И тогава се случи. Погледът му внезапно бе привлечен от светлина, идваща откъм вратата, където ясно фокусира две фигури. Едната, която разпозна — бе толкова не на място и толкова го изненада, че неусетно посегна към пистолета си.
Дали все пак го бяха вкарали в клопка? Нищо ли не струваше думата на един френски генерал?
Вилие маневрираше, за да вкара колата си. Борн се завъртя на седалката и се огледа на всички страни; никой не идваше срещу него и не го обграждаха. Не беше клопка. Беше нещо друго, част от това, което ставаше, но за което старият воин не знаеше нищо.
Защото от другата страна на улицата, горе на стълбището на къщата на Вилие, стоеше млада жена — привлекателна жена — точно в рамката на отворената врата. Тя говореше бързо, с кратки нервни жестове, на мъж, застанал на най-горното стъпало, който кимаше, като че ли приемаше инструкции. Мъжът бе сивокосият, старомодно облечен телефонен оператор от „Ле Класик“. Мъжът, чието лице беше едновременно толкова добре познато и непознато на Джейсън. Лице, което извикваше други видения… видения толкова жестоки и болезнени като тези, които го бяха разкъсвали през последния половин час в реното.
Но сега имаше разлика. Същото лице извикваше мрака и разкъсващите ветрове, експлозиите, избухващи една след друга, звуците на насечения картечен огън, отекващи в безбройните тунели в джунглата.
Борн отмести очи от вратата и погледна Вилие през прозореца. Генералът беше изгасил фаровете и се канеше да излезе от колата. Джейсън махна крака си от спирачката и остави колата да продължи, докато удари леко бронята на лимузината. Вилие се обърна.
Борн изключи своите светлини и включи лампичката на тавана на колата. Вдигна ръката си — с дланта надолу — и я обърна два пъти, казвайки на стария воин да остане на мястото си. Вилие кимна и Джейсън изключи лампичката.
Погледна към къщата. Мъжът бе слязъл стъпало надолу и беше спрял, за да изслуша последното нареждане на жената. Сега Борн успя да я разгледа. Беше трийсет и пет-четирийсет годишна със стилно подстригана къса черна коса, която обрамчваше лице, покрито с бронзов слънчев тен. Фигурата й бе висока и източена, с чисти линии, размерът на бюста й се подчертаваше от абсолютно плътно прилепналата материя на дългата й бяла рокля, подсилваща тена на кожата й. Вилие не я бе споменал, което означаваше, че не е част от семейството. Беше гостенка, която знаеше кога да дойде в дома на стария човек. Това би съвпаднало със стратегията за разделяне на свръзките една от друга. Или с други думи, че тя контактува с някого в къщата на Вилие. Старият човек би трябвало да я познава, но доколко? Отговорът явно беше, че не достатъчно.
Сивокосият телефонен оператор кимна за последно, слезе по стълбите и тръгна бързо надолу по улицата. Вратата се затвори и само външните лампи останаха да осветяват празните стълби и блестящата черна врата с месингов обков.
Защо тези стълби и тази врата означаваха нещо за него? Образи. Действителност, която не беше действителна.
Борн излезе от реното и погледна прозорците, търсейки някакво раздвижване на пердетата; не видя нищо. Отиде бързо до колата на Вилие; страничното стъкло бе смъкнато, генералът бе извърнал лице към него и веждите му бяха извити въпросително…
— Какво правите, по дяволите?
— Там в къщата ви — каза Джейсън, снижавайки се. — Нали видяхте това, което видях и аз?
— Да. И какво?
— Коя беше тази жена? Познавате ли я?
— Да, разбира се. Това е жена ми.
— Жена ви? — Изненадата на Борн се изписа на лицето му. — Струва ми се, че казахте… Струва ми се казахте, че съпругата ви е възрастна жена. И че искате тя да ме изслуша, защото в течение на годините сте се научили да уважавате преценките й. На бойното поле, казахте. Вие го казахте.
