е копчето на алармената инсталация. Жена ми.
— Струва ми се, че това е точно толкова опасно, колкото и да се обсъждат материалите. Всеки би могъл да й изтръгне със сила ключа, както и признанието къде е копчето на алармата.
— Имаше причина. Аз съм на възраст, когато всеки ден може да ме сполети неочакваното. Имам предвид вестникарските съобщения за скоропостижна смърт. Ако с мен се случи нещо, тя е инструктирана да позвъни във военното министерство, да слезе в кабинета ми и да стои до сейфа, докато пристигне екипът по секретните документи.
— А не може ли просто да стои до вратата?
— Хората като мен са известни с това, че умират зад бюрата си. — Вилие притвори очи. — Все пак значи е била тя. Единственият дом, единственото място, за което никой не би повярвал, че е възможно.
— Сигурен ли сте?
— Повече, отколкото смея да си призная. Тя настоя да се оженим. Непрекъснато й изтъквах разликата във възрастта, но тя не искаше и да чуе. Имали значение годините, които сме прекарали заедно, а не тези, които разделяли рождените ни дни. Тя предложи да подпише декларация, че няма да предявява претенции за състоянието на Вилие и аз, естествено, й отказах, защото това беше доказателство за намеренията й спрямо мен. Но както се казва в пословицата: старият глупак е пълен глупак… И все пак непрекъснато се съмнявах… Тези мои съмнения се появиха с пътешествията й, с неочакваните ни раздели.
— Какво значи неочаквани?
— Тя имаше много странични занимания, които вечно обсебваха вниманието й. Френско-швейцарския музей в Гренобъл, галерия на изящните изкуства в Амстердам, паметник на съпротивата в Булон-сюр-мер, някоя идиотска океанографска конференция в Марсилия. За последната доста се скарахме. Тя ми трябваше тук в Париж; имаше няколко дипломатически срещи. Трябваше да присъствам и исках тя да е с мене. Жена ми замина. Сякаш някой й заповядваше да отива тук или там или някъде другаде в точно определен момент.
Гренобъл — близо до швейцарската граница, на час път от Цюрих. Амстердам. Булон-сюр-мер — на Ламанша, на час от Лондон. Марсилия… Карлос.
— Кога бе конференцията в Марсилия? — попита Джейсън.
— Август миналата година, доколкото си спомням. В последните дни на месеца.
— На двадесет и четвърти август в пет часа следобед посланик Лелънд е бил убит на марсилския бряг.
— Да. Знам — каза Вилие. — Говорихте за това и преди. Съжалявам за кончината на този човек, но не и за убежденията му. — Воинът внезапно млъкна и погледна Борн. — Боже мой — прошепна. — Тя е трябвало да бъде с него. Карлос е настоял да присъства и тя е отишла при него. Подчинила се е.
— Не исках да стигна чак до там — каза Джейсън. — Кълна ви се, че мислех за нея само като за свръзка — сляпа свръзка. Не съм стигал чак толкова далеч в предположенията си.
От гърлото на стареца внезапно се изтръгна вик — дълбок и изпълнен с агония и ненавист. Той хвана лицето си с две ръце, отметна отново глава под лунната светлина и заплака.
Борн не помръдна; нищо не можеше да направи.
— Съжалявам — каза.
Генералът се овладя.
— И аз съжалявам — изрече най-накрая. — Извинете ме.
— Няма нужда.
— Мисля, че има. Няма да го обсъждаме повече. Ще направя това, което смятам за необходимо.
— Какво е то?
— И ме питате?
— Трябва да ви попитам.
— Това, което е направила тя, е все едно че е убила детето ми, което не е родила. Тя се преструваше, че паметта му й е скъпа. Но е била съучастничка в убийството му. И през цялото време — предателка спрямо народа, на който аз служа цял живот.
— Ще я убиете ли?
— Ще я убия. Тя ще ми каже истината и ще умре.
— Ще отрече всичко.
— Съмнявам се.
— Но това е лудост!
— Млади човече, вече половин век се занимавам с враговете на Франция, дори да са французи. Истината ще излезе на бял свят.
— А какво според вас ще направи тя? Ще стои, ще ви слуша и спокойно ще се съгласява, че е виновна, така ли?
— Нищо няма да направи спокойно. Но ще се съгласи; и ще го потвърди.
— Откъде-накъде?
— Защото, когато я обвиня, тя ще има възможност да ме убие. Ако наистина опита да го стори, това ще обясни всичко.
— И ще поемете този риск?
— Трябва.
— Представете си, че не се опита да ви убие?
— Е, това пък е друго обяснение — каза Вилие. — Макар и малко вероятно, на ваше място бих се огледал по фланговете, мосю. — Генералът поклати глава. — Но това няма да стане. И двамата го знаем. А аз доста по-добре от вас.
— Чуйте ме — настоя Джейсън. — Казвате, че синът ви е на първо място. Мислете за него! Тръгнете след убиеца, а не след съучастника. Тя е огромна рана за вас, но той е дори по-голяма. Хванете човека, който уби сина ви! Накрая ще заловите и двамата. Не й се противопоставяйте; не още! Използвайте това, което знаете, срещу Карлос. Преследвайте го заедно с мен. Никой на света не е бил толкова близо.
— Искате от мен повече, отколкото мога да дам — каза старият човек.
— Не и ако мислите за сина си. Но ако мислите за себе си, да! Но не и ако мислите за Рю дю Бак.
— Вие сте неимоверно жесток, мосю.
— Аз съм прав и вие го знаете.
Високо в нощното небе се появи облак и за момент закри луната. Настана пълен мрак. Джейсън потрепера. Старият воин заговори, а гласът му издаваше, че се е предал.
— Да. Вие сте прав — каза. — Неимоверно жесток и неимоверно прав. Трябва да бъде спрян убиецът, а не неговата метреса. Как ще действаме заедно? Как ще ги преследваме заедно?
Борн притвори облекчено очи.
— Не правете нищо. Карлос сигурно ме търси из цял Париж. Аз убих няколко от хората му, разкрих щаба им, намерих и една свръзка. Прекалено близо съм до него. Освен ако не грешим и двамата, телефонът ви много скоро ще се зачерви. Ще се погрижа за това.
— Как?
— Ще посрещна по пътя пет-шест служители от „Ле Класик“. Някои от чиновниците, онази Лавие, евентуално Бержерон и най-вече мъжа при централата. Те ще проговорят. Аз също. Телефонът ви наистина ще се зачерви.
— Ами аз? Аз какво ще правя?
— Ще си стоите вкъщи. И ще казвате, че не ви е добре. И когато телефонът звъни ще стоите близо до онзи, който го вдига. Вслушвайте се в разговорите, опитвайте се да схванете кодовете, разпитвайте прислугата какво точно са казали. Даже може и да подслушвате. Ако чуете нещо, добре, но няма да чуете. Човекът от другата страна на линията ще разбере, че сте си вкъщи. И свръзката ще е предпазлива. И в зависимост от това, къде е съпругата ви…
— Къде е курвата — прекъсна го старецът.
— … в йерархията на Карлос, бихме могли да го принудим да излезе на открито.
— И все пак, как?
— Линиите му за свръзка ще бъдат нарушени. Ще се замеси и абсолютно сигурната и немислима свръзка. Той ще поиска да се срещне с жена ви.
