— Наистина ще бъдеш шокиран.
Д’Анжу изрече тихо името без предупреждение.
— Бержерон ли?
Джейсън не помръдна, останал без думи, и се втренчи в по-възрастният мъж. Д’Анжу продължи:
— Знаеш ли колко пъти съм си го мислил и премислял. Всеки път, когато разговаряме, го гледам и се чудя. Но всеки път отхвърлям тази идея.
— Защо? — прекъсна го Борн, отказвайки да възприеме точното му попадение.
— Не мога да ти кажа, не съм сигурен. Просто чувствам, че не е вярно. Може би защото съм научил за Карлос повече от Рьоне Бержерон, отколкото от всеки друг. Той е много тясно свързан с Карлос; работи за него от години и е много горд с това. Моят проблем е, че говори за него прекалено много.
— Его-то, изразено посредством предполагаема втора същност ли?
— Възможно е, предполагам, но не се връзва с изключителните мерки за сигурност, които взема Карлос, и с буквално непробиваемата стена от секретност, която е изградил около себе си. Не съм сигурен, разбира се, но се съмнявам, че е Бержерон.
— Ти каза това име, не аз.
Д’Анжу се усмихна.
— Няма защо да се съмняваш, Делта. Задавай въпросите си.
— Мислех, че е Бержерон. Съжалявам.
— Няма нужда, може и да си прав. Казах, че за мен това няма значение. След няколко дни смятам да бъда в Азия и да следвам я франка, я долара или йената. Ние от „Медуза“ винаги сме се оправяли, нали така?
Без да знае защо, Джейсън извика в съзнанието си образа на сбръчканото лице на Вилие. Беше обещал пред себе си да научи каквото може и да го каже на стария воин. Можеше да не му се удаде повече такава възможност.
— Къде се намира в цялата тази история жената на Вилие?
Д’Анжу сви вежди.
— Анжелик ли? — попита. — Ами, разбира се, ти каза Парк Монсо, нали? По какъв начин?…
— В момента подробностите не са важни..
— Прав си — съгласи се Д’Анжу.
— И какво за нея? — настоя Борн.
— Заглеждал ли си се в нея по-внимателно? — попита Д’Анжу. — Кожата й?
— Доста близо бях. Тя има слънчев тен. Много висока и с много силен тен.
— Непрекъснато си поддържа тена. Ривиерата. Гръцките острови, Коста дел Сол, Гстаад; кожата й никога не избледнява.
— Звучи съвсем правдоподобно.
— Да, но това е само една удобна маскировка. Тя прикрива истинската й същност. Не избледнява нито през есента, нито през зимата. Не й липсва цвят нито по лицето, нито по ръцете, нито по много дългите крака. Кожата й винаги изглежда привлекателно загоряла, защото би била такава при всички случаи. Със или без Сен Тропе или Коста Брава, или Алпите.
— Какво искаш да кажеш?
— Въпреки че всички смятат страхотната Анжелик Вилие за парижанка, тя не е. Тя е испанка или венецуелка, ако трябва да сме съвсем точни.
— Санчес — прошепна Борн. — Илич Рамирес Санчес.
— Да. Много хора, които се осмеляват да говорят за тези неща, казват, че тя е първа братовчедка на Карлос и негова любовница от четиринайсетгодишна възраст. Говори се — сред малкото на брой хора — че с изключение на самия себе си, тя е единственият човек на света, за когото го е грижа.
— А Вилие е сляпата свръзка?
— Фрази от „Медуза“, а, Делта? — Д’Анжу кимна. — Да, Вилие е прикритието. Брилянтно прикритата връзка на Карлос в повечето от най-секретните министерства на френското правителство, включително и с досиетата на самия Карлос.
— Брилянтно — каза Джейсън, припомняйки си, — защото е немислимо.
— Напълно.
Борн се наклони напред и рязко го прекъсна.
— „Тредстоун“ — каза, хващайки чашата пред себе си с две ръце. — Разкажи ми за „Тредстоун Седемдесет и едно“.
— Какво ли пък мога аз да кажа на теб?
— Всичко, което им е известно. Всичко, което е известно на Карлос.
— Не знам дали е по възможностите ми. Дочувам по нещо оттук-оттам, успявам да сглобя нещичко, но само по отношение на това, което има връзка с „Медуза“. Едва ли мога да бъда наречен консултант, а още по-малко да искат от мен потвърждение.
Джейсън направи всичко възможно, за да запази самообладание, въздържа се от въпроси за „Медуза“, Делта и Там Куан; вихрите в нощното небе, мрака и експлозиите от ослепителна светлина, които го зашеметяваха всеки път, щом чуеше тези думи. Сега не можеше да си го позволи, трябваше да прецени много неща, да остави настрана собствените си страдания и да не дава никакви признаци. Първо по- важното. „Тредстоун“. „Тредстоун Седемдесет и едно“.
— Какво си подочул? Какво си сглобил?
— Дочутото и сглобеното понякога са в противоречие. Но все пак някои факти са ми ясни.
— По-точно?
— Когато видях, че наистина си ти, разбрах. Делта е сключил печеливша сделка с американците. Поредната печеливша сделка, макар и по-различна от предишните.
— Кажи го направо, ако обичаш.
— Преди десет години в Сайгон се носеха слухове, че леденостуденият Делта е най-скъпо платен в цялата „Медуза“. При всички положения ти беше най-способният, когото аз познавах, така че предположих, че си сключил доста солиден контракт. А и мисля, че за това, което вършиш, парите са неимоверно повече.
— И колко точно? Какво си чувал?
— Известното. Потвърдиха го и от Ню Йорк. Монаха го потвърди, преди да умре. Това е, което ми казаха. Но виждах начина на действие от самото начало.
Борн стисна чашата си, избягвайки погледа на Д’Анжу. Монаха. Монаха. Не питай. Няма значение в момента.
— Повтарям — каза Джейсън, — какво е това, което те си мислят, че правя в момента?
— Хайде стига, Делта. Аз съм този, който ще си замине. Няма смисъл да…
— Моля те — прекъсна го Борн.
— Добре тогава. Съгласил си се да станеш въпросния Каин. Легендарният убиец с нескончаем списък от контракти, който никога не е съществувал. Всеки от тези контракти е измислица, подхранвана от надеждни източници. Целта — да бъде предизвикан Карлос — „подкопаване на статуса му при всеки удобен случай“. Мисля, че така се изрази Бержерон — подбиване на цените му, разпространяване на слухове за съмнителната му ефикасност и за твоето собствено превъзходство в това отношение. Целта — да измъкнеш Карлос наяве и да го заловиш. Това е сделката ти с американците.
Някаква си негова слънчева светлина в тъмните кътчета от съзнанието на Джейсън. Някъде в далечината се разтваряха врати, но все още бяха много далеч и се отваряха само частично. Но там, където преди имаше мрак, сега трептеше светлина.
— Значи американците са… — Борн не довърши изречението, надявайки се Д’Анжу да го стори вместо него.
— Да — каза той, — „Тредстоун Седемдесет и едно“. Най-строго контролираната единица в американското разузнаване. Консулските операции на Държавния департамент. Създадена от същия човек, който създаде „Медуза“. Дейвид Абът.
— Монаха — каза тихо Джейсън по интуиция. В далечината се открехна още една врата.
— Разбира се. А кой друг би избрал за Каин, ако не човека от „Медуза“, известен като Делта? Казах ти
