— Кой го иска?
— Онзи, който ни изпраща посланието. Те знаят, че аз нямам друг избор, освен да се свържа с посолството и да поискам закрилата на канадското правителство. Не се сетих по-рано, защото вече бях говорила с посолството, с онзи, как му беше името — Дьони Корбелие, но той не ми каза абсолютно нищо. Само изпълни молбата ми, нищо друго. Но това беше вчера… Не днес, не тази вечер. — Мари се отправи към телефона на нощното шкафче.
Борн се надигна бързо от стола си и я спря, като я хвана за ръката.
— Недей — каза твърдо.
— Защо?
— Защото не си права.
— Права съм, Джейсън! Нека ти докажа.
Борн се изправи пред нея.
— Струва ми се, че ще е по-добре да изслушаш какво имам да ти кажа.
— Не! — изкрещя Мари и го изненада неимоверно. — Не искам да чувам. Не сега!
— Само преди час в Париж то бе единственото, което искаше да чуеш. Чуй го тогава!
— Не! Преди един час ми се умираше! Ти беше решил да избягаш. Без мен. И знам, че това ще се случи отново и отново, докато най-накрая не приключи за теб. Чуваш думи, виждаш образи и ти идват наум откъслеци от неща, които не разбираш, но понеже те съществуват, ти сам се обричаш на смърт! И ще продължаваш да го правиш, докато някой не ти каже, че какъвто и да си бил… има хора, които са те манипулирали и които ще те пожертват и ще си измият ръцете с тебе! Но там накъде има и някой, който иска да ти помогне, да ни помогне! Ето това е посланието! Знам, че съм права. Искам да ти го докажа. Остави ме!
Борн хвана ръцете й и я погледна смълчан. Красивото й лице беше изпълнено с болка и болезнена надежда, очите й молеха. Ужасната болка достигна до всяко кътче от тялото му. Може би така беше по- добре; щеше сама да се убеди и страхът да я принуди да чуе и да разбере. За тях вече нищо не съществуваше. Аз към Каин…
— Добре, ще се обадиш, когато аз ти кажа. — Той я пусна и отиде при телефона. Набра рецепцията на „Оберж дьо Коан“. — Обаждам се от триста четирийсет и първа стая. Току-що говорих с приятели от Париж; те ще дойдат след малко тук. Бихте ли им ангажирали стая на същия етаж… Добре. Казват се Бригс. Американци са. Ще сляза да платя предварително и ще ми дадете ключа… Чудесно. Благодаря.
— Какво правиш?
— Искам да ти докажа нещо — заяви. — Дай ми своя рокля — продължи. — По възможност по-дълга. Най-дългата.
— Какво?
— Щом искаш да се обадиш, прави каквото ти казвам.
— Ти не си в ред.
— Признал съм го отдавна — отвърна той, докато вадеше от куфара панталон и риза. — Роклята, ако обичаш.
Петнайсет минути по-късно стаята на мистър и мисис Бригс, на отсрещната страна на коридора, шест стаи през тяхната, бе готова. Дрехите бяха подредени и отделни лампи светеха, другите не, защото крушките бяха отвъртени.
Джейсън се върна в тяхната стая. Мари стоеше до телефона.
— Готови сме.
— Какво си направил?
— Което исках и което трябваше. Сега можеш да се обадиш.
— Много е късно. Може и да го няма.
— Мисля, че ще е там. Ако го няма, ще ти дадат домашния му телефон. Името му го има на записите на разговорите с Отава. Или би трябвало да го има.
— Сигурно го има.
— Тогава значи са се свързали с него. Запомни ли какво ти казах да говориш?
— Да, но не виждам смисъл. Няма никаква връзка. Знам, че не греша.
— Ще видим. Просто кажи думите, които аз ти казах. Ще стоя до теб и ще слушам. Хайде.
Тя вдигна слушалката и набра номера. Седем секунди по-късно централата на посолството отговори и я свързаха с Дьони Корбелие. Беше един часът и петнайсет минути през нощта.
— Всемогъщи боже, къде си в момента?
— Значи си чакал да се обадя?
— Надявах се, че ще се обадиш, иначе щеше да е много лошо. Тук е истинска лудница. Чакам от пет часа следобед.
— И Алън така почака. В Отава.
— Кой Алън? За какво говориш? Къде се намираш, по дяволите?
— Първо искам да знам ти какво имаш да ми казваш.
— Да ти казвам ли?
— При теб има послание за мен, Дьони. Какво е то?
— Какво какво е? Какво послание?
Лицето на Мари пребледня.
— Не съм убивала никого в Цюрих. Не бях…
— Тогава, по дяволите — прекъсна я аташето, — ела веднага. Ще ти осигурим всякаква възможна закрила. Тук никой не може да те пипне с пръст.
— Дьони, изслушай ме! Досега си чакал да се обадя, нали?
— Да, разбира се.
— Някой ти е казал да чакаш, така ли е?
Пауза. Когато Корбелие заговори отново, гласът му беше приглушен.
— Да, каза ми. Те ми казаха.
— Какво ти казаха?
— Че отчаяно се нуждаеш от нашата помощ.
Мари задиша по-спокойно.
— И искат да ни помогнат?
— „Ни“ — отвърна Корбелие, — ще рече, че той е с теб?
Лицето на Борн беше до нейното, главата му наклонена, за да чува какво говори Корбелие. Кимна.
— Да — отговори тя. — Заедно сме, но той излезе за малко. Всичко това са измислици, не ти ли го казаха?
— Казаха само, че трябва да те открием и да ти осигурим закрила. Те наистина искат да ти помогнат; искат да изпратят кола за вас. Една от нашите. Дипломатическа.
— Кои са тези „те“?
— Не знам имената им, но и не ми е необходимо. Знам положението и ранга им.
— Положение ли?
— Те са специалисти. От Федералната сигурност. Какво повече ти трябва?
— Имаш ли им доверие?
— Боже мой, да! Свързаха се с мен чрез Отава. Нарежданията им идват директно от Отава.
— Сега в посолството ли са?
— Не, свързвам се с тях по телефона. Господи, Мари, къде си в момента?
Борн кимна отново и тя отговори.
— Намираме се в „Оберж дьо Коан“ в Монруж. Под името Бригс.
— Веднага ще ви пратя кола.
— Недей, Дьони! — възпротиви се Мари, гледайки Джейсън, чийто поглед й заповядваше да слуша инструкциите му. — Изпрати я сутринта. Първото нещо, което ще направиш на разсъмване — след четири часа. Става ли?
— Не мога да го направя! За твое добро е.
— Трябва. Не ме разбирай погрешно. Той е въвлечен в някаква мръсотия и е изплашен. Иска да избяга.
