Заспаха изтощени, с преплетени пръсти.
Борн се събуди пръв от шума на клаксоните и уличното движение долу под тях. Погледна часовника си; беше един и десет по обед. Бяха спали почти пет часа — едва ли достатъчно, но и това стигаше. Денят наистина щеше да бъде дълъг. Не беше сигурен какво точно го очаква; знаеше само, че съществуват два телефонни номера, които трябваше да го отведат до трети в Ню Йорк.
Обърна се към Мари, която дишаше дълбоко до него, лицето й — красивото й изразително лице бе наклонено към ръба на възглавницата и устните й бяха полуотворени на сантиметри от неговите. Той я целуна и тя го прегърна, все още със затворени очи.
— Ти си жаба и аз ще те превърна в принц — каза тя сънено. — Или предпочиташ нещо друго?
— Няма да ти е лесно. А и нямам предпочитания.
— Тогава ще си останеш жаба. Поскачай малко, жабчо. Позабавлявай ме.
— Няма да ме съблазниш. Подскачам само когато ям мухи.
— Жабите мухи ли ядат? Сигурно. Бррр. Отвратително.
— Хайде, отвори си очите. След малко и двамата трябва да подскачаме. Ще трябва да отидем на лов.
Тя премигна и го погледна.
— Какво ще ловим?
— Мен — каза той.
От телефонна будка на Рю Лафайет се проведе телефонен разговор чрез подадена поръчка за номера в Цюрих. Поръчката бе от името на мистър Бригс. Борн разбираше добре, че Жаклин Лавие сигурно не си е губила времето и вероятно е подала сигнал за опасност; би трябвало да е подпалила чергата и на някого в Цюрих.
Когато чу иззвъняването от Швейцария, Джейсън влезе и подаде слушалката на Мари. Тя знаеше какво да говори.
Но не й се удаде да го каже. На линията беше международната телефонистка от Цюрих.
— Съжаляваме, но номерът, на който се обаждате е закрит.
— До онзи ден не беше — прекъсна я Мари. — Случаят е спешен. Имате ли друг номер?
— Телефонният номер е закрит, мадам. Не е оставен в замяна друг номер.
— Може да е грешка. Много е спешно. Бихте ли ми дали името на абоната на новия номер.
— Боя се, че е невъзможно.
— Казах ви, че е спешно! Може ли да говоря с вашия началник, ако обичате?
— И той няма да може да ви помогне. Този номер е в непубликуван списък. Приятен ден, мадам.
Връзката прекъсна.
— Телефонът е откачен.
— Прекалено много време ни отне да го установим — отговори Борн и погледна нагоре и надолу по улицата. — Да се махаме от тук.
— Мислиш ли, че може да са ни проследили тук? В Париж? От уличен телефон?
— За три минути е възможно да се определи приблизително районът на обаждането, а за четири — да се стесни периметърът до пет-шест сгради.
— Откъде го знаеш?
— Ще ми се да мога да ти отговоря. Хайде да тръгваме.
— Джейсън, защо не се скрием някъде? И да наблюдаваме?
— Защото аз не знам какво да наблюдавам, а те знаят. Имат и снимка, за да не сбъркат; може да са разположили хора из целия район.
— Въобще не приличам на снимката от вестника.
— Не ти. Аз. Хайде да вървим!
Впуснаха се бързо в трескавото движение на уличните тълпи, докато стигнаха булевард Малезерб през няколко пресечки, където намериха друг уличен телефон с различен номератор от предишния. Този път нямаше да имат работа с телефонистки; номерът беше парижки. Мари влезе в кабинката с няколко монети в ръка и го набра; беше подготвена.
Но думите, които чу в отговор на обаждането, я изненадаха неимоверно.
— La residence du General Villiers. Bonjour64… Allo? Allo?
В момента Мари направо не можа да проговори. Само гледаше в телефона.
— Je regrette — прошепна, — un faux numero.65 — И затвори.
— Какво има? — попита Борн, като отвори стъклената врата. — Какво стана? Кой беше?
— Някаква абсолютна безсмислица — каза тя. — Току-що се свързах с дома на един от най-уважаваните и влиятелни хора във Франция.
24.
— Андре Франсоа Вилие — повтори Мари, докато палеше цигара. Бяха се върнали в стаята си в „Терас“, за да преосмислят ситуацията и да подредят изненадващата информация. — Рицар на Сен Сир, герой от Втората световна война, легенда от Съпротивата и до провала в Алжир сочен като евентуален правоприемник на Дьо Гол. Джейсън, просто е невероятно между такъв човек и Карлос да има връзка.
— Връзката е налице. Повярвай.
— Много е трудно. Почти невъзможно. Вилие произхожда от много стар благороднически род, родословното му дърво датира от седемнайсети век. А днес е един от най-влиятелните депутати в парламента — ориентиран е вдясно наистина, — но иначе е човек на закона и реда в пълния смисъл на думата. Все едно да свържеш Дъглас Макартър с някой член на мафията. Просто няма смисъл.
— Дай да се поразтърсим тогава. Какво се е случило, че не е наследил Дьо Гол?
— Алжир. В началото на шейсетте Вилие е бил член на ОАС — един от алжирските полковници в Салан. Те се противопоставиха на споразумението от Евиан, които дадоха независимост на Алжир, вярвайки, че тази страна по право принадлежи на Франция.
— Лудите полковници от Алжир — каза Борн, като че ли влагаше много смисъл в тази фраза, но не знаеше откъде му хрумна и защо я каза.
— Това говори ли ти нещо?
— Би трябвало, но не знам какво е.
— Помисли — настоя Мари. — Какво общо имат с теб „лудите полковници“? Какво е първото, което ти идва на ум? Бързо!
Джейсън я погледна безпомощно и тогава се сети.
— Бомбардировки… инфилтрации. Провокатори. Изучи ги. Така ще научиш механизма.
— Защо?
— Не знам.
— Базират ли се решенията на онова, което научаваш?
— Предполагам.
— Какви решения? Ти решаваш какво?
— Разцепление.
— Какво означава това за теб? Разцепление.
— Не знам! Не мога да мисля!
— Добре, добре. Ще се върнем към Вилие. След Алжир какво?
— Дьо Гол успя да заглади нещата. Името на Вилие никога не бе споменато във връзка с тероризма, а и военното му досие го потвърди. Той се върна във Франция — и бе много добре посрещнат — като борец за една загубена, но уважавана кауза. Преди да почне да се занимава с политика, успя да се издигне до генералски чин.
— Значи в момента е активен политик?
— По скоро официален говорител. Възрастен парламентарист. Все още е върл милитарист и вдига пара против съкращенията на въоръженията на Франция.
