— Каква тълпа? През деня ли?
— След един час. Пред Лувъра. Около стълбите. На стоянката за таксита.
— Лувъра? Тълпите? Информация, която мислиш, че притежавам и която ще те накара да се разкараш… Вярвам, че си достатъчно разумен, за да не искаш от мен да обсъждам работодателя си.
— Не твоя, а моя.
— „Тредстоун“ ли?
Той знаеше! Филип д’Анжу притежаваше отговори! Остани спокоен. Не издавай вълнението си.
— „Седемдесет и едно“ — допълни Джейсън. — Само един малък въпрос и се махам. А когато ми дадеш отговора — истината — ще ти дам нещо друго в замяна.
— Какво бих могъл да искам аз от теб? Освен теб самия?
— Информация, която може да ти позволи да останеш жив. Няма гаранция, но, повярвай ми, без нея не би могъл да оцелееш. Парк Монсо, Д’Анжу.
Отново мълчание. Борн си представяше като наяве как сивокосият оператор се взира в централата и името на богатия парижки квартал отеква все по-силно и по-силно в съзнанието му. Парк Монсо носеше смърт и Д’Анжу го знаеше със същата сигурност, с която знаеше, че мъртвата жена в Ноли-сюр-Сен е Жаклин Лавие.
— Каква може да е тази информация? — попита Д’Анжу.
— Самоличността на твоя работодател. Име и достатъчно доказателство, което можеш да запечаташ в плик, който да дадеш на адвоката си на съхранение по време на естествения ти живот. Но ако краят на живота ти настъпи не по естествен начин, дори при нещастен случай, той ще е инструктиран да отвори плика и да огласи съдържанието му. Това е защита, Д’Анжу.
— Ясно — каза бавно операторът. — Но ти каза, че съм под наблюдение и ме следят.
— Подсигури се — отсече Джейсън. — Кажи им истината. Имаш някакъв номер, на който трябва да позвъниш, така ли е?
— Да. Имам номер, и човек, на когото трябва да се обадя. — Гласът на по-възрастния мъж се извиси от удивление.
— Свържи се с него и му кажи точно каквото ти казах… с изключение на това, което ще получиш в замяна, естествено. Кажи, че съм се свързал с теб и съм поискал среща. И че тя трябва да се състои след час пред Лувъра. Истината.
— Ти си луд.
— Знам какво правя.
— Да. Обикновено знаеше какво правиш… Създаваше си свой собствен капан, построен върху екзекуцията ти.
— В такъв случай би могъл да бъдеш щедро възнаграден.
— Или да подпиша своята смъртна присъда, ако това, което казваш, е така.
— Хайде да разберем дали е така. Така или иначе, аз ще осъществя контакт с теб, повярвай ми. Те имат снимката ми, така че ще разберат кога ще го направя. По-добре една контролирана сцена, отколкото ситуация, в която липсва всякакъв контрол.
— Все едно слушам Делта — каза Д’Анжу. — Той не създаваше собствени капани и не тръгваше с превързани очи срещу цял наказателен взвод.
— Така е — съгласи се Борн. — Нямаш избор, Д’Анжу. След един час. Пред Лувъра.
Успехът на всеки капан е заложен в неговата фундаментална простота. По своята природа обратният капан, с неговото единствено усложнение, трябва също да бъде бърз и още по-елементарен.
Тези думи изникнаха в съзнанието му, докато чакаше в таксито на Сент Оноре, малко по-встрани от „Ле Класик“. Беше се представил за американски турист и беше помолил шофьора да обиколи улицата два пъти. Каза, че жена му пазарувала наоколо, в царството на висшата мода. Щяла рано или късно да излезе от някой магазин и той да я види.
