момента е важно само да се свържеш с хората от „Тредстоун“, защото те се опитват да се свържат с теб.
— Д’Анжу каза, че се носи слух — американците мислят, че аз съм ги предал. Нямало ни вест, ни кост от мен цели шест месеца, от Цюрих са изчезнали милиони. Вероятно смятат, че съм най-скъпо струващата им грешка.
— Ти можеш да обясниш какво се е случило. Не си нарушил споразумението си с тях съзнателно; но, от друга страна, не можеш да продължиш. Не е възможно. Целият опит, който притежаваш, не означава нищо за теб. Той се проявява само на моменти — като видения и фрази, които не можеш да свържеш с нищо друго. Не познаваш хора, за които се предполага, че би трябвало да са ти познати. За теб те са само физиономии без имена и не означават нищо.
Борн свали палтото си и извади пистолета от колана. Загледа заглушителя — това грозно надупчено продължение на цевта, гарантиращо превръщането на децибелите от изстрела в тихо плюене. Видът му го отврати. Отиде до бюрото, прибра оръжието и затвори чекмеджето. Ръката му за миг остана върху дръжката, очите му се спряха безцелно в огледалото върху лицето без име, отразено в стъклото.
— И какво да им кажа? — попита. — Джейсън Борн се обажда. Аз, разбира се, знам, че това не е моето име, защото съм убил човек на име Джейсън Борн, но такова сте ми го дали… Съжалявам, господа, но по пътя за Марсилия ми се случи нещо. Загубих нещо — нещо, на което не може да се сложи етикет с цена, с една дума, паметта си. Сега разбирам, че с вас сме имали някакво споразумение, но не си спомням какво е то, с изключение на разни щури фрази като: „Намери Карлос!“ и „Хвани Карлос!“ и нещо подобно на Делта, който е Каин и Каин, за когото се очаква да измести Чарли, а Чарли всъщност е Карлос. Ей такива неща, които дори биха могли да ви накарат да мислите, че си спомням. Вие дори можете да си кажете: „Виж ти какъв негодник от класа. Защо ли не го сложим за няколко десетилетия под строг контрол. Той не само ни прецака, но може да се окаже доста конфузна личност за нас.“ — Борн се извърна от огледалото и премести погледа си върху Мари. — Не се шегувам. Какво да им кажа?
— Истината — отвърна тя. — Те ще я приемат. Изпратиха ти послание, очакват да се свържат с теб. Щом знаят за шестте месеца, можеш да се обадиш на Уошбърн в Пор Ноар. Той пази записки — обстойни и подробни записки.
— Уошбърн може да не отговори. С него имахме споразумение. Затова, че ме сглоби, той трябваше да получи една трета от съхраняващото се в Цюрих, без възможност прехвърлянето да се проследи. Изпратих му над един милион щатски долара.
— Мислиш ли, че това ще му попречи да ти помогне?
— Може да не е в състояние да помогне сам на себе си. Той си има проблем: алкохолик е. Не пияч, а пияница. И то от най-лошия вид; осъзнава го напълно и на всичко отгоре му харесва. Не знам колко дълго би живял с един милион долара. А още повече не знам колко дълго пиратите от крайбрежието ще го оставят да живее, като разберат за парите.
— Но ти все пак можеш да докажеш, че си бил там. Шест месеца си бил болен и изолиран. Не си влизал в контакт с абсолютно никого.
— А тези от „Тредстоун“ откъде могат да са сигурни? От тяхна гледна точка аз съм един подвижен справочник на държавни тайни. Трябвало е да съм такъв, за да мога да върша всичко, което съм извършил досега. Те откъде да знаят, че не съм разговарял не с когото трябва?
— Кажи им да изпратят екип в Пор Ноар.
— Ще бъде посрещнат с мълчание и празни погледи. Аз напуснах този остров през нощта, а по петите ми се беше спуснало половината крайбрежие, въоръжено с куки. Ако там някой е направил от Уошбърн пари, той ще види връзката и ще тръгне по обратния път.
— Джейсън, не мога да разбера към какво клониш! Ти получи отговора си, отговора, който търсиш, откакто си се събудил онази утрин в Пор Ноар. Какво повече искаш?
