— Ама, разбира се.
— Мини бавно покрай нея от дясната й страна. — Борн се премести откъм лявата страна, смъкна страничния прозорец и прикри главата и оръжието си. Щеше да покаже и двете след няколко секунди.
Таксито се приближи до калника на лимузината и шофьорът отново извъртя кормилото. Сега колите бяха успоредни. Джейсън надигна глава и извади оръжието си на показ. Насочи го към задния десен прозорец на колата и стреля последователно пет пъти. Разхвърчаха се парчета стъкло и се видяха двама мъже, които изкрещяха нещо един на друг; а сетне се хвърлиха на пода под предната седалка. Но те го бяха видели. Това беше дезинформацията.
— Изчезвай оттук! — изкрещя Борн на ужасения шофьор, хвърляйки триста франка през седалката и нагласи шапката си на задния прозорец. Таксито полетя напред към каменните врати на Лувъра.
Сега.
Джейсън се свлече напряко на седалката, отвори вратата и се изтъркаля на паважа, изкрещявайки на шофьора последни инструкции.
— Ако искаш да останеш жив, махай се оттук!
Таксито излетя напред като стрела, моторът ревеше, а шофьорът пищеше. Борн се шмугна между две паркирани коли, вече извън полезрението на мъжете в черната кола, и бавно се изправи, надничайки иззад прозорците. Хората на Карлос бяха бързи и професионалисти, които не си губеха времето в напразно умуване. Таксито все още беше пред погледа им — то изобщо не можеше да се сравнява с мощната кола, а в това такси се намираше мишената. Мъжът зад кормилото включи на скорост и се понесе напред, докато в това време другият хвана микрофона и вдигна антената. В ефира полетяха заповеди към един седан, близо до масивните каменни стълби. Таксито зави в улицата покрай Сена с увеличаваща се скорост, а огромната сива кола караше непосредствено зад него. Те профучаха на сантиметри покрай Джейсън. Изражението на двамата мъже каза на Джейсън всичко. Те държаха Каин в полезрението си, капанът се беше затворил и след броени минути щяха да си заработят солидно възнаграждение.
По своята природа обратният капан с неговото единствено усложнение трябва да е също така бърз и още по-елементарен…
След броени минути… Разполагаше с броени мигове, ако не се беше заблудил в предположенията си. Д’Анжу! Свръзката си бе изиграла ролята — второстепенната си роля — и вече беше излишна — както беше станала излишна и Жаклин Лавие.
Борн излезе от пространството между колите и се затича към черната лимузина на около петдесет метра от него. виждаше двама мъже; те се насочваха срещу Филип д’Анжу, който продължаваше да се разхожда пред мраморното стълбище. Един точен изстрел, даден от който и да е от двамата, и Д’Анжу щеше да е мъртъв. С него щеше да си отиде и „Тредстоун Седемдесет и едно“. Джейсън се затича по-бързо, пъхна ръка в джоба си и сграбчи тежкия пистолет.
Воините на Карлос вече бяха на няколко метра от него и сега бързаха да приключат по-скоро екзекуцията, преди обречената жертва да разбере какво става.
— Медуза! — изрева Борн, без да знае защо крещи това име, а не името на Д’Анжу. — Медуза, Медуза!
Д’Анжу извърна глава и по лицето му се изписа шок. Шофьорът на черната кола се извърна и насочи оръжието си към Джейсън, а другият продължи да се придвижва към Д’Анжу с оръжие, прицелено в бившия рейнджър от „Медуза“. Борн се хвърли вдясно, извади оръжието си и го подпря с лявата ръка. Стреля безпогрешно; насочилият се към Д’Анжу се огъна и краката му се подкосиха като парализирани; той се свлече на паважа. Над главата на Джейсън изсвириха два куршума и се удариха в нещо метално зад него. Той се изтъркаля наляво и отново насочи оръжието си към втория. Натисна спусъка два пъти; шофьорът изкрещя, от устата му бликна кръв и той се свлече.
Тълпата изпадна в истерия. Мъже и жени се разпищяха, родители прикриха децата си, други хукнаха нагоре по стълбите към вратите на Лувъра, докато междувременно пазачите се опитваха да излязат навън. Борн се изправи на крака и се огледа за Д’Анжу. Възрастният мъж се бе скрил зад блока от бял гранит и в момента масивната му фигура се показваше ужасена иззад убежището. Джейсън се затича през паникьосаната тълпа, пъхайки пистолета в колана си и разблъсквайки истеричните тела, застанали между него и човека, който можеше да му даде отговорите. „Тредстоун“! Тредстоун!
