— Хауърд Лелънд — каза Джейсън. — Ето ти я връзката с Карлос.
— Защо? Как така?
— Лелънд бе убит, защото се бъркаше в производството и износа на оръжие на Ке Д’Орсе. Какво повече ни трябва?
— Изглежда ми немислимо такъв човек… — Гласът на Мари потрепера; осени я някаква мисъл. — Синът му беше убит. Политическо убийство, преди около шест години.
— Разкажи ми.
— Колата му избухна на Рю дю Бак. Писаха по всички вестници. Той беше активния политик, консерватор като баща си, лют противник на социалистите и комунистите. Беше млад депутат, често се съпротивляваше на бюджетните разходи, но така или иначе беше доста популярен. Един очарователен аристократ.
— Кой го уби?
— Носеха се слухове за комунистически фанатици. Беше успял да блокира няколко законопроекта, които по един или друг начин облагодетелстваха крайното ляво крило. След убийството му съпротивата отслабна и законопроектите бяха прокарани. Мнозина смятат, че тази е причината Вилие да напусне армията и да се кандидатира за депутат. Ето тук се корени противоречието. Все пак синът му бе убит; всеки би си помислил, че един професионален убиец е последният човек на земята, с когото Вилие би искал да има нещо общо.
— И друго. Ти каза, че е бил посрещнат много добре от Алжир, защото никога не се е замесвал пряко в тероризма…
— Противното — прекъсна го Мари, — не е доказано. Тук са доста толерантни към всевъзможни възторжени каузи, в които се засягат тероризмът или кревата. А той е бил и официален герой, не го забравяй.
— Но човек, който е бил терорист, винаги си остава такъв, ти също не го забравяй.
— Не съм съгласна. Хората се променят.
— Не и по отношение на някои неща. Един терорист винаги помни колко ефикасен е бил, той живее с тази мисъл.
— Откъде си толкова сигурен?
— Не знам, но не съм сигурен, че точно сега искам да си задавам този въпрос.
— Недей тогава.
— Но съм сигурен за Вилие. Сега ще се свържа с него. — Борн отиде до нощното шкафче и взе телефонния указател. — Сега ще видим дали този номер го има тук, или е частен. Нужен ми е адресът.
— Не се приближавай до него. Сто на сто го охраняват там; имат и снимката ти, ако си спомняш.
— Няма да им помогне особено. Ще бъда различен от онзи, когото търсят… Ето го. Вилие А. Ф., Парк Монсо.
— Все още не мога да повярвам. Тази Лавие би трябвало да изпадне в шок при мисълта на кого се обажда, ако го е знаела.
— Или да я изплаши до такава степен да не осъзнава какво прави.
— Не ти ли се вижда доста странно, че са й дали този номер?
— При създалите се обстоятелства, не. Карлос иска копоите му да знаят, че не се шегува. Той иска Каин.
Мари се изправи.
— Джейсън? Какво е „копой“?
Борн вдигна поглед към нея.
— Не знам… Някой, който работи слепешком за друг.
— Слепешком? Без да вижда ли?
— Без да знае. Мисли, че прави едно нещо, а всъщност върши нещо съвсем друго.
— Не те разбирам.
— Да речем, че аз ти кажа да чакаш кола на ъгъла на някаква улица. Колата въобще не се появява, но фактът, че си там, говори на друг, който те наблюдава, че нещо се е случило.
— Елементарно погледнато, непроследимо послание
— Да, предполагам
— Значи така е станало в Цюрих. Валтер Апфел се е оказал копой. Той е пуснал историята за кражбата, без да знае всъщност какво говори.
— По-точно?
— Предположението, че ти казват да влезеш във връзка с някого, е вярно.
— „Тредстоун Седемдесет и едно“. Отново се връщаме на Вилие. Карлос ме откри в Цюрих чрез Гемайншафт. Това означава, че е знаел за „Тредстоун“; има голяма вероятност Вилие също да знае. Ако пък не знае, можем да го накараме да разбере за нас.
— Как?
— Чрез името му. Ако той е всичко, което ти каза, че е, сигурно много държи на него. Съобщението за герой на Франция, свързан със свиня като Карлос, би имало огромен ефект. Ще го заплаша, че ще отида в полицията и във вестниците.
— Той просто ще отрече. Ще заяви, че това е абсурдно.
— Нека. Нищо няма да излезе. В офиса на Лавие беше намерен неговият номер, а не нечий друг. Отричането на този факт ще излезе на една и съща страница със съобщението за трагичната му смърт.
— Да, но все пак трябва да стигнеш до него по някакъв начин.
— Ще стигна. Нали си падам малко хамелеон.
Улицата с три платна му изглеждаше позната, но не в смисъл, че беше минавал преди по нея. Атмосферата му бе позната. Две редици добре поддържани каменни къщи с блестящи врати и прозорци, излъскани метални орнаменти, чисти стълбища и светли стаи зад висящи растения. Беше улица, градена с пари, в богатата част на града и той знаеше, че е бил на такава улица и преди и това бе имало някакво значение за него.
Беше 7.35 вечерта, мартенската нощ беше студена, небето ясно и хамелеонът с подобаваща окраска. Русата коса на Борн се криеше под кепе, а вратът му се гушеше в яката на яке, на гърба на което беше изписано името на някаква служба за куриерски услуги, през рамото си носеше преметната брезентова чанта, почти празна, която допълваше облика му на куриер. Беше към края на обиколката си. Трябваше да спре само на още две-три места, или на четири-пет, щеше да прецени на място. Пликовете, които пускаше в пощенските кутии, не бяха всъщност пликове, а брошури, рекламиращи удоволствията на Бато Роше. Взе ги от фоайето на един хотел. Канеше се да избере няколко къщи в близост до дома на генерал Вилие. Очите му щяха да запомнят всичко наоколо и да търсят преди всичко нещо конкретно. Какви предохранителни мерки бе взел генерал Вилие? Кой охраняваше генерала и колко бяха.
И понеже беше сигурен, че ще открие или кола с хора, или други, които да обхождат постовете си, много се изненада, когато всъщност нищо не откри. Андре Франсоа Вилие, милитарист, говорител на своята кауза и основна връзка на Карлос, нямаше никаква външна охрана или нещо подобно. Ако наистина охраняваха, то това ставаше някъде отвътре. А като се вземеше предвид колко голямо бе престъплението му, генерал Вилие бе или арогантен до безразсъдство човек, или пълен глупак.
Джейсън изкачи стъпалата на къща в съседство. Входът на Вилие бе на не повече от пет-шест метра. Джейсън пъхна брошурата в процепа на пощенската кутия и погледна към прозорците на къщата на Вилие, за да открие някакво лице или фигура. Нямаше.
Вратата на пет метра от него неочаквано се отвори. Борн се сниши и пъхна ръката си под палтото за пистолета с мисълта, че е пълен глупак; някой по-наблюдателен от него го беше забелязал. Но думите, които чу, го убедиха, че не е така. Възрастна съпружеска двойка — прислужница в униформа и мъж в тъмно палто — си говореха на вратата.
— Провери още веднъж дали пепелниците са почистени — каза жената. — Знаеш той колко мрази препълнени пепелници.
— Излиза с колата следобед — отвърна мъжът. — Което значи, че те са препълнени вече.
— Почисти ги в гаража. Имаш време. Той ще се забави поне още десет минути. Трябва да е в Нантер