Това, което видя, бяха преследвачите на Карлос. Антената с гумен накрайник, показваща се от калника на черната лимузина, беше доказателство и опасност едновременно. Щеше да се чувства по-сигурен, ако радиопредавателят бе изключен, но не виждаше друг начин. Оставаше му само дезинформацията. По някое време през следващите четирийсет и пет минути щеше да направи така, че по това радио със сигурност да се изпрати погрешно съобщение. От прикритата си позиция на задната седалка разгледа двамата мъже в колата отсреща. Това, което ги отличаваше от стотиците подобни на тях други мъже по Сент Оноре, беше, че не разговаряха.
Филип Д’Анжу се появи на тротоара. На главата му се мъдреше сива шапка, прикриваща сивата коса. Погледите, които изпрати в различните посоки по улицата, подсказваха на Борн, че бившият рейнджър от „Медуза“ си бе подсигурил гърба. Беше позвънил на номера и беше предал потресаващата си информация. Знаеше, че наблизо има хора и кола, готови да го последват.
До тротоара спря такси, явно поръчано преди това по телефона. Д’Анжу каза нещо на шофьора и се качи. От другата страна на улицата антената заплашително се подаде от гнездото си. Ловът започна.
Лимузината потегли след таксито на Д’Анжу; точно от това потвърждение се нуждаеше Джейсън. Той се наведе напред към шофьора.
— Забравих — изрече със съжаление. — Тя каза, че тази сутрин ще отиде в Лувъра и ще остави пазара за следобед. Исусе, закъснял съм с половин час. Откарайте ме до Лувъра, ако обичате.
— Mais oui, Monsieure, Le luvre79.
По време на краткото пътуване към монументалната фасада с изглед към Сена таксито на Джейсън изпревари два пъти черната лимузина, само за да бъде на свой ред изпреварено от нея. Близостта даде на Борн възможност да види точно това, което му беше необходимо. Мъжът до шофьора непрекъснато говореше в микрофона, който държеше. Карлос искаше да е сигурен, че капанът няма да има слаби места; към площада за екзекуцията се приближаваха и други.
Стигнаха до огромния вход на Лувъра.
— Застанете зад тези таксита — каза Джейсън.
— Но те чакат клиенти, мосю. А аз имам клиент; вие сте моят клиент. Ще ви закарам до…
— Просто направете това, което ви казвам — изрече твърдо Борн и пусна петдесет франка на седалката.
Шофьорът застана в редицата. Черната лимузина се намираше вдясно, на двайсет метра по-нататък на площада стоеше сивата кола, последвала Жаклин Лавие и жената на Вилие до катедралата „Светото причастие“, а после откарала последната от Ноли-сюр-Сен, където Лавие бе направила последната си изповед. Виждаше се как антената й проблясва в гнездото си. Там отдясно човекът на Карлос вече не държеше микрофона. Антената на черната кола също се приближаваше; контактът беше осъществен и потвърден визуално. Тези бяха палачите на Карлос.
Борн обърна поглед към тълпата пред входа на Лувъра и моментално забеляза елегантно облечения Д’Анжу. Той се разхождаше бавно напред-назад покрай огромния блок от бял гранит, отстрани на стълбите.
Сега. Беше време да пусне дезинформацията.
— Излез от колоната — нареди Джейсън.
— Какво, мосю?
— Имаш двеста франка, ако правиш точно каквото ти казвам. Излез от колоната, мини в началото, направи два леви завоя и тръгни към следващата колонка.
— Не разбирам, мосю!
— Не ти и трябва. Триста франка.
Шофьорът обърна надясно и се насочи към началото на колоната, където изви кормилото и насочи колата наляво срещу паркираните таксита. Борн извади пистолета от колана си, сложи го в скута си и провери заглушителя, притягайки цилиндъра.
— Къде искате да отидете, мосю? — попита озадаченият шофьор, когато навлязоха в алеята, водеща към входа на Лувъра.
— Намали — каза Джейсън. — Онази голяма сива кола там отпред, дето е насочена към изхода откъм Сена. Виждаш ли я?