Стигна до сивокосия рейнджър.
— Ставай! — заповяда му. — Хайде да се махаме оттук!
— Делта!… Този беше човек на Карлос! Аз го познавам, използвал съм го! Той щеше да ме убие!
— Знам. Хайде! По-бързо! Другите ще се върнат всеки момент и ще ни търсят. Хайде!
В периферното зрение на Борн се появи черно петно. Той се завъртя и инстинктивно повали Д’Анжу на земята, а в същото време черна фигура, застанала до колоната от таксита, стреля четири пъти с пушка. Навсякъде около тях се разхвърчаха отломки от мрамор и гранит. Това беше той! Тежките широки рамене, носещи се плавно в пространството, широкият гръден кош, подчертан от добре ушит костюм… Мургавото лице, увито с бял копринен шал, и шапката с тясна периферия. Карлос!
Намери Карлос! Хвани Карлос! Каин вместо Чарли и Делта вместо Каин!
Грешно!
Намери „Тредстоун“! Намери посланието: за един човек! Намери Джейсън Борн!
Полудяваше! Размазаните видения от миналото се сляха с ужасяващата действителност в настоящето и това го влудяваше. Вратите в съзнанието му се отваряха и затваряха, отваряха се със сила и шумно се затръшваха; в един миг се лееше светлина, а в следващия настъпваше пълен мрак. Болката се върна в слепоочието му, придружена от остри пронизващи ноти на оглушителен грохот. Той се втурна след мъжа в черния костюм и бялото шалче около лицето. Тогава видя очите и дулото на пистолета, три черни дупки, насочени в него като три черни лазерни лъча. Бержерон?… Това Бержерон ли беше? Беше ли? Или Цюрих… или… Нямаше време!
Скочи наляво и се метна надясно, за да избегне линията на огъня. Куршумите се удариха в камък, всяка експлозия бе последвана от рикоширащи писъци. Джейсън се скри под една паркирана кола; оттам видя черната фигура да се отдалечава между колелата. Болката остана, но грохотът престана. Той изпълзя на тротоара, изправи се на крака и се затича обратно към стъпалата на Лувъра.
Какво беше направил? Д’Анжу беше изчезнал! Как се бе случило това? Обратният капан не бе никакъв капан! Собствената му стратегия беше използвана срещу него, позволявайки на единствения човек, който можеше да му даде отговорите, да изчезне. Беше проследил хората на Карлос, но Карлос беше проследил него! От Сент Оноре дотук. Всичко беше напразно; почувства някаква гадна празнота в цялото си тяло.
И тогава чу някой да му говори иззад колата, паркирана зад него. Филип д’Анжу внимателно надникна навън.
— Изглежда, че Там Куан винаги може да се окаже редом. Къде ще отидем, Делта? Не можем да останем тук.
Седнаха в сепаре със завеси в претъпкано кафене на Рю Висаж — една забутана уличка, чиято единствена забележителна особеност бе, че е пресечка на Монмартр. Д’Анжу сръбна от двойното си бренди и заговори с нисък замислен глас.
— Ще се върна в Азия — каза. — В Сингапур или Хонконг, а може и на Сейшелските острови. Франция никога не ми е понасяла; а сега вече е смъртно опасна за мен.
— Може да не ти се наложи — каза Борн и погълна уискито си. Топлата течност бързо се разля в тялото му и почти веднага предизвика вътрешен покой. — Знам какво говоря. Ти ми каза това, което исках да науча. Аз ще ти дам… — Млъкна, завладян от съмнение; не искаше да го каже. — Ще ти дам самоличността на Карлос.
— Много слабо ме интересува — отвърна бившият рейнджър, наблюдавайки отблизо Борн. — Ще ти кажа каквото мога. Нямам причина да крия каквото и да било. То е ясно, че няма да отида при официалните власти, но ако наистина притежавам информацията, която може да ти помогне да заловиш Карлос, светът ще стане по-поносим за мен, нали така? Аз обаче не желая да се замесвам лично.
— Не ти ли е поне любопитно?
— От чисто академична гледна точка може би да, защото изражението ти ми говори, че ще бъда шокиран. Така че задавай въпросите си, а след това ме изненадай.
