вътрешен поглед върху нещата. Делта започна да се отнася към командите на бойното поле с непрекъсната и все по-открита враждебност. Моето положение ми даваше възможност да наблюдавам този модел на поведение доста по-добре от вас.
— Повечето пъти е имал пълното право да се държи така. Ако бяхте прекарали повече време на фронта и по-малко в Сайгон, щяхте да го разберете. Аз го разбрах.
— Може да се изненадате — каза генералът, вдигайки ръка да не го прекъсват, — но аз не защитавам големите глупости, на които нерядко даваха простор на действие в Сайгон, а и никой не би ги оправдал. Опитвам се да опиша модел на поведение, който би могъл да доведе до онази нощ на Седемдесет и първа улица.
Мъжът от ЦРУ не отмести погледа си от Крофорд, враждебността му изчезна и той кимна.
— Знам. Извинете. Точно в това е трудността на задачата. И на мен не ми е лесно. Работил съм с Делта в половин дузина сектори, бяхме колеги с него в Пном Пен преди идеята за „Медуза“ да се роди в съзнанието на Монаха. Той не беше същият след Пном Пен; затова и отиде в „Медуза“, а впоследствие пожела да стане Каин.
Сенаторът се приведе напред.
— Чувал съм, но отново ми разкажете. Президентът иска да знае всичко.
— Жена му и двете му деца бяха убити на един малък кей на река Меконг. От бомба на странен бомбардировач — никой не разбра чий, а и после не се разкри на кого е. Той мразеше тази война, мразеше всички участници в нея. Промени се напълно. — Конклин замълча, поглеждайки генерала. — И аз мисля, че сте прав, генерале. Той отново се е променил. Беше заложено в същността му.
— Кое? — попита остро сенаторът.
— Тази внезапна промяна, предполагам — поясни Конклин. — Това внезапно отприщване. Оказал се е извън границите на възможностите си и омразата е взела връх. Не е било трудно; необходима е голяма предпазливост, за да се опазиш от това. Убил е мъжете и жената в напълно осъзнат пристъп на лудост. Никой от тях не го е очаквал, с изключение може би на жената, която е била горе и вероятно е чула изстрелите… Той вече не е Делта. Ние създадохме легенда, наречена Каин, само че тя вече не е само легенда. А самият той.
— След толкова месеци… — Сенаторът се наведе напред и гласът му се провлачи. — Защо се е върнал? Откъде?
— От Цюрих — отговори Крофорд. — Уеб беше в Цюрих и аз мисля, че е единственият, който би могъл да го е довел. Може никога да не разберем защо, освен ако не е разчитал да ни хване там всички до един.
— Не знае кои сме ние — възпротиви се сенаторът. — Единствените, с които имаше връзка, бяха Яхтсмена, жена му и Дейвид Абът.
— И Уеб, разбира се — добави генералът.
— Разбира се — съгласи се сенаторът. — Но не и в „Тредстоун“, даже не и с него.
— Не би имало никакво значение — каза Конклин, като удари с бастуна си по пода. — Той знае, че там има централа. Уеб може да му е казал, че всички ще сме там. Напълно разумно предположение. Събраха ни се доста въпроси — цената на шест загубени месеца, а сега и няколко милиона долара. Идеално разрешение за Делта, нали? Щял е да ни премахне и да изчезне. Без следи.
— Защо сте толкова убеден?
— Защото, първо, той е бил там — отговори мъжът от разузнаването, като повиши глас. — Намерихме отпечатъците му на чаша от бренди, която дори не е била допита. И второ, това е класически капан с около двеста вариации.
— Бихте ли обяснили?
— Не даваш никакви признаци на живот — включи се в разговора генералът, като погледна Конклин, — докато накрая врагът не изгуби самообладание и не се разкрие пръв.
— Искате да кажете, че ние сме станали врагът? Неговият враг?
— Мисля, че по този въпрос не може да има две мнения — каза военноморският офицер. — Делта вече не е с нас, независимо какви са били причините. Такива неща са се случвали и преди, слава богу, не много често. Знаем какво да правим в подобна ситуация.
Сенаторът отново се наведе от канапето.
— Какво възнамерявате да правите?
— Снимката му никога не е виждала бял свят — обясни Крофорд. — Сега ще я размножим. И ще я изпратим до всички централи, подслушвателни постове и информатори, с които разполагаме. Той все пак трябва да отиде някъде и сигурно ще предпочете място, което му е познато. Ако не за друго, то поне за да си купи нова самоличност. Ще похарчи пари и ще го открием. Когато това стане, заповедите са ясни.
— Веднага ли ще го доведете тук?
— Ще го убием — изрече просто Конклин. — Не можем да съдим човек като Делта, нито да поемем риска да го съди друго правителство. Не и за това, което той знае.
— Не мога да кажа така на президента! Има закони.
— Не и за Делта — възрази агентът. — Той е извън всякакви закони и предпазни мерки.
— Какво значи извън…
— Точно така, сенаторе — прекъсна го генералът. — Нищо не помага. Мисля, че добре осъзнавате значението на тази фраза. Сам решете дали да назовавате пред президента нещата с истинските им имена. Това е изцяло ваша грижа. Може би ще е по-добре…
— Трябва да проучите всичко — сряза го сенаторът. — Говорих с Абът миналата седмица. Той ми каза, че е в ход стратегия за разкриване на Делта. Цюрих, банката, позоваването на „Тредстоун“. Всичко е част от нея, нали?
— Така е и всичко приключи — заяви Крофорд. — Ако доказателството на Седемдесет и първа улица не ви е достатъчно, това вече трябва да е. Делта получи ясен сигнал да се свърже с нас. Не го направи. Какво повече искате?
— Искам да бъда абсолютно сигурен!
— Аз го искам мъртъв. — Думите на Конклин, макар и изречени меко, подействаха на присъстващите като внезапен, леден вятър. — Той не само наруши всички правила, които ние сами определихме — без значение какви са те — но и падна под нивото на отрепките, с които е имал работа. Той смърди. Той е Каин. Ние така свикнахме с името Делта — даже не Борн, а Делта — че го забравихме. Гордън Уеб му беше брат. Да се открие. И да бъде убит.
КНИГА ТРЕТА
23.
Беше три без десет минути, когато Борн се приближи до рецепцията на „Оберж дю Коан“, а Мари продължи направо към изхода. За облекчение на Джейсън на гишето нямаше вестници, но служителят от нощната смяна беше от типа на онези в Париж. Оплешивяващ, трудноподвижен мъж с полупритворени очи. Облегнат на стола си, той бе сложил ръце пред себе си и изглеждаше подтиснат от нескончаемата нощ пред него. Но тази нощ, помисли Борн, щеше да я запомни за дълго-дълго — без дори да се смятат щетите на горния етаж, които щяха да бъдат открити на следващата сутрин. Един служител от нощна смяна в Монруж би трябвало да разполага със собствен транспорт.
— Току-що се обадих в Руан — каза Джейсън, като се подпря с длани на гишето — нервен човек, ядосан от неконтролируемите събития в личния му живот. — Трябва да тръгна веднага и ми е необходима кола под наем.
— Защо не — пое шумно въздух мъжът и се надигна от стола си. — Какво ще желаете, мосю? Позлатена карета или вълшебно килимче?
— Моля?
— Даваме под наем стаи, а не коли.
— Трябва да съм в Руан преди да съмне.
