— Интерпол?
— Ако е така, може всички вие да се озовете зад решетките за по десет години. Там ще те лапнат като топъл хляб, Клод.
— Оооох!
— Млъкни! Трябва само да предадеш на Бержерон предположенията ни. Дръж Тринон под око, особено през следващите два дена. Ако напусне по някаква причина магазина, бъди нащрек. Това може да означава, че клопката се затваря. — Борн тръгна към вратата с ръце в джобовете. — Аз трябва да се връщам, ти също. Кажете на номерата от едно до шест това, което ви казах. Жизнено важно е съобщението да стигне до местоназначението си.
Ореал пак изпищя истерично.
— Номера! Все тези номера! Какви са тези номера? Аз съм човек на изкуството, а не номер!
— Ще ти се случи нещо с физиономията, освен ако не побързаш да се върнеш така, както побърза да дойдеш тук. Свържи се с Лавие, Д’Анжу, Бержерон. Възможно най-бързо. След това и с останалите.
— Кои останали?
— Попитай номер две.
— Две ли?
— Долбер. Жанин Долбер.
— Жанин. И нея ли?
— Точно така. Тя е две.
Клод Ореал вдигна рязко ръце в ням протест.
— Това е лудост! Пълна безсмислица!
— Животът ти не е, Клод — каза простичко Джейсън. — Цени го… Ще чакам на отсрещната страна на улицата. Излез от тук точно след три минути. И не се обаждай по телефона; просто излез и се върни в „Ле Класик“. Ако не излезеш до три минути, ще се наложи да се върна. — Борн извади ръката от джоба си. В нея стискаше пистолет.
Ореал пое дълбоко въздух и при вида на оръжието лицето му придоби пепеляв цвят.
Борн излезе и затвори вратата.
Телефонът на нощното шкафче иззвъня. Мари си погледна часовника. Беше 18.15 и за един съвсем кратък миг сърцето й се стегна от страх. Джейсън бе казал, че ще се обади в девет. Беше излязъл от „Терас“ по съмнало, в 7.15, за да посрещне Моник Бриел. Разписанието бе стриктно и трябваше да се наруши само по спешност. Беше ли се случило нещо?
— Стая четиристотин и двайсет ли е? — попита плътен мъжки глас от другата страна.
Мари въздъхна облекчено. Мъжът беше Андре Вилие. Генералът се бе обаждал късно следобед предишния ден, за да каже на Джейсън, че „Ле Класик“ е в паника. И че са викали жена му най-малко шест пъти през последния час-час и половина. Но нито веднъж не е успял да разбере предмета на разговора. Всеки път, щом вдигнел телефона, сериозният разговор се превръщал в невинни закачки.
— Да — каза Мари, — четиристотин и двайсета е.
— Извинете ме, но ми се струва, че не сме разговаряли преди.
— Аз зная кой сте вие.
— И аз знам за вас. Може ли да си позволя да ви благодаря?
— Разбирам ви. Няма защо.
— По същество. Обаждам се от кабинета си и, естествено, тази линия няма дериват. Кажете на нашия общ приятел, че кризата се е задълбочила. Жена ми се оттегли в стаята си, твърдейки, че я боли глава, но явно не е чак толкова неразположена, че да не може да говори по телефона. Няколко пъти вдигах слушалката, както и преди това, но само се убедих, че усещат намесата. Всеки път се извинявах с досада и казвах, че чакам да ми позвънят. Честно казано, не съм съвсем сигурен, че жена ми ми повярва, но, естествено, не й изнася да ме разпитва. Ще ви кажа направо, мадмоазел. Между нас започна да се издига мълчаливо напрежение и се опасявам, че по повърхността му се таи насилие. Моля бога да ми даде сили.
— Мога само да ви помоля да помните целта — намеси се Мари. — Не забравяйте сина си.
— Да — отвърна тихо възрастният мъж. — Синът ми. И курвата, която твърди, че почита паметта му… Извинявайте.
— Няма нищо. Ще предам това, което ми казахте, на нашия приятел. Той ще се обади до един час.
— Моля ви — прекъсна я Вилие, — има още нещо. Затова ви се обаждам. На два пъти, когато търсеха жена ми, гласовете ми се сториха познати. Втория разпознах със сигурност; веднага в съзнанието ми се появи физиономията. Човекът обслужва телефонната централа в Сент Оноре.
— Знам името му. А вторият?
— Той беше особен. Не познах самия глас, защото не можах да го свържа с никакво лице, но се сетих какъв е. Беше особен глас, полушепот, полукоманда, ехо на самия себе си. Командата ме изненада. Виждате ли, този глас не разговаряше с жена ми; той й даде заповед. Но в момента когато вдигнах деривата, се промени, разбира се; сбогуваха се набързо, но тази нотка остана. Маниерът и даже тонът са добре познати на всеки войник; така се подчертава нещо. Разбирате ли ме?
— Да, мисля, че да — отвърна любезно Мари, осъзнавайки, че ако старият човек има същото предположение като нея, напрежението би трябвало да е непоносимо за него.
— Повярвайте ми мадмоазел — продължи генералът. — Това беше гнусният убиец. — Вилие замълча, дишането му се чуваше ясно и следващите думи едва се откъснаха от устата му. Силният мъж почти плачеше. — Той… даваше… инструкции… на жена ми. — Гласът му се пречупи. — Простете ми непростимото. Нямам право да ви досаждам.
— Имате пълно право — каза Мари, внезапно обезпокоена. — Това, което става, навярно е непоносимо болезнено за вас, генерале, и още по-лошо е, когато няма с кого да го споделите.
— Споделям го с вас, мадмоазел. Не е редно, но го правя.
— Имам огромно желание да продължим разговора. И един от нас да е при вас. Но това не е възможно и аз знам, че вие го осъзнавате. Моля ви, опитайте се да бъдете твърд. Страшно важно е да не заподозрат някаква връзка между вас и нашия приятел. Това може да ви струва живота.
— Чувствам се все едно вече съм го загубил.
— C’est ridicule! — каза рязко Мари, а интонацията й съвсем преднамерено прозвуча като плесница в лицето на стария воин. — Vous etes soldat! Arretez!69
— Ah, une institutrice parle a l’eleve en retard. Vous avez raison.70
— On dit que vous etes un geant. Je le crois.71 — По линията се възцари мълчание. Мари задържа дишането си и пое въздух, когато Вилие проговори.
— Нашият общ приятел е голям късметлия. Вие сте забележителна жена.
— Ни най-малко. Аз просто искам приятелят ми да се върне при мен. Не виждам нищо забележително в това.
— Може и да е така. И аз също бих желал да бъда ваш приятел. Вие напомнихте на един стар човек кой е и какъв е. Или кой и какъв е бил някога и какъв трябва да бъде. Благодаря ви за втори път.
— Няма защо… приятелю. — Мари затвори развълнувана и разтревожена едновременно. Не беше убедена, че Вилие ще може да посрещне спокойно следващите двайсет и четири часа. И ако не успееше, Карлос щеше да разбере колко надълбоко е засегнат апаратът му. Щеше да нареди на съучастниците си в „Ле Класик“ да изчезнат от Париж и сам да избяга. Или да устрои на Сент Оноре кървава баня със същия резултат.
Което и от двете да се случеше, нямаше да има нито отговори, нито адрес в Ню Йорк, нито дешифриране на посланието, а нямаше да открият и този, който го беше изпратил. Човекът, когото тя обичаше, щеше да се върне в лабиринта си. И да я напусне.
28.
Борн я видя на ъгъла. Тя вървеше под светлината на уличните лампи по посока на хотела, в който
