след осем и половина.
Мъжът кимна, подръпна реверите на сакото си и заслиза по стълбите.
— Десет минути — измърмори безцелно.
Вратата се затвори и тишината отново заля улицата. Джейсън се надигна и хвана парапета, без да изпуска от погледа си мъжа, който бързаше надолу по тротоара. Не беше сигурен къде е Нантер, знаеше само, че е предградие на Париж. И ако Вилие шофираше сам и щеше да е сам в колата си, нямаше смисъл да отлага сблъсъка си с него.
Борн намести чантата на рамото си и слезе бавно по стълбите. После зави наляво по тротоара. Десет минути.
Наблюдаваше през страничното стъкло как входната врата се отвори и от къщата излезе генерал Андре Франсоа Вилие. Беше среден на ръст, набит мъж в края на шейсетте, а може би в началото на седемдесетте си години. Не носеше шапка, беше с ниско подстригана сива коса и грижливо поддържана бяла брадичка. Стойката му бе елегантна по военному, безспорно агресивна, все едно човекът бе готов да руши въображаеми стени.
Борн го гледаше очарован и се чудеше какво ли безумие бе вкарало такъв човек в отвратителния свят на Карлос. Но независимо от причините, те несъмнено бяха неумолими, защото този човек беше неумолим. И това го правеше опасен — защото беше уважаван и се ползваше с доверието на своето правителство.
Вилие се обърна, каза нещо на прислужницата и погледна ръчния си часовник. Жената кимна и затвори вратата, а генералът тръгна енергично надолу по стълбището, заобиколи предния капак на огромна лимузина и се насочи към шофьорското място. Отвори вратата, качи се, запали мотора и потегли бавно към средата на улицата. Джейсън изчака, докато колата стигна ъгъла и зави надясно. Изкара реното от паркинга и даде газ, стигна навреме кръстовището, за да види как през няколко пресечки по-нататък Вилие поема на изток.
В съвпадението имаше известна ирония, дори поличба, ако човек вярваше на такива неща. Маршрутът, който генерал Вилие беше избрал, за да стигне до Нантер, включваше част от второстепенно провинциално шосе, почти идентично с това в Сен Жермен ан Ле, където Мари бе молила горещо Джейсън да не се предава и заради нейния живот, и заради неговия. Наоколо се простираха ливади и ниви, които продължаваха в ниските хълмове. Но вместо светлината на първите лъчи сега ги обливаше студеното бяло сияние на луната. На Борн му хрумна, че този самотен участък от шосето би бил удобно място да пресрещне генерала на връщане.
За Джейсън не представляваше трудност да поддържа разстоянието между своята кола и колата на около триста метра по-напред, затова по едно време изненадан осъзна, че практически е настигнал стария воин. Вилие бе намалил внезапно и завиваше в тясно, изсечено в гората шосе, към осветен от няколко прожектора паркинг. В светлината им се различаваше фирма, окачена на две вериги на висока крайпътна табела.
Л’Арбалет. Генералът щеше да вечеря с някого в това усамотено място. Не в Нантер, но наблизо. В провинцията.
Борн отмина входа и спря в отбивка на пътя, като почти скри дясната част на колата си в листака. Трябваше да обмисли нещата… и да се контролира. В главата му бушуваше огън, който се развихряше и разрастваше с всяка изминала минута. Внезапно се сети за другата изключителна възможност.
Обобщи последните събития — страхотното объркване на Карлос миналата нощ в мотела в Монруж, и реши, че е твърде вероятно Андре Вилие да е бил поканен в някой усамотен ресторант на спешна среща. Може би дори със самия Карлос. В такъв случай подстъпите щяха да бъдат охранявани и човекът, чиято снимка притежаваха всички часови, щеше да бъде застрелян в момента, в който се появеше пред очите им. Но от друга страна, шансът да наблюдава ядрото на Карлос — или самият Карлос — беше възможност, която можеше да не изникне никога повече. Трябваше да се вмъкне в „Л’Арбалет“. Нещо вътре в него го караше да поеме риска. Какъвто и да е! Беше лудост! Значи не беше нормален. Нормален като човек с памет. Карлос. Намери Карлос! Боже господи, защо?
