да долови искрена нотка или поне приемливо обяснение. Знаеше обаче, че няма да чуе нито едното, нито другото. Парчетата стъкло не можеха да прелетят океана от само себе си, само и само за да се скрият под тежкия килим на къщата от кафяв камък в Манхатън. А отпечатъците от пръсти бяха доказателство по-ясно от всякаква снимка, че въпросният човек е присъствал на въпросното място. Нямаше начин да бъдат подправени.
Конклин щеше да даде на Делта две минути, за да чуе какво ще каже лъжовният му език. Щеше да го изслуша, а после да натисне спусъка.
32.
— Защо го правят? — каза Джейсън, като седна до Мари в малкото кафене. Беше позвънил за пети път през последните пет часа, откакто се беше свързал с посолството. — Искат да ме накарат да се движа непрекъснато. Принуждават ме да го правя и не мога да разбера защо.
— Сам се принуждаваш — каза Мари. — Можеше и петте пъти да се обаждаш от стаята.
— Не можех. Дадоха ми да разбера, че не трябва да го правя. При всяко мое обаждане оня тъпанар ме пита къде съм в момента и дали съм на „сигурна“ територия. Каква тъпашка фраза „сигурна територия“. Но ми каза и още нещо. Че всеки път трябва да се обаждам от различно място, за да не може никой вън или вътре в посолството да ме засече на телефон или определен адрес. Не искат да ме вземат под опека, а да ме държат в непрекъснато напрежение. Искат ме, но се страхуват от мен; това е безсмислено!
— А може би просто си въобразяваш? Никой не ти е казал такова нещо.
— Не е и необходимо. Подтекстът на приказките им го казва. Защо не ми наредиха да отида направо в посолството. Защо не ми заповядаха? Никой не може с пръст да ме докосне на американска територия. Но те не го направиха.
— Улиците са под наблюдение. Нали ти казаха?
— Видя, че го приех на доверие. Едва преди половин минута се сетих да се запитам. От кого са под наблюдение? Кой ги наблюдава?
— Очевидно Карлос. И хората му.
— Това го знаеш ти, знам го и аз — или поне го предполагаме — но те не го знаят. По дяволите, може да не знам кой съм и откъде съм, но знам какво ми се е случило през последните двайсет и четири часа. Но те не знаят.
— Те също биха могли да предположат, нали? Може да са видели подозрителни хора в коли или такива, които се мотаят прекалено дълго или прекалено явно наоколо.
— Карлос не е чак толкова глупав. Освен това има хиляди начини по-особено превозно средство да се стрелне светкавично в територията на посолството. Контингентът на морската пехота по света е обучен блестящо за такива случаи.
— Вярвам ти.
— Но те не го направиха. Дори не предложиха. Вместо това ми губят времето и ме карат да им играя по свирката. По дяволите, защо?
— Ти сам го каза, Джейсън. Не са те чували шест месеца. Много са предпазливи.
— Защо по този начин? Вкарат ли ме веднъж зад вратите на посолството, могат да правят с мен каквото
