— Повечето живеят от пенсиите си и с миналото. И се молят на светата дева то никога да не се повтаря. Но виждат, че на места това става. Армията е сведена едва ли не до почетна гвардия, комунистите и социалистите в парламента разрушават завинаги мощта на тайните служби. Апаратът в Москва си остава все същият; изглежда, не е помръднал от десет години насам. Свободното общество е благодатна почва за проникване и веднъж прокарани, промените няма да спрат, докато не превърнат света ни в нещо съвсем друго. Навсякъде цари конспирация. И тя не бива да се оставя без ответно предизвикателство.
— Някои биха казали, че само по себе си това звучи доста екстремистки.
— Защо? Оцеляването ли? Силата? Или честта? Нима тези понятия са отживелица за вас?
— Не мисля. Но знам колко разрушения са причинени в тяхно име.
— Вашият и моя мироглед се различават и нямам намерение да го разисквам. Попитахте ме за съучастниците ми и аз ви отговорих. Сега, ако обичате, нека се занимаем с вашата невероятна информация. Тя е ужасяваща. Вие не знаете какво значи да загубите син, да ви убият детето.
Болката се връща отново и не знам защо. Болка и празнота, вакуум в небето… от небето. Смърт в небето и от него. Исусе, боли ме. Боли. Кое?
— Съчувствам ви — каза Джейсън и хвана ръцете си, за спре треперенето. — Но всичко съвпада.
— Нищо подобно! Както казахте, никой с всичкия си не би ме свързал с Карлос, а още по-малко самият убиец-мръсник. Не би поел такъв риск. Това е немислимо.
— Точно така. Ето защо са ви използвали; наистина е немислимо. Вие сте идеалната свръзка за окончателни инструкции.
— Невъзможно! Как?
— Някой на вашия номер има директен контакт с Карлос. Използват се кодове и определени думи, за да извикат въпросния човек на телефона. Вероятно когато вие отсъствате, но е напълно възможно да става и когато сте там. Вие ли вдигате телефона?
Вилие се намръщи.
— Обикновено, не. Не точно този телефон. Има прекалено много хора, които са ми неприятни и разполагам със собствена линия.
— Кой вдига тогава?
— Най-често икономката или съпругът й. Той е нещо между прислужник и шофьор. Беше ми шофьор през последните години в армията. Ако не вдигне някой от тях, тогава жена ми, разбира се. Или помощникът ми, който често работи в моя кабинет у дома; той е мой адютант от двайсет години.
— Кой още?
— Няма кой друг.
— Прислужнички?
— Нямам постоянни; наемаме такива само в случай на нужда. Богатството на Вилие е повече в името, отколкото в банката.
— Чистачка?
— Две са. Идват два пъти седмично и не са винаги едни и същи.
— Ще трябва да погледнете по-отблизо шофьора и адютанта си.
— Абсурд! Тяхната лоялност е извън всякакво съмнение.
— Тази на Брут също и Цезар я е надценил.
— Не говорите сериозно…
— Сериозен съм до мозъка на костите си! И е хубаво да ми повярвате. Всичко, което ви казах, е истина.
— Но вие всъщност не сте ми казали кой знае колко, нали? Името си например.
— Не е необходимо. Ако го узнаете, може само да ви навреди.
— Как така?
— Ако се окаже, че не съм прав относно връзката, но тази възможност е толкова абсурдна, че едва ли съществува.
Възрастният мъж кимна, както кимат старите мъже, когато си повтарят нещо, шокирало ги и не могат да повярват. Изсеченото му лице помръдна нагоре-надолу под лунната светлина.
— Някакъв безименен мъж ме спира на пътя през нощта, заплашва ме с оръжие, обвинява ме в нещо отвратително — такава мръсотия, че ми идва да го убия — и очаква да приема думите му за чиста монета. Думата на един човек, чието име не знам и чието име не ми е познато, и който няма други препоръки, освен твърдението, че Карлос го преследва. Кажете ми, защо трябва да му повярвам?
— Защото — отвърна Борн, — не би имал причина да дойде при вас, ако самият не вярваше, че това е истина.
Вилие се вгледа в Джейсън.
— Не, има по-добра причина. Преди малко ми подарихте живота. Хвърлихте пистолета и не го употребихте. А можехте, и то без усилие. Вместо това предпочетохте да ме помолите да поговорим.
— Не си спомням да съм се молил.
— Очите ви молеха, млади човече. Винаги си личи. И по гласа си личи, но трябва да слушаш много внимателно. Една молба може да се прикрие, но гневът не. Той е или истински, или е театър. Вашият гняв бе истински… както и моят — възрастният мъж посочи към малкото рено, десет метра по-нататък в полето. — Последвайте ме в Парк Монсо. Ще продължим разговора в кабинета ми. Кълна се в себе си, че грешите по отношение и на двамата мъже, но както отбелязахте, Цезар е бил заблуден от фалшива преданост. И той наистина ме е подценил.
— Ако вляза в къщата ви и някой ме разпознае, съм мъртъв. Вие също.
— Помощникът ми си отиде малко след пет часа днес следобед, а шофьорът ми, както го наричате, си тръгва не по-късно от десет, за да си гледа телевизията. Ще почакате отвън, докато проверя какво става в къщи. Ако всичко е наред, ще ви поканя; ако не е, ще се върна и ще подкарам колата. Последвайте ме отново. Ще спра някъде и ще продължим.
Джейсън наблюдаваше внимателно Вилие, докато той говореше.
— Защо искате да дойда в Парк Монсо?
— А къде другаде? Единият от тези двамата в момента се излежава пред телевизора в стаята на втория етаж. Има и друга причина. Искам и жена ми да ви изслуша. Тя е съпруга на стар воин и има нюх за неща, които могат да убягнат на офицера на бойното поле. Свикнал съм да разчитам на преценката й; може да разпознае модела на поведение, след като ви изслуша.
Борн трябваше да изрече:
— Хванах ви, като ви изиграх театър; вие можете да ме хванете по същия начин. Откъде да знам, че Парк Монсо не е клопка?
Мъжът не помръдна.
— Имате думата на френски генерал и това е всичко. Ако не ви стига, взимайте си оръжието и се махайте.
— Стига ми — каза Борн. — Не защото е дума на генерал, а е дума на човек, чийто син е бил убит на Рю дю Бак.
Пътят към Париж се стори на Джейсън много по-дълъг, отколкото на идване. Отново се бореше с видения, видения, които го караха да се облива в пот. И болка, започваща от слепоочията и минаваща през гърдите, откъдето се заплиташе на възел в стомаха му — всичко запулсира, докато накрая му идваше да закрещи.
Смърт в небето… от небето. Не мрак, ослепителна слънчева светлина. Без ветрове, които да ме подмятат по-нататък в мрака. Само тишина и вонята на джунглата и… брегове на река. Неподвижност, последвана от шум на птици и пронизващ звук на машини. Птици… машини… спускащи се от небето сред ослепителна слънчева светлина. Експлозии. Смърт. На млади и още по-млади.
Стига! Хвани кормилото! Съсредоточи се върху пътя, но недей да мислиш! Въпреки, че страшно те боли, а не знаеш защо.
Навлязоха в трилентовата улица в Парк Монсо. Вилие беше на сто метра напред, готов да се сблъска с един проблем, който преди няколко часа не съществуваше за него. Сега на улицата имаше повече коли.
От лявата страна, точно срещу къщата на генерала, имаше едно по-голямо място, където можеха да се съберат и двете коли. Вилие подаде ръка от прозореца и помаха на Джейсън да паркира зад него.