— Искам да съм предпазлив, това е — отвърна раздразнено Борн. — Искам „да се огледам, преди да скоча“ и да бъда абсолютно сигурен, че няма да е „след дъжд качулка“ и че няма да е „дай, бабо, огънче“, и аз сам да скоча в огънчето. Как ти се струва, че помня това, а? — Той вече крещеше. След това млъкна.
Мари прекоси стаята и застана пред него.
— Това е много хубаво, но не и другото, нали? Имам предвид предпазливостта.
Джейсън поклати глава.
— Не, не е — каза. — Все повече се страхувам от нещата, които научавам. А сега, накрая, ме е страх повече от всякога. Щом не съм Джейсън Борн, кой съм тогава? Какво съм оставил там? Минавало ли ти е през ум?
— Общо взето, това са подробности, скъпи мой. В известен смисъл аз се страхувам повече от теб. Но не мисля, че това може да ни спре. За бога, иска ми се, но знам, че няма да ни спре.
Аташето в американското посолство на авеню Габриел влезе в кабинета на първия секретар и затвори вратата след себе си. Мъжът зад бюрото вдигна поглед.
— Сигурен ли си, че е той?
— Сигурен съм единствено в това, че той употреби ключовите думи — каза аташето и приближи към бюрото. Държеше картичка с червен кант. — Ето паролата — продължи и я подаде на първия секретар. — Проверих думите му и ако тази парола е в сила, то това е самият той.
Мъжът зад бюрото разгледа картичката.
— Кога употреби за пръв път думата „Тредстоун“?
— Чак след като му дадох да разбере, че няма да говори с никой от разузнаването, докато не ми даде достатъчно основателни причини. Стори ми се, че очакваше да припадна, като разбера, че е Джейсън Борн. Когато просто го попитах какво мога да направя за него, ми се стори, че ще ми тръшне слушалката.
— Не каза ли, че за него има парола?
— Очаквах да го каже, но изобщо не го спомена. Според схемата от осем думи, а именно „Опитен полеви офицер. Възможно е наблюдение от страна на неприятеля“ — той трябваше да ми каже една- единствена дума „парола“ и всичко щеше да е наред. Но той не го направи.
— Тогава може да не е истинският.
— Да, но останалото съвпада. Той каза, че Вашингтон го търси от шест месеца. Назова името „Тредстоун“. Бил от „Тредстоун“, предполагам точно с това искаше да ме шашне. Също така ми каза да предам кодовите думи „Делта“, „Каин“ и „Медуза“. Първите две фигурират в паролата, проверих ги… Не знам какво означава тази „Медуза“.
— А аз не разбирам нито една от изредените думи — каза първият секретар. — Освен това имам заповед да го предам възможно най-бързо по каналите за информация, за да осигуря чист канал до Лангли и да осъществя идеално защитена връзка с някакъв мистичен Конклин. Чувал съм за него: абсолютно копеле, кракът му бил откъснат преди десет или дванайсет години в Нам. Натиска някакви много особени бутони там горе, в Компанията. Той също така мина през всички чистки, което ме кара да мисля, че не биха искали да го видят как проглушава улиците с викове, че си търси работа. Още по-малко като издател.
— Кой мислиш, че е този Борн? — попита аташето. — През цялата ми осемгодишна практика извън Щатите никога не съм виждал толкова организирано и едновременно безформено преследване на един човек.
— Това е някой, който те държат да хванат на всяка цена. — Първият секретар се надигна от бюрото си. — Благодаря ти. Ще кажа на Вашингтон колко добре си се справил. Какво е разписанието сега? Предполагам, че не ти е оставил телефон.
— Няма начин. Искаше да се обади след петнайсет минути, но аз се направих на пълен бюрократ. Казах му да ми се обади след час и нещо. Това означава някъде след пет часа, така че можем да свършим това- онова, преди да отидем на вечеря.
— Не знам. Не бива да рискуваме да го изтървем. Ще оставя Конклин да си разиграва коня. Той контролира тази работа. Никой не трябва да предприема какъвто и да е ход спрямо Борн, освен ако не е одобрен от него, от Конклин.
Александър Конклин седна зад бюрото в кабинета си с бели стени в Лангли, Вирджиния, и се заслуша в
