случаен минувач.
— Какво става? — попита Джейсън.
— Не можах да ги задържа.
— Тях ли?
— Жена ми излезе с онази Лавие. Бях обаче непреклонен. Казах й да очаква да й се обадя в „Джордж Пети“. И че е въпрос от изключителна важност, по който ще ми е необходимо мнението й.
— Тя какво каза?
— Че не е сигурна дали ще в „Джордж Пети“. И че приятелката й искала да види някакъв свещеник в Ноли-сюр-Сен, в църквата на Светото причастие. Каза, че се чувствала задължена да я придружи дотам.
— Вие възпротивихте ли се?
— Енергично. И за пръв път в съвместния ни живот тя потвърди собствените ми мисли. Каза: „Ако така силно желаете да ме проверявате, Андре, защо не звъннете в енорията? Сигурна съм, че някой ще ме познае и ще ме извика на телефона.“ — Не можах да разбера дали не ме изпитва.
Борн се опита да помисли.
— Вероятно. Там все някой ще я види, тя ще се погрижи за това. Но да я извикат на телефона е съвсем друго. Кога тръгнаха?
— Преди по-малко от пет минути. Онези двамата в ситроена ги последваха.
— С вашата кола ли заминаха?
— Не, жена ми повика такси.
— Тръгвам за там — каза Джейсън.
— Помислих си, че ще го направите — каза Вилие. — Взех адреса на църквата.
Борн пусна петдесетфранкова банкнота на предната седалка. Шофьорът я грабна.
— Страшно важно е да стигна до Ноли-сюр-Сен колкото е възможно по-бързо — каза Джейсън, — в катедралата „Светото причастие“. Знаете ли я къде е?
— Ама, разбира се, мосю. Това е най-красивата катедрала в околността.
— Побързайте и ще получите още петдесет франка.
— Ако трябва, ще полетим на крилата на благословените ангели, мосю!
Хвръкнаха, и то така, че летателният им план създаде опасност за почти цялото улично движение по пътя им.
— Ето ги и кулите на „Светото причастие“, мосю — заяви победоносно шофьорът след двайсет минути, като посочи заострените каменни кули през предното стъкло. — Още минута-две, ако идиотите, които трябва да бъдат вдигнати принудително от улицата, ни позволят…
— Намалете малко — прекъсна го Борн. Вниманието му беше привлечено не от забележителните кули, а от една кола през няколко други пред тях. Таксито зави и той я видя, докато също завиваше — беше сивият ситроен с двама мъже на предната седалка.
— Ей сега се връщам. Ако светне зелено, подкарай бавно, аз ще скоча в движение.
Борн излезе, приведе се и се затича между колите, докато видя номера на колата. НИР 768. Сега обаче цифрите нямаха никакво значение. Шофьорът на таксито си беше изработил парите.
Светофарът светна зелено и колоната от коли се проточи като огромно насекомо, събиращо отделните си части. Таксито потегли; Джейсън отвори вратата и се качи.
— Вършите ми добра работа — каза на шофьора.
— Не знам каква точно работа ви върша.
— Любовна интрига. Трябва да заловя прелюбодейката на местопрестъплението.
— В катедралата ли, мосю? Светът се движи прекалено бързо.
— Не в колона от коли — каза Борн. Стигнаха до последното кръстовище преди катедралата „Светото причастие“. Ситроенът взе завоя. Между него и другото такси имаше само една кола. Пътниците в таксито не се виждаха. Нещо обезпокои Джейсън. Двамата мъже следяха въпросната кола прекалено открито, прекалено явно. Сякаш хората на Карлос държаха някой в таксито непременно да разбере, че са тук.
Разбира се! Мадам Вилие беше в таксито. С Жаклин Лавие. И двамата мъже в ситроена искаха жената на Вилие да знае, че те я следват.