— Не съвсем. Казах, че е жена на стар воин. Но аз наистина уважавам мнението й. Тя ми е втора жена — доста по-млада от мен — но ми е толкова предана, колкото и първата, която почина преди осем години.
— О, господи…
— Не разрешавайте явното несъответствие във възрастта ни да ви повлияе. Тя носи името мадам Вилие с гордост и радост. И изключително много ми помага в моята работа в парламента.
— Съжалявам — прошепна Борн. — Наистина съжалявам.
— За какво? Да не сте се припознали в нея? Често се случва. Тя е доста привлекателна. Аз много се гордея с нея. — Вилие отвори вратата и излезе на тротоара при Борн. — Почакайте тук — каза. — Аз ще вляза и ще проверя дали всичко е наред. Ще отворя вратата и ще ви се обадя. Ако не е, ще се върна в колата и ще отидем някъде.
Борн остана неподвижен пред Вилие, препречвайки пътя му.
— Генерале, трябва да ви попитам нещо. Не знам как да ви го кажа, но наистина е необходимо. Казах ви, че открих телефонния ви номер на място, използвано от Карлос за щаб. Не ви казах точно къде, а само че това е потвърдено от човек, който предава послания от и за Карлос на преките му връзки. — Борн пое дъх и хвърли бърз поглед към вратата от другата страна на улицата. — Сега трябва да ви попитам нещо и ви моля да помислите добре, преди да отговорите. Жена ви купува ли си дрехи от един магазин, наречен „Ле Класик“?
— На Сент Оноре ли?
— Да.
— Сигурен съм, че не.
— Съвсем ли сте сигурен?
— Съвсем. Едно, че никога не съм виждал сметка от този магазин, но и тя самата ми е казвала, че изобщо не харесва моделите им. Жена ми много разбира от мода.
— О, господи.
— Какво?
— Генерале, не мога да вляза в тази къща. Каквото и да намерите, аз не мога да вляза там вътре.
— Защо не можете? Какви ги говорите?
— Онзи мъж на стълбите, който разговаряше с жена ви. Той е от щаба, „Ле Класик“. Той е от хората на Карлос.
Кръвта се оттегли от лицето на Андре Вилие. Той се обърна и се загледа в къщата си от другата страна на трилентовата улица, в блестящата черна врата и месинговите украшения, отразяващи светлината на лампите отвън.
Просякът с сипаничаво лице се почеса по брадата, свали оръфаното си кепе и тръгна тежко през бронзовите врати на малката църква в Ноли-сюр-Сен.
Закрачи надолу към най-отдалечения десен остров от кресла под неодобрителните погледи на двама свещеници. И двамата отци се разтревожиха; енорията беше богата и въпреки библейското милосърдие богатството си имаше хубави черти. Това богоугодно място трябваше да се поддържа на определена висота — както и другите богоугодни места — а въпросната стара и невчесана вкаменелост не подхождаше особено на общата картина.
Просякът направи немощно усилие да коленичи, отпусна се на една от скамейките на втория ред, прекръсти се и после коленичи, свел глава за молитва. Дясната му ръка подръпна ръкава на лявата. На ръката му имаше часовник, който контрастираше с общия му вид. Беше скъп електронен часовник с големи и лесно разчитащи се цифри — придобивка, с която за нищо на света не би се разделил, защото беше подарък от Карлос. Веднъж беше закъснял за изповед с двайсет и пет минути, огорчавайки неимоверно благодетеля си, и нямаше никакво друго извинение, освен липсата на точно средство за измерване на времето. А докато траеше следващата им среща, Карлос бе пъхнал часовника под полупрозрачната завеса, отделяща грешника от божия човек.
Беше точно часът и минутата. Просякът се надигна и се запъти към втората изповедалня отдясно. Повдигна завесата и влезе вътре.
