бога! Ако означавам нещо за теб, направи както ти казвам!
Борн не можа да й откаже. Вълнението й се отразяваше зле и на двамата.
— Какво да му кажа? — попита той, отивайки към телефона.
— Първо се свържи с него! Точно от това ме е страх, …о, боже, страх ме е!
— Кой е номерът?
Тя му го каза; той набра и зачака отсреща да отговорят. Когато най-после това стана, телефонистката беше изпаднала в паника, гласът й ту спадаше, ту се извисяваше и от време на време почти не й се разбираше. На заден фон се чуваха викове и резки команди, изричани бързо на английски и френски. След няколко секунди Джейсън разбра и защо.
Дьони Корбелие, аташе на Канада, излязъл на стълбите на посолството на авеню Монтен в два без двайсет през нощта и бил прострелян в гърлото. Починал на място.
— Ето и останалата част от посланието, Джейсън — прошепна Мари и го погледна пребледняла. — А сега ще изслушам всичко, което имаш да ми кажеш. Защото там някъде наистина има някой, който се опитва да стигне до теб и да ти помогне. Имало е послание; но не за нас и не за мен. Само за теб. И само ти е трябвало да го разбереш.
22.
Един по един четиримата мъже пристигнаха в претъпкания хотел „Хилтън“ на Шестнайсета улица във Вашингтон. Всеки от тях се качи на различен асансьор и слезе два или три етажа над или под нужния и стигна до уреченото място по стълбите. Нямаше време да се срещат извън границите на окръг Колумбия; кризата беше несравнима. Мъжете бяха от „Тредстоун Седемдесет и едно“ — оцелелите. Останалите бяха мъртви, избити зверски в тихата улица с три платна в Ню Йорк.
Две от лицата бяха известни на обществото — едното повече от другото. Първият беше възрастен сенатор от Колорадо, а вторият — бригаден генерал Ъ. А. Крофорд — Ъруин Артър, в свободен превод — Железния задник — известен говорител на Военното разузнаване и пазител на архивите и информационните му банки. Другите двама бяха практически неизвестни, освен в коридорите на собствените си учреждения. Единият бе военноморски офицер на средна възраст, прикрепен към информационния контрол на 5-а Военноморска област. Четвъртият и последен бе четирийсет и шест годишен ветеран от Централното разузнавателно управление, кльощава, натегната пружина от напиращ гняв и с бастун. Кракът му беше откъснат от граната в Югоизточна Азия. Навремето бил дълбоко законспириран агент на операция „Медуза“. Името му беше Александър Конклин.
В стаята нямаше маса за конференции; бе обикновена спалня със стандартни легла, канапе, два фотьойла и масичка за кафе. Невероятно бе, че последствията от такова събитие се обсъждаха в подобно място. Нямаше компютри със зелени букви на тъмните екрани, нито електронно оборудване за комуникации, осъществяващо връзка с консули в Лондон, Париж или Истанбул. Мястото беше обикновена хотелска стая, в която нямаше нищо освен четири мозъка, съхраняващи тайните на „Тредстоун Седемдесет и едно“.
Сенаторът седна в единия край на канапето, военноморският офицер в другия, Конклин се настани в едното от креслата, протегна напред неподвижния си крак и постави бастуна между краката си, докато бригаден генерал Крофорд остана прав със зачервено лице и яростно помръдваща челюст.
— Свързах се с президента — каза сенаторът, като изтри челото си. Личеше си, че скоро не е спал. — Трябваше да го направя. Ще се срещнем довечера. Кажете ми всичко възможно, всеки от вас. Започнете вие, генерале. Какво се случи, за бога?
— Майор Уеб е трябвало да бъде при колата си в двайсет и три нула-нула часа на ъгъла на Лексингтън и Седемдесет и втора улица. Не се появил в определеното време. Към двайсет и три и трийсет шофьорът се обезпокоил, защото трябвало да отидат чак до летището в Ню Джърси. Сержантът запомнил адреса — само защото му било казано да го забрави — подкарал натам и стигнал до вратата. Секретната ключалка била разбита и вратата зеела отворена. Всички алармени системи били обезвредени. На пода във фоайето имало кръв, а на площадката на втория етаж лежала мъртва жена. Тръгнал по коридора, влязъл в оперативните стаи и намерил труповете.