Усети пистолета в колана си; беше на сигурно място. Излезе от колата и си наметна палтото, закривайки якето с надписа на гърба. Взе от седалката мека шапка с тясна, пусната надолу периферия; тя щеше да покрие косата му. След това се опита да си спомни дали в Аржантьой, когато го снимаха, си беше сложил очилата с рогови рамки. Не беше. Свали ги и ги остави на масата, когато внезапните пристъпи на болка пронизаха главата му. Болката дойде от думи, разкрили му едно твърде познато минало, с което не му беше лесно да застане очи в очи. Напипа джоба на ризата си. Ако му потрябваха, очилата бяха там. Затвори вратата и тръгна през гората.
Колкото повече се приближаваше, светлината на ресторанта ставаше все по-ярка и все по-малко листа я засенчваха. Борн стигна до края на горичката и спря пред застлания с чакъл паркинг. Намираше се пред битовия ресторант, с прозорци по цялата дължина на сградата. Вътре блещукаха свещи и осветяваха фигурите на посетителите. След това погледа му привлече първият етаж — въпреки, че заемаше само половината от постройката и отзад преминаваше в открита тераса. Закритата част наподобяваше по конструкция приземния етаж. Редица прозорци, малко по-големи, но пак в един ред и отново отблясъци от свещи. Разни фигури също кръстосваха помещението, но се различаваха от тези на посетителите долу.
Бяха само мъже. Изправени, а не седнали. Разхождаха се нагоре и надолу с чаши в ръка. Над главите им се стелеха пластове цигарен дим. Не се виждаше точно колко са. Може би между десет и двайсет.
Там беше и той. Бялата му брада просветваше между фигурите покрай прозорците, докато минаваше от една група към друга. Генерал Вилие наистина беше дошъл в Нантер за среща, понеже обстоятелствата бяха наложили конференция, която да се занимае с провалите през последните четирийсет и осем часа, провали, позволили на един човек, наречен Каин, да остане жив.
Обстоятелствата. Каква бе равносметката? Къде бяха часовоите? Колко и къде бяха разположени? Като вървеше все покрай горичката, отмествайки безшумно клоните и стъпвайки по мъха на дърветата, Борн излезе пред ресторанта. Застана неподвижно и се огледа за скрити в сенките на дърветата или сградата хора. Не видя никого и продължи, докато излезе в гръб на сградата.
Отвори се врата и блесна широк лъч светлина, след което се появи един мъж в бяло сако. Той застана на едно място и запали цигара в шепите си. Борн погледна наляво, надясно и нагоре към терасата, но никой не се появи. Всеки часовой би се обезпокоил от внезапната светлина, появила се на три метра под мястото на конференцията. Отвън нямаше охрана. Таеше се — както и в къщата на Вилие в Парк Монсо — вътре.
На вратата се появи още един мъж, също в бяло сако, но с шапка на главен готвач. Гласът му беше гневен, говореше френски с гасконски акцент.
— Докато ти пикаеш, ние се потим! Количката с десертите е полупразна. Отивай да я заредиш. Веднага, тъпако!
Мъжът се обърна и вдигна рамене. Загаси цигарата си и се върна вътре, като затвори вратата след себе си. Светлината изчезна, останаха само лунните лъчи, но и те бяха достатъчни да осветяват терасата. Там нямаше никой, никакъв часовой не патрулираше до масивната двойна врата към помещението.
Карлос. Намери Карлос. Хвани Карлос. Каин е вместо Чарли, а Делта вместо Каин.
Борн прецени разстоянието и препятствията. Намираше се на около петнайсет метра от гърба на сградата и на около три-четири от парапета на терасата. На външната стена имаше два отдушника, от които излизаше пара, а до тях улук, от който човек можеше да се хване за парапета. Ако успееше да се покатери по водосточната тръба и да стъпи на по-ниския отдушник, можеше да се хване за парапета и да се прехвърли на терасата. Но трябваше да си съблече палтото, за да не му пречи. Свали го, пусна го в краката си, сложи шапката отгоре и покри всичко с треволяци. След това излезе от горичката и се запъти по чакъла възможно най-бързо към водосточната тръба.
Вече в сянката, подръпна тръбата. Изглеждаше здрава. Протегна ръката си колкото можа, подскочи, подпря крака на стената и се изкачи до нивото на първия отдушник. Стъпи на него и се вдигна нагоре по тръбата. Оставаха му трийсетина сантиметра до парапета. Трябваше да се отблъсне от отвора на отдушника и да подскочи, за да го достигне.
Вратата под него се отвори и пространството наоколо се обля в бяла светлина. Някаква фигура, опитваща се да запази равновесие, изскочи навън, последвана от шефа с бялата шапка, който
