Борн придърпа завесите и излезе от сепарето. Някъде нависоко откъм кулите зазвъняха радостно камбаните.
Таксито препускаше безцелно по улиците на Ноли-сюр-Сен, а на задната му седалка Джейсън усилено размишляваше.
Нямаше смисъл да чака, а можеше и да е смъртно опасно. Стратегиите се променяха в зависимост от обстоятелствата, а те бяха взели смъртоносен обрат. Жаклин Лавие бе проследена и смъртта й бе неизбежна, но не се вписваше в логическата последователност. Беше настъпила прекалено рано; Лавие все още би могла да послужи за нещо. Тогава Борн разбра. Тя бе убита не заради нелоялност спрямо Карлос, а по-скоро защото бе нарушила негова заповед. Беше отишла в Парк Монсо, а това бе фаталната й грешка.
Беше му известен още един човек на Карлос в „Ле Класик“. Сивокосият оператор на централата, на име Филип д’Анжу, чието лице предизвикваше мрачни и жестоки видения в разтърсващи светлинни и звукови експлозии. Той присъстваше в миналото на Борн, Джейсън бе сигурен в това и точно по тази причина трябваше да е много предпазлив; не можеше да знае какво означава този човек за него. Но онзи беше свръзка и щеше да е под наблюдение също като Лавие. Допълнителна примамка за друг капан, която щеше да бъде премахната след затварянето на капана.
Бяха ли двамата единствените? Имаше ли и други? Някой невзрачен и безличен служител може би, който не беше никакъв служител, а нещо съвсем различно. Някой доставчик, прекарващ времето си в „Ле Класик“, като служеше официално на каузата на висшата мода, а тайно на друга, и то жизненоважна за него. А може би не за него, а за нея. Или пък мускулестият моделиер, чиито движения бяха толкова бързи и… плавни.
Борн внезапно се вцепени, вратът му се притисна в седалката. Внезапно го връхлетя неотдавнашен спомен. Бержерон. Тъмната кожа, широките рамене, подчертани от навити ръкави… рамене, носещи се над широкия гръден кош и силни бързоподвижни крака, подобни на котешки.
Беше ли възможно? Бяха ли останалите свръзки фантоми, сбор от фрагменти на познати образи, за които той бе убеждавал сам себе си, че са Карлос? Беше ли убиецът — непознат за хората си — сам дълбоко в собствения си апарат, контролирайки и направлявайки всяко движение? Беше ли това Бержерон?
Трябваше да се добере моментално до телефон… Моментално! Всяка загубена минута го отдалечаваше от отговора, а многото минути означаваха, че няма да има отговор. Но не можеше да се обади той; събитията се бяха развили в прекалено бърза последователност; трябваше да се задържи в този вихър и да складира своя собствена информация.
— Спрете, щом видите уличен телефон — каза на шофьора, който все още бе потресен от хаоса около катедралата „Светото причастие“.
— Както желаете, мосю. Но ще помоля мосю да има предвид, ако обича, че отдавна трябваше да съм се прибрал в гаража. Доста отдавна!
— Ще го имам предвид.
— Ето телефон!
— Добре. Спри тук.
Червената телефонна будка с блестящи прозорци, оформени в старинен стил, изглеждаше като куклена къщичка отвън и миришеше на писоар отвътре. Борн набра хотел „Терас“, пъхна монета и поиска стая четиристотин и двайсет. Мари вдигна.
— Какво става?
— Нямам време да ти обяснявам подробно. Искам да се обадиш в „Ле Класик“ и да помолиш за разговор с Рьоне Бержерон. Вероятно на централата ще бъде Д’Анжу; кажи му някакво име и му кажи също, че от час и нещо се опитваш да се свържеш с Бержерон по частния телефон на Лавие, но никой не вдига. Кажи му, че е спешно и трябва непременно да говориш с него.
— Какво да му кажа, ако се обади?
— Не вярвам да се обади, но ако все пак го извикат, просто затвори телефона. Ако пък ти отговори Д’Анжу, попитай го кога горе-долу ще се върне Бержерон. Ще ти звънна след три минути.
— Скъпи, ти иначе добре ли си?
— Преживях едно заплетено религиозно приключение. Ще ти разкажа по-късно.
Джейсън впери поглед в часовника си — безкрайно малките подскоци на тъничката секундна стрелка му изглеждаха убийствено бавни. Започна да отброява наум трийсет секунди, отчитайки ударите на сърцето си, които отекваха в гърлото му — приблизително два и половина в секунда. Десет секунди преди изтичане на третата минута, започна да набира, на четвъртата пъхна монетите и на почти петата поиска от централата на хотел „Терас“ стаята. Мари вдигна телефона в мига, в който той иззвъня.
— Какво стана? — попита Джейсън. — Мислех, че може би все още говориш.
— Разговорът бе съвсем кратък. Д’Анжу ми се стори доста предпазлив. Възможно е да притежава списък на хората, които имат частния номер на Лавие. Не знам. Но се държа много хладно и говори с неохота.
— Какво каза?
— Че мосю Бержерон е на обиколка за материали из Средиземноморието. Заминал тази сутрин и щял да се върне след няколко седмици.
— Възможно е да съм го видял преди малко на хиляда километра от Средиземноморието.
— Къде?
— В църква. Ако въобще е бил Бержерон. Даде едно опрощение с помощта на много остър инструмент.
— За какво говориш?
— Лавие е мъртва.
— О, господи. Какво възнамеряваш да правиш сега?
— Ще говоря с един човек, когото, струва ми се, че съм познавал навремето. Ако той има поне една капка мозък, ще ме изслуша. Белязан е за ликвидиране.
30.
— Д’Анжу.
— Делта? Чудех се кога… Мисля, че бих познал гласа ти където и да е.
Той го каза! Името беше изречено! Името, което не означаваше за него нищо и все пак по някакъв начин всичко. Д’Анжу знаеше. Филип д’Анжу беше част от забравеното минало! Делта! Каин вместо Чарли и Делта вместо Каин! Делта. Делта. Делта! Едно време е познавал този човек и този човек притежаваше отговора! Алфа, Браво, Каин, Делта, Еко, Фокстрот…
„Медуза“!
— „Медуза“ — каза тихо, повтаряйки името, отекващо като тих писък в ушите му.
— Париж не е Там Куан, Делта. Между нас с теб няма повече сметки за разчистване. Недей да търсиш разплата. Сега вече работим за различни работодатели.
— Жаклин Лавие е мъртва. Карлос я уби в Ноли-сюр-Сен преди по-малко от трийсет минути.
— Не се и опитвай, няма да ти мине номерът. Защото от два часа насам Жаклин е извън Франция. Лично ми се обади от летище Орли. Отива заедно с мосю Бержерон…
— Да търсят материали из Средиземноморието ли? — прекъсна го Джейсън.
Д’Анжу помълча.
— А, да. Онази жена, която попита за Рьоне по телефона… Така си и помислих. Това нищо не променя. Аз говорих с нея; тя се обаждаше от Орли.
— Било й е наредено да ти го каже. Съвсем спокойна ли ти се стори?
— Беше разстроена и ти би трябвало най-добре да знаеш защо. Резултатите от работата ти тук при нас са впечатляващи, Делта. Или Каин. Или както там се наричаш в момента. Естествено, че не беше спокойна. По тази причина и заминава за известно време.
— По тази причина е мъртва. Ти си следващият.
— Последните двайсет и четири часа бяха доста ползотворни за теб. Но това няма да мине.
