— Тя беше под наблюдение; ти също си под наблюдение. Следват всяка твоя стъпка.
— Ако е така, то е за мое добро.
— Тогава Лавие защо е мъртва?
— Не вярвам, че е мъртва.
— Тя според теб би ли се самоубила?
— Никога.
— Обади се във викариата на катедралата „Светото причастие“ в Ноли-сюр-Сен. Попитай за самоубилата се по време на изповед жена. Нищо не губиш. Ще ти се обадя след малко.
Борн затвори и излезе от будката. Слезе от тротоара и се огледа за такси. Щеше да се обади на Д’Анжу от будка на поне десет пресечки оттук. Нямаше да му е лесно да убеждава мъжа от „Медуза“, докато постигнеше успех, а междувременно не желаеше да рискува да бъде открит от електронни скенери. Дори приблизително.
Делта? Мисля, че бих познал гласа ти където и да е… Париж не е Там Куан… Там Куан, Там Куан! Каин вместо Чарли и Делта вместо Каин. Медуза!
Стига! Не мисли за неща… за които не можеш да мислиш. Съсредоточи се върху това, което е в момента. Сега. Ти. Не това, което другите казват, че си — дори и не това, което ти си мислиш, че си. Само настоящето. А то се състои в един човек, който може да ти даде отговори.
Сега работим за различни работодатели…
Това беше ключът.
Кажи ми! За бога, кажи ми! Кой е той? Кой е моят работодател, Д’Анжу?
Едно такси зави рязко към него и мина заплашително на милиметри от краката му. Джейсън отвори вратата и се качи.
— Плас Вандом — каза. Площадът се намираше близо до Сент Оноре. Трябваше да е възможно най- близо, за да задвижи стратегията, която беше започнала бързо да се оформя в съзнанието му. Той имаше едно определено предимство и сега въпросът бе да го оползотвори по два начина. Трябваше да убеди Д’Анжу, че тези, които вървят по петите му, са неговите екзекутори. Но онова, което тези хора знаеха, беше, че някой друг ще следва тях.
Площад Вандом беше претъпкан както винаги. Уличното движение също беше бясно както винаги. Борн съгледа телефонна будка на ъгъла и слезе от таксито. Влезе вътре и избра „Ле Класик“; от обаждането му от Ноли-сюр-Сен бяха изминали четиринайсет минути.
— Д’Анжу?
— Разбрах само, че някаква жена е отнела живота си по време на изповед.
— Хайде стига де, предполагам, че не си се задоволил само с това… и в „Медуза“ не би се задоволил само с това.
— Почакай малко да оправя централата. — Линията заглъхна за около четири секунди. Д’Анжу се обади отново. — Жената е била със сребристобяла коса, скъпи дрехи и чанта на Сен Лоран. Току-що ти описах поне десет хиляди жени в Париж. Откъде да знам дали не си отвлякъл някоя, убил си я и разчиташ на това, като ми се обаждаш?
— Ама, разбира се. Завлякох я в църквата както Мария тялото на Христа и докато я влачех, по пътеката се лееше кръв от отворените й рани. Бъди разумен, Д’Анжу. Хайде да започнем от очевидното. Чантата не е нейната; тя беше с друга, бяла. А и едва ли би правила реклама на конкурентна модна къща.
— Това още повече затвърждава убеждението ми. Мъртвата не е Жаклин Лавие.
— Което доказва моето твърдение. Документите в чантата я идентифицират като друга. Съвсем скоро ще разпознаят и тялото; „Ле Класик“ въобще няма да бъде замесена.
— Защото ти го казваш ли?
— Не. Защото Карлос е използвал този метод в пет убийства, които мога да изброя поименно. — Можеше. Точно това беше страшното. — Ликвидират някого, полицията го взема за друг, причината за смъртта остава загадка, а убиецът — неизвестен. След известно време се разбира, че е някой друг, но междувременно Карлос от дълго е в друга държава и изпълнява друг контракт. Лавие е вариант на този метод, това е.
— Приказки, Делта. Ти и едно време не говореше много, но когато го правеше, изричаше празни приказки.
— Ако останеш още три-четири седмици в Сент Оноре — което не вярвам да се осъществи — ще видиш как ще свърши цялата история. Самолетна катастрофа или корабокрушение в Средиземно море. Телата обезобразени до неузнаваемост или просто изчезнали. Самоличностите на мъртвите обаче — категорично известни. Лавие и Бержерон. Но фактически само единият от тях е мъртъв. Мъртва е мадам Лавие. Мосю Бержерон е привилегирован много повече, отколкото си представяш. Бержерон отново ще се върне в бизнеса. А колкото до теб, ти ще бъдеш една бройка повече в парижката морга.
— А ти?
— Съгласно този план аз също съм мъртъв. Те очакват да ме заловят чрез теб.
— Логично. И двамата сме от „Медуза“, те го знаят — Карлос го знае. Предполага се, че си ме познал.
— И ти мен, нали?
Д’Анжу замълча за миг.
— Да. Вече ти казах, че работодателите ни са различни.
— Точно за това искам да поговорим.
— Няма да говорим, Делта. Но заради доброто старо време — заради това, което направи за всички ни в Там Куан — послушай съвета на един от „Медуза“. Махни се от Париж или ще си мъртвец, както сам каза преди малко.
— Не мога да го направя.
— Трябва да го направиш. Аз също бих натиснал спусъка, ако ми се удаде възможност. Ще ми платят много добре.
— Ще ти дам тази възможност.
— Извини ме, но това ми се струва абсурдно.
— Не знаеш какво искам и на какъв огромен риск съм готов да се изложа, за да го получа.
— Поемаш риск за каквото си пожелаеш. Но истинската опасност грози врага ти. Познавам те, Делта. Време е да се връщам на централата. Бих ти пожелал успешен лов, но…
Бе настъпил моментът да използва единственото оръжие, което му беше останало, косъмът, на който да задържи Д’Анжу на телефона.
— На кого се обаждаш за инструкции, откакто Парк Монсо изключи?
Мълчанието на Д’Анжу само подчерта напрежението. Когато проговори, гласът му се бе превърнал в шепот.
— Какво каза?
— Затова я убиха и ти го знаеш. Затова ще бъдеш убит и ти. Тя отиде в Парк Монсо и плати тази глупост с живота си. Ти също си бил в Парк Монсо и също ще умреш заради това. Карлос не може да ви позволи повече. Ти просто знаеш прекалено много. Защо мислиш, че той ще изложи организацията си на такава опасност? Той ще те използва, за да хване мен, ще те убие и ще си направи друга „Ле Класик“. Говоря ти като един от „Медуза“ на друг от „Медуза“. Съмняваш ли се в това?
Тишината продължи по-дълго от преди и напрежението й се увеличи неимоверно. Изглежда, по- възрастният бивш войник от „Медуза“ си задаваше не един неприятен въпрос.
— Какво искаш от мен? Освен мен. Би трябвало да ти е известно, че заложниците не са на мода. Не виждам с какво мога да ти бъда полезен — жив или мъртъв; така че какво искаш?
— Информация. Ако я имаш, ще се махна от Париж още тази нощ и нито ти, нито Карлос ще чуете някога нещо повече за мен.
— Каква информация?
— Ако те попитам сега, ще ме излъжеш. Ще те попитам. Но ти ще ми кажеш истината, когато се видим.
— С въже на гърлото?
— Сред тълпата ли?
