Джейсън кимна, обърна се обратно и тръгна бързо по алеята към улицата. После се изви и погледна Жанин Доблер. Тя стоеше безжизнена до стената; за нея елегантният свят на висшата мода беше съвсем насилствено изваден от орбитата си.
Филип д’Анжу. Името не му говореше нищо, но Борн беше безсилен. Продължаваше да си го повтаря тихо, опитвайки се да извика в съзнанието си образ… тъй както лицето на сивокосия телефонист предизвикваше видения от мрак и светлинни проблясъци. Филип д’Анжу. Нищо. Абсолютно нищо. И все пак нещо караше стомаха му да се свива на топка, вдървяваше мускулите му и цялото му тяло се превръщаше в твърда плоскост, издялана… от мрака.
Той седна до един прозорец близо до вратата в кафене на Рю Расин, готов да скочи и излезе веднага, щом види фигурата на Клод Ореал да пристига при входа на странната сграда от другата страна на улицата. Стаята на Ореал бе на четвъртия етаж в апартамента, споделян с още двама млади мъже, до който се стигаше единствено по вътрешна вита стълба. Борн беше сигурен, че щом се появи, Клод Ореал няма да върви бавно и спокойно.
Защото една беззъба бабичка от местните му бе предала да си „размърда задника“ до Рю Расин и да спре писъците и звуците от чупене на мебели, разнасящи се от квартирата му. И му бе дала срок от десет минути, преди да повика жандармите.
Клод се появи за осем. Кльощавото му тяло, пакетирано в костюм на Пиер Карден, се вееше на вятъра, направо препускаше по тротоара от изхода на метрото през две пресечки насам. Той избягваше сблъсъците с другите минувачи с ловкостта на бивш балетист на „Руския балет“. Тънкият му врат се източваше от жилетката без ръкави, дългата му черна коса се развяваше подобно на грива успоредно на паважа. Стигна до входа, сграбчи парапета, затича се нагоре по стълбите и се скри в сянката на фоайето.
Джейсън излезе бързо от кафенето и прекоси улицата. Влезе и се заизкачва по старата стълба с напукани стъпала. Още от площадката на третия етаж се чуваше думкането по вратата на четвъртия.
— Ouvrez. Ouvrez! Vite, nom de Dieu!…68
Ореал спря, тишината вътре явно го изплаши повече от всичко.
Борн изкачи останалите стъпала, докато пред погледа му между парапета и стълбището се показа Ореал. Чиновникът бе притиснал крехкото си тяло до вратата, ръцете му с разперени пръсти стискаха касата от двете страни. Бе притиснал ухо до дървената плоскост, а лицето му пламтеше. Джейсън извика с гърлен бюрократичен френски.
— Сюрте! Останете на мястото си, младежо. Нека си нямаме неприятности. Отдавна наблюдаваме вас и вашите приятели. Знаем всичко за фотолабораторията.
— Не! — изпищя Ореал. — Това няма нищо общо с мен, кълна се!… Каква фотолаборатория?
Борн вдигна ръка.
— По-тихо. Няма нужда да крещите толкова! — И докато изричаше командите си, погледна надолу през парапета.
— Не можете да ме замесите! — продължи Ореал. — Не съм замесен! Хиляди пъти съм им казвал да махнат тези работи! Един ден ще се самоубият. Наркотиците са за идиоти!… Господи, тихо е. Май са умрели!
Джейсън се качи на площадката и се приближи към Клод с вдигнати длани.
— Казах да си затваряте устата — изсъска. — Влизайте вътре и пазете тишина! Дотук театърът бе за онази дъртофелница отдолу.
Ореал се втрещи и паниката му се превърна в тиха истерия.
— Какво?
— Имате ключ — каза Борн. — Отваряйте и влизайте.
— Залостена е — отвърна Ореал. — Винаги е залостена по това време.
— Глупак такъв, трябваше да се свържем с теб! Трябваше да те доведем тук, без никой да разбере защо. Отваряй вратата. Бързо!
Клод Ореал зарови уплашено в джоба си и намери ключа. Отключи и отвори с вид на човек, очакващ да намери разкъсани и обезобразени трупове. Борн го бутна вътре, влезе след него и затвори.
Обстановката в апартамента бе в унисон с останалата част от сградата. Огромният хол бе претъпкан със скъпи лъскави мебели, по канапетата, столовете и пода бяха разхвърляни десетки жълти и червени кадифени възглавници. Беше едно почти еротично помещение, луксозно убежище сред всеобщия хаос.
— Имам на разположение само няколко минути — заяви Джейсън. — И нямам време за други работи освен бизнес.
— Бизнес ли? — попита Ореал парализиран. — Онова… Фотолабораторията? Каква е тази фотолаборатория?
— Забравете я. При вас има нещо по-добро.
— Какъв бизнес?
— Получихме съобщение от Цюрих и искаме да го предадете на вашата приятелка Лавие.
— Мадам Жаклин моя приятелка?
— Нямаме доверие на телефоните.
— Какви телефони? Съобщението. Какво съобщение?
— Карлос е прав.
— Карлос? Карлос кой?
— Наемният убиец.
Клод Ореал изпищя. Вдигна ръка до устата си, захапа ставата на показалеца си и изпищя.
— Какво говорите?
— Тихо!
— Защо ми казвате всичко това?
— Вие сте номер пет. Разчитаме на вас.
— Какво е това пет? За какво е?
— Да помогнете на Карлос да се измъкне от мрежата. Те го обграждат. Утре, вдругиден, може и пу вдругиден. Той трябва да стои настрана. Налага се да стои настана. Те ще обградят магазина и на всеки три метра ще има снайперисти. Кръстосаният огън ще бъде смъртоносен. Ако Карлос влезе вътре, ще стане истинска касапница. Всички ще измрете.
Ореал пак изпищя, кокалчето на пръста му беше станало червено.
— Ще престанете ли най-сетне! Нямам понятие за какво ми говорите! Вие сте маниак и аз не желая нито дума повече — нищичко не съм чул. Карлос, кръстосан огън… кланица! Господи, задушавам се… искам въздух!
— Ще получите пари. И то, предполагам, немалко. Лавие ще ви бъде благодарна. Също и д’Анжу.
— Д’Анжу? Аз съм му противен! Той ме нарича паун и гледа да ме унижи при всяка възможност.
— Това е прикритието му, естествено… Всъщност той много ви обича — може би повече, отколкото можете да си представите. Той е номер шест.
— Какви са тези номера? Стига сте ми говорили с цифри!
— А как иначе да разпределяме различните задачи помежду ви? Не можем да използваме имена.
— Кой не може?
— Всички ние, които работим за Карлос.
Писъкът беше пронизващ и от пръста на Ореал потече кръв.
— Няма да ви слушам! Аз се занимавам с мода, човек на изкуството съм!
— Вие сте номер пет и ще правите точно каквото ви казвам, иначе няма да видите тази ваша любима бърлога.
— Оооох!
— Стига си пищял! Ние те ценим. Знаем, че всички сте под напрежение. Между другото нямаме никакво доверие на счетоводителя.
— На Тринон ли?
— Само малки имена, моля. Неопределеността е важно нещо.
— Добре, Пиер. Той е много противен. Само разследва телефонните разговори.
— Ние смятаме, че той работи за Интерпол.
