— Невъзможно. Освен ако не се намери достатъчно откачен таксиметраджия да ви закара по това време.
— Мисля, че не разбрахте. Има изгледи да понеса значителни загуби и неприятности, ако не успея да пристигна в офиса си до осем сутринта. Готов съм да заплатя щедро…
— Не ви е лесна работата, мосю.
— Предполагам, че все ще се намери някой, да ми услужи с колата си, да речем… за хиляда, хиляда и петстотин франка.
— Хиляда… хиляда и петстотин ли, мосю? — Очите на служителя се отвориха толкова широко, че опънаха кожата му. — В брой ли, мосю?
— Естествено. Съдружникът ми ще я върне утре сутринта.
— Няма никакво движение по улиците, мосю.
— Моля? Да, наистина не виждам защо да не наема такси. Всяка специална услуга се заплаща добре.
— Просто не знам откъде да ви намеря — прекъсна го с трескава убедителност служителят. — От друга страна, моето звено не е чак толкова ново и може би не е от най-бързите на пътя, но все пак би могло да ви бъде от полза, а и, честно казано, не е евтина кола…
Хамелеонът отново бе сменил окраската си и отново го бяха взели за този, който не беше. Но вече знаеше кой е и разбираше.
Зора. Но липсваше стаята от странноприемницата и тапетите, изпъстрени с първите лъчи на слънцето, процеждащи се през прозореца между листата на дърветата вън. Сега първите лъчи от изток позлатяваха френската провинция и разкриваха гледката на хълмовете и полята в Сен Жермен ан Ле. Те седяха в малката кола, паркирана в уширението на черен път и от полуотворените прозорци излизаше цигарен дим.
Преди три седмици в Швейцария беше положил началото на историята с думите: Животът ми започна преди шест месеца в малко село на Средиземноморието, наречено Ил дю Пор Ноар.
Сега бе започнал с тихата декларация: Известен съм като Каин.
Беше казал всичко, без да пропуска нищо, което си спомняше, включително и страховитите видения, избухнали в главата му при думите на Жаклин Лавие в ресторанта със свещниците в Аржантьой. Имена, събития, градове… убийства…
„Медуза“.
— Всичко съвпада. Няма нещо, което да не знам и което да не е било загнездено някъде в ъглите на паметта ми и да се е опитвало да излезе на бял свят. Това е самата истина.
— Било е истината.
Той я погледна отблизо.
— Сгрешихме и двамата, не виждаш ли?
— Сигурно. Но също така бяхме и прави. Ти беше прав и аз бях права.
— За кое?
— За теб. Държа да ти го кажа пак, хладнокръвно и аргументирано. Ти предложи живота си в замяна на моя още преди да ме познаваше; това решение не може да е на човека, когото ми описа. Дори той да е съществувал, вече го няма. — Очите на Мари гледаха умоляващо, макар че гласът й бе спокоен. — Ти го каза, Джейсън. „Това, което човек не си спомня, не съществува. За него.“ Възможно е тъкмо пред това да си изправен. Можеш ли да му обърнеш гръб и да си отидеш?
Борн кимна. Беше настъпил кошмарният миг.
— Да. — Отвърна. — Но сам. Без теб.
Мари дръпна от цигарата си и го погледна. Ръката й трепереше.
— Ясно. Значи това е решението ти.
— Така трябва.
— И какво? Ще изчезнеш най-геройски и аз ще остана неопетнена, така ли?
— Трябва.
— Много ти благодаря. Какво си въобразяваш, че си, по дяволите?
— Какво?
— За кого се мислиш, по-дяволите!
— Аз съм човек, когото наричат Каин. Търсят ме всички правителства — всички полиции — от Азия до Европа. Някакви хора във Вашингтон искат да ме убият заради това, което мислят, че зная; наемен убиец на име Карлос иска да ме застреля в гърлото заради това, което съм му причинил. Помисли малко. Колко дълго смяташ, че ще съм в състояние да се измъквам от тези армии, преди да ме хванат, обградят и убият? Така ли искаш да свърши животът ти?
— Милостиви боже, не! — извика Мари. Изглежда, нещо измъчваше силно аналитичния й мозък. — Възнамерявам да изгния с петдесетгодишна присъда в швейцарски затвор или да бъда обесена за неща, които не съм направила в Цюрих.
— Има начин да се оправи онова в Цюрих. Помислил съм за него. Мога да го направя.
— Как? — Тя загаси цигарата си в пепелника.
— За бога, какво значение има? Ще направя самопризнания. Ще докажа, че аз съм го сторил. Не знам още, но мога да го направя! Мога да върна отново нормалния ход на живота ти. Трябва да го върна!
— Не е този начинът.
— Защо?
Мари погали лицето му и гласът й отново стана нежен, а внезапната студенина изчезна.
— Защото току-що отново ти доказах, че съм права. Дори обреченият — толкова убеден в собствената си вина — би го забелязал. Човекът на име Каин никога не би направил това, което ти току-що ми предложи. За никого.
— Аз съм Каин!
— Въпреки че ме принуди да се съглася с теб, че си бил, вече не си.
— Категорична реабилитация ли? Саморъчна лоботомия? Пълна загуба на връзката с действителността? Може и това да е истината, но тя няма да възпре онези, които ме търсят. Няма да им попречи — да му попречи — да дръпне спусъка.
— Това е най-лошото и аз не съм готова да го призная.
— Тогава значи не си готова да погледнеш фактите в очите.
— Виждам два факта, които ти, изглежда, пренебрегваш. Аз не мога. Ще живея с тях до края на дните си, защото се чувствам отговорна. Двама мъже бяха убити по най-брутален начин, защото застанаха между теб и посланието, което някой се опита да ти изпрати. Чрез мен.
— Видя посланието на Корбелие. Колко дупки от куршуми имаше? Десет, петнайсет?
— Значи са го използвали! Чу ли какво каза той по телефона. Аз също. Той не лъжеше; опитваше се да ни помогне. Ако не на теб, на мен със сигурност.
— … Възможно е.
— Всичко е възможно! Не знам точните отговори, но не мога да се съглася с теб, Джейсън. Има неща, които не могат да бъдат обяснени — а трябва. Ти никога не си казвал или показвал, че имаш нужда или поне склонност да бъдеш това, което твърдиш, че си бил! А такъв човек не може да не го носи в себе си. Или не си такъв. Не можеш да бъдеш.
— Такъв съм.
— Чуй ме. Много си ми скъп, любов моя, и това би могло да ме заслепи, знам го. Но знам и нещо друго за себе си. Не съм наивно дете, отгледано в саксия. Познавам отчасти живота и се вглеждам много внимателно и много отблизо в хората, които ме привличат. Може би за да докажа на самата себе си какви са ценностите ми — а те наистина са ценности. Мои, само мои и на никой друг. — Тя замълча за миг и се отдръпна от него. — Видях човек, когото караха да страда жестоко — и той самият, и другите — но не издаде и стон. Може и да крещиш вътрешно, но не желаеш да безпокоиш никого, освен себе си. Вместо това търсиш, ровиш и се опитваш да разбереш. А това, скъпи, не е начин на мислене на хладнокръвен убиец, а като прибавим и всичко, което направи и продължаваш да правиш за мен, никак. Не знам какъв си бил преди или за какви престъпления носиш отговорност, но те не са такива, каквито си мислиш — каквито искат да те
