Знам откъде взе навремето пари, за да почне бизнес, и кого трябваше да убие, за да ги набави.
— Правилно си действал. Има хляб в тебе.
— Имам и един проблем, Карлос. Щом никой от нас не трябва да се обажда в Парк Монсо, как тогава да се свързвам с теб? В случай, че е необходимо. Например за реното.
— Да. Давам си сметка за този проблем. Съзнаваш ли какво опасно нещо искаш от мен?
— Бих предпочел да го нямам. Единствената ми надежда е, че когато всичко това приключи и Каин е мъртъв, ти ще си спомниш за моя принос и ще смениш номера, вместо да ме убиеш.
— Наистина си проницателен.
— Едно време от това зависеше оцеляването ми.
Убиецът прошепна шест цифри.
— Ти си единственият жив човек, който знае този номер. Който, естествено, не може да бъде проследен.
— Естествено. А и кой би предположил, че някакъв стар просяк го има?
— Всеки изминал час те приближава към по-добър жизнен стандарт. Мрежата се затяга; всеки изминал час го приближава към някой от многобройните капани. Каин ще бъде заловен и тялото на самозванеца ще бъде подхвърлено обратно на озадачените стратези, които са го създали. Те разчитаха на чудовищно его и той им го даде. Накрая се превърна в марионетка, една никому ненужна марионетка. И това го знаят всички освен той самия.
Борн вдигна телефона.
— Да?
— Стая четиристотин и двайсет?
— Кажете, генерале?
— Телефонните обаждания спряха. Повече не се свързват с нея или поне не по телефона.
— Какво имате предвид?
— По едно време и двамата бяхме в стаята и телефонът звъня на два пъти. Тя и двата пъти ме помоли да вдигна аз. Наистина не й беше до разговори.
— Кой звънеше?
— Аптекарят за рецепта и един журналист, който искаше интервю. Предполагам, че тя не би могла да познава и двамата.
— Нямахте ли впечатлението, че се опитва да ви заблуди, като ви кара да се обаждате?
Вилие замълча и малко след това отговори гневно:
— Ефектът се прояви забележимо. Тя спомена, че може евентуално да обядва навън. Каза, че има запазена маса в „Джордж Пети“ и бих могъл да я намеря там, ако реши да отиде.
— Ще ми се да бъда там пръв, ако тръгне.
— Ще ви предупредя.
— Казахте ми, че не са се свързвали с нея по телефона. „Поне не по телефона“, така казахте, доколкото си спомням. Имахте ли нещо определено предвид?
— Да. Преди трийсет минути вкъщи дойде една жена. Жена ми нямаше желание да се среща с нея, но въпреки всичко го направи. Успях само за миг да зърна лицето й в гостната, но ми стигаше. Жената беше паникьосана.
— Опишете ми я.
Вилие я описа.
— Жаклин Лавие — заяви Джейсън.
— И аз помислих, че може да е тя. Видът й говореше, че атаката на широк фронт е била изключително успешна; личеше й, че скоро не е спала. Преди да я отведе в библиотеката, жена ми каза, че била стара нейна приятелка, която имала семейни проблеми. Груба лъжа: на нейната възраст вече няма семейни кризи, а само примирение.
— Не мога да я разбера. Защо е дошла в къщата ви? Рискът е прекалено голям. Не виждам смисъл… Освен, ако не го е направила на своя глава, след като е разбрала, че не трябва да се обажда повече.
— Хрумна ми нещо подобно — каза генералът. — И почувствах непреодолима нужда да глътна малко въздух, поразходих се около къщата. Помощникът ми ме придружи — немощен старец, правещ ограничената си разходка под внимателния поглед на придружителя. Но моят поглед също беше внимателен. Лавие бе под наблюдение. В една кола през четири къщи стояха двама мъже. Колата беше радиофицирана. Двамата нямаха нищо общо с улицата. Личеше по физиономиите им и по начина, по който наблюдаваха къщата ми.
— Откъде знаете, че не е дошла с тях?
— Ние живеем на тиха улица. Когато пристигна Лавие, аз седях във всекидневната и пиех кафе. Чух я как се качва тичешком по стълбите. Отидох до прозореца точно навреме, за да видя едно такси, което се отдалечаваше. Тя дойде с такси и я следяха.
— Кога си тръгна?
— Още не е. И онези двамата са още вън.
— С каква кола са?
— Ситроен. Сив. Първите три букви на регистрационния номер са Н. И. Р.
— Птици в небето, преследващи свръзките. Откъде ли са долетели птичките?
— Моля? Какво казахте?
Джейсън поклати глава.
— Не знам. Няма значение… Ще се опитам да стигна до къщата ви преди Лавие да си е тръгнала. Направете каквото ви е по силите, за да ми помогнете. Задръжте жена си, кажете й, че трябва да поговорите с нея за няколко минути. Настоявайте „старата й приятелка“ да постои още малко. Кажете й нещо, каквото и да е; само не я оставяйте да излезе.
— Ще направя каквото мога.
Борн затвори и погледна Мари. Тя стоеше до прозореца в другия край на стаята.
— Задейства. Започнаха да се подозират взаимно. Лавие е отишла в Парк Монсо и е била проследена. Започват да подозират собствените си хора.
— „Птици в небето“ — каза Мари, — какво искаш да кажеш?
— Не знам; не е важно. Няма време.
— Аз смятам, че е важно, Джейсън.
— Не сега. — Борн отиде до стола, където бе хвърлил палтото и шапката си. Сложи ги бързо, отиде до бюрото, отвори чекмеджето и извади пистолета. Загледа се за миг в него, припомняйки си. Виденията отново изникнаха, както и цялото му минало, което въобще не беше цялото. Цюрих. Банхофщрасе и „Карийон дю Лак“. „Драй Алпенхойзер“ и Льовенщрасе. Мръсният приют на Щепдекщрасе и Гисан Ке. Пистолетът символизираше всичките, защото на времето едва не бе отнел живота му в Цюрих.
Но тук бе Париж. И всичко, започнато в Цюрих, се бе задвижило.
Намери Карлос. Хвани Карлос. Каин вместо Чарли и Делта вместо Каин.
Грешно! По дяволите, грешно!
Намери „Тредстоун“! Разгадай посланието! Намери човека.
29.
Джейсън остана в другия ъгъл на задната седалка, докато таксито завиваше в пресечката на Вилие на Парк Монсо. Огледа колите край тротоара; нямаше нито сив ситроен, нито номер с буквите НИР.
Но там беше Вилие. Старият воин стоеше самотен на тротоара, четири къщи по-встрани от дома си.
Двама мъже в кола четири къщи по-встрани.
Сега Вилие седеше точно на мястото на колата; това бе сигнал.
— Arretez, s’il vous plait77 — каза Борн на шофьора. — Le vieil homme. Je demande а lui.78 — Смъкна стъклото и се наведе през него. — Monsieur?
— Говорете на английски — отвърна Вилие, запътвайки се към таксито, с вид на стар човек, повикан от