— Ето го „Светото причастие“ — рече шофьорът и навлезе в улицата, където катедралата се издигаше с едва доловимо средновековно величие сред добре поддържана морава, насечена от каменни пътеки и поставени тук-там статуи. — Какво да правя, мосю?
— Влезте в онова място — нареди Джейсън и посочи пролука в наредените покрай улицата коли.
Таксито с жената на Вилие и Лавие беше спряло пред пътека, охранявана от някакъв светец от бетон. Привлекателната госпожа Вилие излезе първа и подаде ръка на Лавие, която се появи на тротоара с посивяло лице. Носеше слънчеви очила с оранжеви рамки и бяла чанта, но вече не беше елегантна. Сребристата й коса се бе разпиляла и падаше на безпорядъчни кичури по смъртнобледата маска на лицето й, чорапите й бяха скъсани. Беше поне на сто метра от Борн, но той почувства отчаяното й дишане в такт с неохотните движения на някогашната привлекателна фигура, пристъпваща под слънчевата светлина.
Сивият ситроен беше подминал таксито и тъкмо паркираше до тротоара. И двамата мъже останаха в колата, но една тънка, проблясваща на слънцето метална пръчка започна да се надига от предния капак. Антената на радиото вече изпращаше кодове на секретна честота. Джейсън остана като хипнотизиран, но не от гледката и от това, което знаеше, че става в момента, а от нещо друго. До него достигаха думи. Не бе наясно откъде идват, но ги имаше.
Делта до Алманах. Делта до Алманах. Няма да отвърнем. Повтори, отрицателно, братко.
Алманах до Делта. Ще отвърнете както ви е наредено. Напускайте. Напускайте. Това е окончателно.
Делта до Алманах. Ти си окончателен, братко… Вземи си го начукай отзад. Делта изключи. Оборудването повредено.
Тъмнината внезапно го обгърна, слънчевата светлина изчезна. Върховете на кулите, насочени към небето, вече не съществуваха; вместо тях се появиха черни неравни очертания на корони на дървета, потрепващи под светлината на сребристи облаци. Всичко се движеше, всичко се движеше, и той трябваше да се движи ведно с това движение. Останеше ли неподвижен, означаваше да умре. Движи се! За бога, движи се!
И ги изкарай навън. Един по един. Пропълзи по-близо, преодолей страха — ужасния страх — и намали бройката. Нищо повече! Намали бройката! Нож, въже, коляно, палец; познаваш стъпките на разрушението. На смъртта.
За компютрите смъртта е статистика. За теб — оцеляване.
Монаха.
Монаха?
Дневната светлина се появи отново и го ослепи за миг, кракът му бе на тротоара, а погледът върху сивия ситроен сто метра по-нататък. Но му беше трудно да вижда; защо му беше толкова трудно? Мъгла, забуленост… вече не мрак, а непробиваема мъгла. Беше му горещо, не, беше му студено. Студено! Той вдигна глава и внезапно осъзна къде се намира и какво прави. Беше притиснал лицето си до прозореца и дъхът му бе замъглил стъклото.
— Излизам за няколко минути — каза Борн. — Стойте тук.
— Ако пожелаете и цял ден, мосю.
Джейсън вдигна реверите на сакото си, нахлупи ниско шапката си и сложи очилата с рогови рамки. Тръгна към една каменна скамейка редом със съпружеска двойка. След това си проби път и застана между майка и дете на входа. Оттук имаше добър изглед към ситроена. Таксито, поръчано в Парк Монсо, вече го нямаше — мадам Вилие го беше освободила. Доста любопитна постъпка от нейна страна, помисли си Борн; тук такситата не бяха в изобилие.
Три минути по-късно причината му се изясни… и доста го обезпокои. Мадам Вилие излезе с наперена походка от църквата, вървейки бързо. Високата й изваяна фигура привличаше одобрителните погледи на минувачите. Тя отиде направо до ситроена, заговори с мъжете отпред и отвори задната врата.
Чантата. Бялата чанта! Мадам Вилие държеше чантата, която само допреди няколко минути се
