вече, че се досетих в момента, в който те видях.
— Роля… — Борн млъкна, светлината ставаше все по-ярка и макар да топлеше, не заслепяваше.
Д’Анжу се наведе напред.
— Ето това е мястото, което ти казах, че противоречи на останалите известни неща. Говори се, че Джейсън Борн е приел сделката поради причини, които аз знам, че не са верни. Аз съм бил там, а те не; те не биха могли да знаят.
— Какво говорят? Какво си чул?
— Че ти си американски офицер от разузнаването, вероятно от военното разузнаване. Представяш ли си? Ти, Делта! Човекът, изпълнен с презрение към толкова много неща и не на последно място към почти всичко американско. Казах на Бержерон, че това е невъзможно, но не съм сигурен, че ми повярва.
— Какво му каза?
— Това, което мисля. И което продължавам да мисля. Не парите са причината — няма сума, която би могла да те накара да го направиш — трябва да е било нещо друго. Мисля, че си го направил по същата причина, поради която много други се съгласиха да постъпят в „Медуза“ преди десет години. За да си изчистят положението на едно или друго място и да могат да се върнат към нещо, което са имали, преди да се обвържат с това. Естествено, не знам със сигурност, а и не очаквам от теб да го потвърдиш, но поне така мисля.
— Възможно е да си прав — каза Джейсън, задържайки за миг дишането си. Хладен въздух на облекчение се появи над мъглата. Да. В това имаше разум. Беше изпратено послание. Това трябваше да е. Намери посланието! Намери този, който го е изпратил! Тредстоун!
— Което пак ни връща — продължи Д’Анжу, — към приказките за Делта. Кой беше той? Какъв беше? Образованият и необикновено мълчалив човек, който можеше да се превърне в смъртоносно оръжие в джунглата. Който подлагаше себе си и другите на неимоверни изпитания в името на една никаква кауза. Така и не разбрахме.
— Не е и било необходимо. Можеш ли да ми кажеш нещо друго?… Те знаят ли точното местонахождение на „Тредстоун“?
— Сигурно. Бержерон ми каза. Къща в Ню Йорк, на Седемдесет и първа източна улица. Номер едно- четирийсет. Така ли е?
— Възможно е… Нещо друго?
— Само това, което явно ти знаеш. Стратегията, която, да си призная, ми убягва.
— И по-точно?
— Това, че американците мислят, че си ги предал. Или другояче казано, че искат Карлос да повярва, че те мислят, че ти си ги предал.
— Защо? — Беше близо. Това беше тук!
— Ставало въпрос за дълъг период от мълчание, шест месеца, ако трябва да сме точни, които съвпадат с времето, когато Каин не е развивал никаква дейност. Плюс откраднати фондове, но мълчанието е основното.
Това беше. Посланието. Мълчанието. Месеците в Пор Ноар. Цюрихският абсурд, лудостта в Париж. Вероятно никой не би могъл да знае какво се е случило. Бяха му казали да се обади. Да се покаже. Ти беше права, Мари, любов моя, моя скъпа обич. Ти си била права от самото начало!
— Значи нищо друго? — попита Борн, опитвайки се да овладее нетърпението в гласа си, породено от неимоверно силното желание да се върне при нея.
— Това е всичко, което знам, но те моля да ме разбереш — никога не са ми казвали кой знае колко. Включиха ме в организацията, защото познавах „Медуза“ — беше установено, че Каин е бил в „Медуза“ — но никога не съм бил част от приближените на Карлос.
— Бил си достатъчно вътрешен. Благодаря ти. — Джейсън сложи няколко банкноти на масата и тръгна да си ходи.
— Има още нещо — добави Д’Анжу. — Не знам дали е от значение, но те знаят, че името ти не е Джейсън Борн.
— Какво?
— Двайсет и пети март. Не помниш ли? Делта? Дотогава остават само още два дни, а тази дата е много важна за Карлос. Говори се усилено, че той иска трупа ти на двайсет и пети март. И иска да го подхвърли на американците точно на този ден.
— Какво се опитваш да ми кажеш?
— На двайсет и пети март Джейсън Борн бе екзекутиран в Там Куан. Ти го екзекутира.
31.
Тя отвори вратата и за миг той застана пред нея, гледайки я, виждайки големите й кафяви очи, опипващи лицето му, очи, които гледаха изплашено, но в същото време любопитно. Тя знаеше. Не самия отговор, а това, че отговор съществува и той се е върнал да й го каже. Той влезе в стаята, тя затвори вратата зад него.
— Значи стана — каза тя.
— Стана. — Борн се обърна и я притегли към себе си. Тя се притисна о него, прегърнаха се и тази мълчалива прегръдка говореше много повече от всякакви думи. — Ти беше права — прошепна той най- накрая с устни, долепени до меката й коса. — Още много неща не знам — и може никога да не узная — но ти беше права. Аз не съм Каин, защото Каин не съществува и никога не е съществувал. По-точно не този Каин, за когото се говори. Той е легенда, сътворена, за да измъкне на бял свят Карлос. Въпросното творение съм аз. Човек от „Медуза“, на име Делта, се е съгласил да се превърне в една лъжа на име Каин. Аз съм този човек.
Тя се отдръпна и го погледна.
— „Каин вместо Чарли…“ — изрече тихо.
— И Делта вместо Каин — довърши Джейсън. — Чувала си ме да го казвам, нали?
Мари кимна.
— Да. Една нощ в онази стая в Швейцария го крещя насън. Изобщо не спомена Карлос, а само Каин… Делта. Аз ти намекнах нещо на сутринта, но ти не ми отговори. Само погледна навън през прозореца.
— Защото не съм го разбрал. Все още не го разбирам, но поне го приемам. То обяснява доста неща.
Тя отново кимна.
— Провокаторът. Кодовите думи, които използваш, догадките. Но защо? Защо точно ти?
— „За да изчистя положението някъде“. Той така каза.
— Кой го каза?
— Д’Анжу.
— Онзи от стъпалата на Парк Монсо ли? Операторът на централата?
— Човекът от „Медуза“. Аз съм го познавал от „Медуза“.
— Какво каза той?
Борн й разказа. И когато свърши, видя и у нея облекчението, което сам бе изпитал. В очите й се появи светлина, вените на врата й запулсираха по-бързо и от гърлото й се изтръгна радостен вик. Сякаш го чакаше с нетърпение да свърши, за да го прегърне отново.
— Джейсън! — извика, обхващайки лицето му с ръце. — Скъпи мой! Приятелят ми отново е с мен! Знаех го, чувствах го!
— Това не е всичко — каза той и докосна бузата й. — За теб съм Джейсън, за себе си съм Борн, защото така ме наричат и трябва да използвам това име, защото нямам друго. Но то не е моето.
— Измислено ли е?
— Не, той е съществувал. Казват, че съм го убил в някакво място, наречено Там Куан.
Тя махна ръцете си от лицето му и ги плъзна по раменете му, без да му позволява да се отдръпне.
— Сигурно е имало причина.
— Надявам се. Не знам. Може би това е положението, което се опитвам да изчистя.
— Няма никакво значение — каза тя и го пусна. — Случило се е в миналото. Преди десет години. В