— Този мъж заслужава да бъде повишен без много шум — каза военноморският офицер.
— Защо го казвате? — попита сенаторът.
Крофорд отговори:
— Запазил е достатъчно самообладание да се обади в Пентагона и е настоял да говори по неподслушван канал, вътрешен. Дал точните данни за честотата, времето и мястото на емисията и казал, че трябва да говори с онзи, който я е излъчил. Не казал нито дума, докато не се обадих аз на телефона.
— Пратете го във Военната академия, Ъруин — каза грубо Конклин и стисна бастуна си. — Явно има повече мозък от голяма част от клоуните, които развъждате там.
— Това не е необходимо, Конклин — каза меко сенаторът. — А и ще насили излишно нещата. Продължавайте, ако обичате, генерале.
Крофорд размени поглед с мъжа от ЦРУ.
— Свързах се с полковник Пол Маккларън в Ню Йорк, наредих му да отиде на мястото и да не прави абсолютно нищо, докато не пристигна. След това се обадих тук на Конклин и на Джордж и отлетяхме за там заедно.
— Аз се обадих на един екип от ФБР за снемане в Манхатън на отпечатъци — добави Конклин. — С тях сме работили и преди и им имам доверие. Не им казах какво търсим, но ги помолих да прегледат внимателно обстановката и ако намерят нещо, да го дадат лично на мен. — Мъжът от ЦРУ млъкна и вдигна бастуна си към военноморския офицер. — След това Джордж им даде трийсет и седем имена. За тези хора знаехме, че имат отпечатъци във ФБР и досиета. Натъкнахме се на един комплект от тях, който изобщо не очаквахме, и за който… просто не искахме да… повярваме.
— На Делта ли? — попита сенаторът.
— Да — продължи офицерът. — Имената, които им дадох, са на всеки — независимо колко слаба е връзката — който е могъл да научи адреса на „Тредстоун“, включително, разбира се, и на всеки един от нас. Стаята беше изчистена основно, всяка повърхност, всяка брава и всяка чаша — с изключение на една. Беше счупена чаша от бренди, намерихме няколко парчета в ъгъла под килима, но те се оказаха напълно достатъчни. Там бяха отпечатъците; на показалеца и среден пръст на дясната ръка.
— Вие сте съвсем сигурен, нали? — попита бавно сенаторът.
— Отпечатъците не лъжат, сър — каза офицерът. — Парчетата бяха все още влажни от брендито. Извън тази стая Делта е единственият човек, който знае за Седемдесет и първа улица.
— Можем ли да сме сигурни в това? Другите може да са казали нещо.
— Изключено е — прекъсна го генералът. — Абът не би го направил никога, а адресът бе даден на Елиът Стивънс петнайсет минути преди да отиде там, обадил се е от уличен телефон. Освен това, дори да предположим най-лошото, той едва ли би изпросил сам екзекуцията си.
— Ами майор Уеб? — настоя сенаторът.
— Майорът — отвърна Крофорд, — получи адреса по радиото от мен, след като се приземи на летище Кенеди. Както знаете, честотата принадлежи на Военното разузнаване и се заглушава автоматично. Припомням ви, че той също загуби живота си.
— Да, разбира се — възрастният сенатор поклати глава. — Немислимо е наистина. Защо?
— Бих желал да ви предложа причина, колкото и неприятно да звучи тя — каза бригаден генерал Крофорд. — От самото начало не бях ентусиазиран по отношение на кандидата. Разбирах мотивите на Дейвид, признавах, че има необходимия опит, но ако си спомняте, изборът не беше мой.
— Не си спомням да сме имали кой знае колко богат избор — намеси се сенаторът. — Имахме човек — човек с опит, както казахте и вие, който прояви желание да потъне в нелегалност за неопределено дълъг период от време, да рискува живота си ежедневно и да прекъсне абсолютно всички връзки с миналото си. Колко такива хора съществуваха?
— Можехме да намерим някой по-уравновесен — контрира го генералът. — Изтъкнах го навремето.
— Вие изложихте — поправи го Конклин, — вашето определение за уравновесен човек, което, както ви посочих тогава, беше несъстоятелно.
— И двамата бяхме в „Медуза“, Конклин, — каза Крофорд ядосано, но разумно. — Но вие нямахте
